Исабел Алиенде - Японският любовник

На 14 август 1945 година Япония капитулира и започна закриването на концентрационните лагери. Семейство Фукуда получиха двайсет и пет долара и билет за влак към вътрешността на Аризона. Както останалите интернирани, никога повече нямаше да споменат публично за тези години на унижение, през които тяхната лоялност и патриотизъм бяха поставени на изпитание. Какво струва животът без чест? Shikata ga nai. Не им разрешиха да се върнат в Сан Франциско, където, така или иначе, нищо не ги зовеше. Такао бе изгубил правата си над парцелите, които преди обработваше, и над къщата под наем; не бе останало нищо от спестяванията му, нито от парите, които Исаак Беласко му даде, когато го интернираха. В гърдите му боботеше непрекъснато някакъв шум като от мотор, непрестанно кашляше и с мъка понасяше болките в гърба; чувстваше, че не може да се върне отново към тежкия земеделски труд – единственото възможно занятие за човек като него. Ако се съди по леденото му отношение, мизерното положение на семейството му като че ли малко го интересуваше. Без грижите на Ичимей, който упорито го караше да яде и стоеше при него, Такао би се сврял в някой ъгъл и би пушил до смърт, докато жена му и дъщеря му работеха дълги смени в една фабрика, за да издържат семейството. Най-сетне бе дадено право на исеите да получат гражданство, но дори и това не успя да извади Такао от унинието. В продължение на трийсет и пет години бе копнял да има същите права като всеки американец, а сега, когато му се предоставяше случай, той искаше единствено да се върне в Япония, в своята победена родина. Хейдеко опита да го заведе да се регистрира в Националната служба по имиграция, но в крайна сметка отиде сама, защото малкото думи, които мъжът ѝ произнасяше, бяха проклятия срещу Съединените щати.

Мегуми отново трябваше да отложи решението да учи и мечтата да се омъжи, но Бойд Андерсън, когото преместиха в Лос Анджелис, не забрави девойката нито за миг. Законите срещу браковете и съжителството между различни раси бяха премахнати в цялата страна, но въпреки това съюз като техния продължаваше да е скандален и нито един от двамата не се осмели да признае пред родителите си, че са заедно от три години. За Такао Фукуда връзката им би представлявала катастрофа – никога не би приел дъщеря му да се омъжи за белокож и още по-малко за човек, който бе пазил телената ограда на затвора им в Юта. Би бил принуден да се отрече от нея и да я загуби. Вече бе загубил Чарлс във войната и депортирания в Япония Джеймс, от когото не очакваше новини. Родителите на Бойд Андерсън, първо поколение шведски имигранти в Омаха, бяха намерили препитание като собственици на млекарница, но през трийсетте години бяха фалирали и сега стопанисваха гробище. Бяха почтени хора, силно религиозни и толерантни по отношение на расите, но синът им щеше да премълчава връзката си с Мегуми чак докато се венчаят.

Всеки понеделник Бойд започваше поредното писмо, към което през следващите дни добавяше още абзаци, вдъхновени от "Изкуството да се пишат любовни писма" – модерен наръчник сред върналите се от фронта войници, които бяха оставили годеници в други географски ширини – а в петък пускаше писмото по пощата. През събота този методичен мъж правеше опит да телефонира на Мегуми – невинаги успешно – а в неделя залагаше на хиподрума. Не притежаваше неустоимата страст на играча, превратностите на хазарта го изнервяха и изостряха язвата му в стомаха, но случайно бе открил, че късметът му работи в конните надбягвания, и използваше това обстоятелство, за да увеличи мършавите си доходи. Вечер изучаваше механика с мисълта да се оттегли от военната кариера и да отвори автосервиз на Хаваите. Смяташе, че това е най-подходящото място за него и Мегуми, защото там имаше многобройно японско население, което бе избегнало позора на интернирането, въпреки че японската атака се бе разиграла точно там. В писмата си Бойд се мъчеше да убеди Мегуми в предимствата на Хавай, където щяха да отгледат децата си без расова омраза, но тя не мислеше за деца. Мегуми поддържаше бавна и упорита кореспонденция с двама китайски лекари, за да проучи по какъв начин може да учи източна медицина, понеже западната бе недостъпна. Скоро щеше да открие, че и в това начинание фактът, че е жена, и то е японски произход, беше непреодолимо препятствие, както я бе предупредил нейният учител Франк Делильо.

