Джеймс Фукуда навърши седемнайсет години и още същия ден двама въоръжени войници го отведоха, без да дадат никакви обяснения на семейството му, но Такао и Хейдеко предчувстваха това нещастие, защото вторият им син вървеше труден още от раждането си и откакто ги интернираха, непрекъснато създаваше проблеми. Фукуда, както и останалите интернирани в страната, приеха положението си с философско примирение, но Джеймс и други нисеи, полуамериканци и полуяпонци, не спряха да протестират – първо, нарушавайки правилата, когато имаше възможност, а по-късно, призовавайки към бунт. В началото Такао и Хейдеко отдадоха това на невъздържания нрав на момчето, толкова различно от брат си Чарлс, по-късно – на приумиците на пубертета, и накрая – на неподходящите приятели. Директорът на лагера няколко пъти ги бе предупредил, че няма да търпи поведението на Джеймс; наказваше го в килия заради участие в пререкания, за дръзко поведение и нанасяне на дребни вреди на федералната собственост, но нито едно от деянията му не даваше основание да го пратят в затвор. Като се изключат изблиците на някои подобни на Джеймс юноши нисеи, в "Топаз" цареше образцов ред, никога не се извършиха големи престъпления; най-сериозното от всички бе, когато човек от охраната уби един старец, който се бе приближил прекалено много до бодливата тел и не чу заповедта да спре. Директорът отчиташе младостта на Джеймс и отстъпваше милостиво пред дискретните маневри на Бойд Андерсен в защита на момчето.

Правителството бе изработило въпросник, в който единственият приемлив отговор бе "да", и всички възрастни, навършили седемнайсет години, трябваше да го попълнят. В някои от подвеждащите въпроси се търсеше лоялност към Съединените щати под формата на съгласие за воюване във войската – там, където ги изпратеха, за мъжете, и в спомагателния корпус, за жените – и се отхвърляше подчинението пред японския император. За исеи като Такао това означаваше отказ от националността им, без право да получат американско гражданство, но почти всички се съгласиха с разпоредбите. Отказаха да подпишат само неколцина младежи нисеи, защото бяха американски граждани и се почувстваха обидени. Нарекоха ги нене и ги определиха като опасни за японската общност, която от незапомнени времена ненавиждаше скандалите. Джеймс бе един от въпросните нене. Дълбоко засрамен от арестуването на сина му, бащата се затвори в бараката и излизаше само до общите тоалетни. Ичимей му носеше храна и после се редеше втори път на опашка, за да се нахрани и той. Хейдеко и Мегуми, които също изпитваха срам от постъпката на Джеймс, се опитваха да продължат да живеят както обикновено, понасяйки с вдигната глава злонамерените шушукалия, укоризнените погледи на сънародниците си и враждебността на властите в лагера. Цялото семейство, включително и Ичимей, няколко пъти бяха разпитвани, но не им бяха отправени сериозни обвинения благодарение на Бойд Андерсън, който бе получил повишение и ги защитаваше колкото можеше.

– Какво ще стане е брат ми? – го попита Мегуми.

– Нямам представа, Мегуми. Може да са го изпратили в "Тюл Лейк" в Калифорния или във "Форт Левънуърт" в Канзас – това е работа на Федералния департамент на затворите. Предполагам, че няма да го пуснат до края на войната – отвърна Бойд.

– Тук се говори, че нене ще ги разстрелят като шпиони...

– Не вярвай на всичко, което чуеш, Мегуми.

Това събитие се отрази непоправимо върху душевното състояние на Такао. През първите месеци в "Топаз" той участваше в живота на общността и запълваше влачещите се часове, отглеждайки плодове и зеленчуци и изработвайки мебели от дървения амбалаж, който вземаше от кухнята. Когато в тясното помещение в бараката не остана повече място за нови мебели, Хейдеко го насърчи да започне да майстори за други семейства. Той поиска разрешение да обучава децата в джудо, но му отказаха; командирът в лагера се опасяваше от насаждане на подривни идеи у трениращите и от застрашаване сигурността на войниците. Тайно, Такао продължи да тренира със синовете си. Живееше с надеждата, че ще ги освободят, броеше дните, седмиците и месеците и ги отмяташе в календара. Непрекъснато мислеше за неосъществената, обща е Исаак Беласко, мечта за разсадник за цветя и растения, за парите, които бе спестил и загубил, за къщата, за която бе плащал години наред и която собственикът си искаше. Десетилетия на усилия, труд и изпълнени задължения, за да свърши затворен зад бодлива тел като престъпник, казваше с горчивина. Не беше общителен човек и затова множеството хора, неизбежните опашки, шумът, липсата на лично пространство, всичко го угнетяваше.