На четиринайсет години Ичимей постъпи в гимназията. Тъй като Такао бе парализиран от тъга, а Хейдеко едва можеше да каже две думи на английски, на Мегуми се падна отговорността на настойник на брат си. Когато отиде да го запише, си каза, че в училището Ичимей ще се чувства като у дома си, защото сградата беше толкова грозна, а мястото толкова негостоприемно, колкото и "Топаз". Прие ги директорката, мис Броди, която през годините на войната упорито се бе борила да убеди политиците и обществеността, че децата на японските семейства имат същото право на образование, каквото и всеки друг американец. Беше събирала хиляди книги и ги бе изпращала в концентрационните лагери. Ичимей бе подвързал няколко от тях и прекрасно си ги спомняше, защото всяка една имаше кратка бележка от мис Броди на корицата. Момчето си представяше тази благодетелка като феята кръстница от приказката за Пепеляшка, но пред него застана масивна жена с ръце на дървар и с глас на глашатай.

– Брат ми е изостанал в образованието си. Не го бива за четене и писане и по аритметика също не блести – обясни Мегуми, поруменяла от срам.

– Тогава за какво те бива, Ичимей? – попита мис Броди направо момчето.

– За рисуване и градинарство – прошепна Ичимей, забил поглед във върховете на обувките си.

– Прекрасно! Точно това ни трябва тук! – възкликна мис Броди.

През първата седмица момчетата бомбардираха Ичимей с епитети, добили популярност през войната, по адрес на неговата раса, но в "Топаз" той не бе ги чувал. Не знаеше, че японците предизвикват повече омраза, отколкото германците, нито бе виждал илюстрираните истории, където азиатците бяха изобразени като брутални изроди. Понесе подигравките с обичайното си спокойствие, но в момента, в който някакъв бабаит вдигна ръка срещу него, го преобърна във въздуха с една хватка от джудо, която бе научил от баща си – същата, с която години по-рано бе демонстрирал пред Натаниел Беласко възможностите на бойните изкуства. Отведоха го за наказание в кабинета на директорката. "Браво, Ичимей", бе единственият ѝ коментар. След тази виртуозна хватка до края на четирите години в гимназията никой повече не посмя да го нападне.

Ходих в Прескот, Аризона, да видя мис Броди. Наскоро е навършила деветдесет и пет години и мнозина бивши нейни ученици се събрахме, за да го отпразнуваме. Изглежда много добре за възрастта си. Мога да ти кажа, че щом ме видя, веднага ме позна. Представяш ли си! Колко ли деца са минали през ръцете ѝ? Как ли помни всичките? Спомни си, че рисувах афишите за училищните празненства и че всяка неделя работех в градината ѝ. Бях извънредно слаб ученик в гимназията, истинска трагедия, но тя ми подаряваше оценките. Благодарение на мис Броди днес не съм напълно неграмотен и мога да ти пиша, приятелко моя.

Тази седмица не се видяхме с теб и тя ми се стори много, много дълга. Заради дъжда и студа тя бе също така доста тъжна. Не можах да намеря гардении, за да ти изпратя, прости ми. Обади ми се, моля те.

Ичи

През първата година от раздялата Алма живееше в очакване на писмата му, но с времето свикна с мълчанието на приятеля си, както бе свикнала и с мълчанието на родителите и на брат си. Леля ѝ и чичо ѝ се мъчеха да я защитят от лошите новини, пристигащи от Европа, и по-специално от вести за съдбата на евреите. Алма питаше за семейството си и трябваше да се примирява с толкова фантасмагорични отговори, че войната заприлича на онези легенди за крал Артур, които бяха чели с Ичимей под перголата в градината. Според леля ѝ Лилиан липсата на писма от родителите ѝ се дължеше на пощенски проблеми в Полша, а от брат ѝ Самуел – на мерки за сигурност в Англия. Самуел изпълняваше опасни и тайни мисии с жизненоважно значение в Кралските въоръжени сили, обясняваше Лилиан, и беше осъден на най-строга анонимност. За какво да разкрива пред племенничката си, че брат ѝ се бе разбил със самолета си във Франция. Исаак показваше на момичето напредъка и отстъплението на съюзническите войски, отбелязвайки ги с карфици върху картата, но нямаше смелост да ѝ разкаже истината за родителите ѝ. Откакто семейство Мендел бяха лишени от състоянието си и набутани в противното Варшавско гето, нямаше никакви известия от тях. Исаак подпомагаше с големи суми организациите, които се опитваха да оказват помощ на хората в гетото, и знаеше, че броят на евреите, депортирани от нацистите от юли до септември 1942 година, надхвърля двеста и петдесет хиляди; знаеше също, че всеки ден хиляди издъхват от недояждане и болести. Стената, увенчана е бодлива тел, която отделяше гетото от останалата част на града, не беше напълно непроходима. Така както контрабандни храни и лекарства успяваха да проникнат в гетото и ужасяващи снимки на агонизиращи от глад деца изтичаха от там, съществуваха начини за установяване на контакт със затворените вътре. След като нито един от методите за локализиране на родителите на Алма не бе дал резултат и самолетът на Самуел се бе разбил, можеше единствено да се предполага, че и тримата са загинали, но докато нямаше неопровержими доказателства, Исаак Беласко предпочиташе да спести болката на племенничката си.