В замяна на това в "Топаз" Хейдеко разцъфна. В сравнение с други японски жени, тя беше непокорна съпруга, която се опълчваше на мъжа си с ръце на кръста, но дотогава бе живяла посветена изцяло на домашното огнище, на децата и на трудния земеделски занаят, без да подозира, че вътре в нея дреме геният на деятелността. В лагера тя нямаше време за отчаяние и за скука, във всеки момент бе заета с решаване на чужди проблеми и с борба с властите за постигане на неща, които привидно изглеждаха неосъществими. Децата ѝ бяха пленници и се намираха в безопасност зад оградата, нямаше защо да ги пази, с тази задача бяха натоварени осем хиляди чифта очи и цял контингент на Въоръжените сили. Най-голямото ѝ притеснение беше да подкрепя Такао, за да не се срине напълно; въображението ѝ не можеше да измисля повече задачи, които да го държат зает и да не му дават време за размисъл. Мъжът ѝ бе значително остарял, вече ясно личаха десетте години разлика във възрастта между тях двамата. Насилственото отнемане на личния живот в бараките бе сложило край на страстта, която преди смекчаваше трудностите в съвместното битие, обичта в него бе изместена от ожесточение, а в нея – от търпение. От свян пред децата си, с които споделяха стаичката, те се стараеха да не се докосват в тясното легло и така лесните им взаимоотношения взеха да линеят и изсъхнаха. Такао се затвори в озлоблението си, а Хейдеко откри призванието си да служи и да ръководи.


Мегуми Фукуда за по-малко от две години получи три предложения за женитба и за всички бе непонятно защо ги отхвърли. Изключение правеше само Ичимей, който служеше за куриер между сестра си и Бойд Андерсън. Момичето искаше две неща в живота си и непременно в следната последователност: да стане лекарка и да се омъжи за Бойд. В "Топаз" без никакви усилия завърши средното си образование и се дипломира с отличие, но висшето образование беше недостижимо за нея. В някои университети в източната част на страната приемаха малък брой студенти от японски произход, избрани сред най-блестящите в лагерите, и те се ползваха с финансова помощ от страна на правителството, но заради поведението на Джеймс, което петнеше цялото семейство, тя не можеше да кандидатства. Не можеше също така да изостави семейството си – в отсъствието на Чарлс тя се чувстваше отговорна за по-малкия си брат и за родителите си. Междувременно практикуваше в болницата заедно с лекарите и с медицинските сестри в лагера, набрани измежду затворниците. Неин учител бе един от белокожите лекари, на име Франк Делильо, прехвърлил петдесетте, който миришеше на пот, труд и уиски. Той не бе успял в личния си живот, но беше компетентен и отдаден на професията си; взе под крилото си Мегуми от първия ден, в който тя се яви в болницата е плисирана пола и колосана блуза и пожела да чиракува, както самата тя се изрази. И двамата току-що бяха пристигнали в "Топаз". Като начало Мегуми започна да изхвърля отпадъците от различни манипулации и да мие инструментите, но прояви толкова добра воля и способности, че много скоро Делильо я направи своя асистентка.

– Щом свърши войната, ще се запиша да уча медицина – съобщи му тя.

– Войната може да продължи повече, отколкото би могла да чакаш, Мегуми. Предупреждавам те, че ще е много трудно да станеш лекар. Ти си жена и освен това японка.

– Аз съм американка като вас – възрази тя.

– Добре, както и да е. Не се отделяй от мен и все ще научиш нещо.

Мегуми прие тези думи буквално. Неотменно следваше Франк Делильо и така се научи да шие рани, да гипсира кости, да лекува изгаряния и да помага при раждания – в не особено тежки случаи, защото тежките се изпращаха в Делта или в Солт Лейк Сити. Работата я поглъщаше по десет часа дневно, а понякога вечер се опитваше да се срещне е Бойд Андерсън за малко под защитния плащ на Франк Делильо – втория човек заедно с Ичимей, който беше посветен в тайната. Въпреки рисковете, двамата влюбени преживяха две години в нелегална любов е благоволението на съдбата. Пустинният характер на местността не предлагаше кътчета, където да се усамотят, при все че младите нисеи намираха начини и измисляха изобретателни причини, за да избягат от родителския контрол и да се скрият от недискретните погледи. Това обаче не важеше за Мегуми, защото Бойд нямаше как да се крие като заек в оскъдните храсти с униформа, каска и пушка. Казармите, офисите и жилищата на белокожите, където те можеха да се приютят, бяха отделени от лагера и тя не би имала достъп до тях без божията намеса на Франк Делильо, който не само ѝ осигури разрешително да преминава през охранителните постове, но и благородно напускаше стаята си, когато това бе необходимо. Там, сред безпорядъка и мръсотията, в които живееше Делильо, сред пепелници, препълнени с угарки, и сред празни бутилки, Мегуми загуби девствеността си, а Бойд литна в небесата.

Влечението на Ичимей по градинарството, възпитано у него от баща му, се засили в "Топаз". От самото начало мнозина от интернираните, които си бяха вадили хляба със земеделие, решиха да си направят зеленчукови и плодни градини и безплодният пейзаж и суровият климат не успяха да ги разубедят. Поливаха на ръка, броейки капките вода, покриваха растенията е хартия през лятото и палеха огньове в най-студените зимни дни. Така успяха да изтръгнат от пустинята плодове и зеленчуци. Храна никога не липсваше в стола, човек можеше да напълни чинията си и да повтори, но без твърдата решимост на тези селяни продуктите биха ги набавяли само от консерви. Нищо добро за здравето не расте в консерва, казваха те. Ичимей ходеше в училището за учебните часове, а останалата част от деня я посвещаваше на земеделие. Скоро прякорът му Зелени пръсти замести името му, защото до каквото се докоснеше, то връзваше и растеше. Вечер, след като два пъти чакаше на опашката в стола – веднъж за баща си и втори път за себе си – той старателно подвързваше книги и учебници, изпратени от далечни учители за подрастващите нисеи. Беше услужливо и мечтателно момче, можеше с часове да стои неподвижен, загледан в лилавите планини на фона на кристалното небе, зареян в мислите и чувствата си. Говореха за него, че има призвание за свещеник и че в Япония сигурно би бил послушник в някой дзен манастир. Въпреки че вярата оомото отхвърляше набирането на последователи, Такао проповядваше упорито своята религия пред Хейдеко и децата си, но единствено Ичимей я възприе с плам, защото тя прилягаше на характера му и на неговото схващане за света, още от малък. Практикуваше оомото е баща си и с още двама исеи от друга барака. В лагера имаше будистки служби и няколко християнски, но единствено той и баща му, заедно с другите двама исеи изповядваха оомото. Хейдеко ги придружаваше понякога, но без особена убеденост. Чарлс и Джеймс изобщо не проявяваха интерес към вярванията на баща си, а Мегуми, за ужас на Такао и за удивление на Хейдеко, се покръсти и стана християнка. Отдаде това на пророчески сън, в който сам Исус ѝ се явил.

– Как разбра, че е Исус? – скара ѝ се, пребледнял от гняв, Такао.

– Броди ли някой друг по тези места с трънен венец – отговори му тя.

Трябваше да присъства в часовете по вероучение, водени от един презвитериански пастор, и бе покръстена на кратка церемония в тесен кръг, на която дойдоха само Ичимей – от любопитство, и Бойд Андерсън, трогнат до дъното на душата си от това доказателство за любов. Естествено, пасторът прозря, че покръстването на девойката се дължи по-скоро на войника, отколкото на самата вяра в Христа, но не представи възражения. Даде им благословията си, питайки се вътрешно в кое ли кътче на света би могла да се установи тази двойка.

АРИЗОНА


През декември 1944 година, няколко дни преди Върховният съд единодушно да обяви, че никой американски гражданин, независимо от културната си принадлежност, не може да бъде арестуван без причина, директорът на лагера "Топаз", ескортиран от двама войници, връчи на Хейдеко Фукуда знаме, сгънато във формата на триъгълник, и закачи лилава лента е медал на гърдите на Такао под погребалните жалейни звуци на тромпет в присъствието на стотици хора, събрани около семейството със свито гърло, за да отдадат последна почит на загиналия в бой Чарлс Фукуда. Хейдеко, Мегуми и Ичимей плачеха, но изражението на Такао бе непроницаемо. През годините в концентрационния лагер лицето му бе застинало като в тържествена маска на гордост, ала приведената му стойка и упоритото мълчание разкриваха прекършения човек, в какъвто се бе превърнал. На петдесет и две години, той бе изгубил способността си да се радва пред показало се над земята стръкче, изчезнали бяха лекият му хумор, ентусиазмът, с който градеше бъдеще за децата си, скритата нежност, която изпитваше към Хейдеко. Героичната саможертва на Чарлс, най-големия син, който трябваше да издържа семейството, когато него вече нямаше да го има, го порази като последен, смъртоносен удар. Чарлс загина в Италия заедно със стотици американо-японци от Четиристотин четиресет и втори пехотен полк, наречен Батальон на пурпурното сърце заради изключително големия брой медали за храброст. Този полк, съставен предимно от нисеи, стана най-отличеният във военната история на Съединените щати, но за Фукуда този факт не носеше никаква утеха.