За известно време изглеждаше, че Алма е свикнала с чичо си и леля си, е братовчедите и е къщата в Сий Клиф, но в пубертета тя отново се затвори и стана мълчалива – такава, каквото пристигна в Калифорния. Разви се рано и първият взрив от хормони съвпадна е неопределено дългото отсъствие на Ичимей. Беше на десет години, когато двете деца се разделиха е обещанието с мисли и с писма да са заедно. Беше единайсетгодишна, когато писмата започнаха да пристигат все по-рядко, и на дванайсет, когато разстоянието се оказа непреодолимо и тя се примири със загубата на Ичимей. Изпълняваше безропотно задълженията си в училище, което мразеше, и се държеше в съответствие с очакванията на семейството, което я бе осиновило, мъчейки се да живее незабелязана, за да избегне въпроси от сантиментално естество, които биха могли да отприщят бурята от непримиримост и мъка, която спотайваше в себе си. Натаниел бе единственият, когото не можеше да измами с това безупречно поведение. Момчето разполагаше с шесто чувство, отгатваше кога братовчедка му се е затворила в гардероба и пристигаше на пръсти от другия край на огромната къща, извеждаше я от скривалището ѝ с молби, изречени шепнешком, за да не събуди баща си, който имаше остър слух и лек сън, завиваше я в леглото и оставаше до нея, докато тя заспи. Самият той също като че ли стъпваше предпазливо като върху яйца, за да не изпусне вентила на затаения в него ураган. Броеше оставащите му месеци до завършването на колежа и до заминаването си в "Харвард", за да учи право, понеже и през ум не му минаваше да се опълчи срещу плановете на баща си. Майка му искаше да следва в Правния факултет в Сан Франциско, вместо да отива чак на другия край на континента, но Исаак Беласко твърдеше, че момчето има нужда да замине надалече, както той самият бе направил на младини.

Синът му трябваше да се превърне в отговорен и почтен мъж, в мети[2].

Алма прие решението на Натаниел да замине за "Харвард" като лична обида и добави братовчед си в списъка на хората, които я бяха изоставили – първо родителите и брат ѝ, след това Ичимей, а сега и той. Стигна до извода, че по силата на някаква фаталност е обречена да губи хората, които най-много обича. Продължаваше да е вкопчена в Натаниел както в първия ден на кея в Сан Франциско.

– Ще ти пиша – увери я Натаниел.

– Ичимей ми обеща същото – отвърна тя с яд.

– Ичимей е интерниран в лагер, Алма. Аз ще бъда в "Харвард".

– Още по-далече, не е ли в Бостън?

– Всяка ваканция ще си идвам, за да я прекарам тук с теб, обещавам ти.

Докато той се подготвяше за отпътуването си, Алма го следваше из цялата къща като сянка и измисляше поводи да го задържи, а когато всичко се оказа безуспешно, започна да измисля основания, за да го обича по-малко. На осемгодишна възраст се бе влюбила в Ичимей със силата на детската любов, а в Натаниел – със спокойната обич на старостта. В сърцето ѝ двамата изпълняваха различни функции и бяха еднакво необходими; тя бе сигурна, че без Ичимей и Натаниел не може да оцелее. Първия го обичаше с плам, изпитваше необходимост да го вижда във всеки момент, да се измъква тайно с него в градината в Сий Клиф, простираща се до плажа и пълна с великолепни скривалища, където двамата откриваха безпогрешния език на ласките. Откакто Ичимей отиде в "Топаз", тя се хранеше със спомените от градината и със страниците на дневника си, изпълнени от край до край с въздишки със ситен почерк. На тази възраст вече проявяваше фанатично упорство в любовта. С Натаниел обаче не би ѝ хрумнало да се крие в градината. Обичаше го ревностно и смяташе, че никой не го познава така, както тя; бяха спали, хванати за ръка, в нощите, когато я измъкваше от гардероба; той бе неин изповедник, съкровен приятел. Първия път, когато откри тъмни петна по бельото си, изчака, разтреперана от ужас, Натаниел да се върне от училище, за да го завлече в банята и да му покаже достоверното доказателство, че кръвта ѝ изтича отдолу. Натаниел имаше приблизителна представа за причината, но не и за необходимите практически действия и в крайна сметка той отиде да разпита майка си, защото Алма не се осмели. Момчето се осведомяваше за всичко, случващо се с момичето. Тя му даде дубликат от ключовете за дневниците в нейния живот, ала той нямаше нужда да ги чете, и без тях знаеше всичко.