– Ела да ни видиш, Алма, за да се запознаеш с Барух – каза ѝ той на сбогуване, след като взе дрехите ѝ от пералнята и я закара до жилището ѝ.

МЕЧЪТ НА СЕМЕЙСТВО ФУКУДА


Агонията му се проточи няколко седмици. С проядени от рака дробове, дишайки с хриптене като риба на сухо, Такао Фукуда умираше мъчително. Той едва говореше и беше толкова изнемощял, че опитите му да общува с писане се оказваха напразни, защото подутите му и треперещи ръце не можеха да очертаят тънките японски букви. Отказваше да яде и при най-леко невнимание от страна на роднините или сестрите изтръгваше хранителната сонда. Скоро потъна в тежък сопор, но Ичимей, който се редуваше с майка си и сестра си, за да са до него в болницата, знаеше, че е в съзнание и се мъчи. Наместваше възглавниците, за да го поддържа полуизправен, попиваше потта му, мажеше с лосион олющената му кожа, слагаше парченца лед върху езика му, говореше му за растения и градини. В един от тези мигове на близост той забеляза, че устните на баща му мърдат непрекъснато и учленяват нещо, което напомняше името на марка цигари, но мисълта, че в това състояние все още иска да пуши, изглеждаше толкова абсурдна, че Ичимей я отхвърли. Цял следобед се опитва да отгатне какво иска да му каже Такао. "Кеми Морита? Това ли казваш, тате? Искаш да я видиш, така ли?", попита го той накрая. Такао кимна с малкото енергия, която му бе останала. Това беше духовната учителка по оомото, славеща се със способността си да разговаря е духовете, която Ичимей познаваше от честите ѝ посещения в малките общности, изповядващи същата религия.

– Татко иска да повикаме Кеми Морита – каза Ичимей на Мегуми.

– Тя живее в Лос Анджелис, Ичимей.

– Колко спестени пари ни остават? Бихме могли да ѝ платим билета за самолета.

Когато Кеми Морита пристигна, Такао вече не помръдваше, нито отваряше очи. Единственият признак на живот беше бръмченето на респиратора; Такао бе стигнал до преддверието на рая и чакаше. Мегуми помоли една колежка от фабриката да ѝ заеме колата си и отиде да посрещне жрицата на летището. Тя приличаше на десетгодишно дете в бяла пижама. Побелялата ѝ коса, превитите рамене и начинът, по който влачеше краката си, контрастираха е лицето ѝ, гладко и без бръчки, бронзова маска на спокойствието.

Кеми Морита приближи със ситни стъпки до леглото и взе ръката на Такао; той открехна клепачи и след малко позна духовната си учителка. Тогава едва доловимо движение оживи опустошеното му лице. Ичимей, Мегуми и Хейдеку отстъпиха към дъното на стаята, а Кеми зашепна някаква дълга молитва или поема на архаичен японски. После долепи ухо до устата на умиращия. След няколко дълги минути тя целуна Такао по челото и се обърна към семейството.

– Тук са майката, бащата и дедите на Такао. Дошли са много отдалече, за да го преведат на отвъдния бряг – каза Кеми на японски, сочейки долния край на леглото. – Такао е готов да си тръгне, но преди това иска да предаде нещо на Ичимей. Посланието му е следното: "Самурайският меч на семейство Фукуда е заровен в една градина над морето. Не може да остане там. Ичимей, ти трябва да го изровиш и да го поставиш където му е мястото, в олтара на нашите предци".

Ичимей прие посланието е дълбок поклон, опрял събраните си ръце до челото. Той не си спомняше ясно нощта, в която заровиха катана, фамилния меч на Фукуда, годините бяха размили сцената, но Хейдеко и Мегуми знаеха коя е градината над морето.

– Такао иска още една последна цигара – добави Кеми Морита, преди да се оттегли.


Като се върна в Бостън, Алма установи, че през годините на нейното отсъствие семейство Беласко се е променило повече, отколкото си личеше по писмата им. През първите дни тя се чувстваше излишна, като временна гостенка, питайки се къде е мястото ѝ в тази фамилия и какво, по дяволите, да прави е живота си. Сан Франциско ѝ изглеждаше провинциален; за да изгради име е рисунките си, трябваше да отиде в Ню Йорк, където щеше да се движи сред известни творци и да бъде по-близо до европейските веяния.

Бяха се родили трима внуци Беласко, тримесечното момченце на Марта и близначките на Сара, които поради някаква грешка на генетиката се бяха пръкнали с вид на скандинавки. Натаниел бе поел фирмата на баща си, живееше сам в луксозна мансарда е чудни гледки към океана, а свободните си часове запълваше, кръстосвайки залива с ветроходната си яхта. Беше пестелив на думи и на приятелства. На двайсет и седем години, той все още устояваше на агресивната кампания на майка си да му намери подходяща половинка. Кандидатки имаше в изобилие, защото Натаниел произхождаше от добро семейство, беше богат и много привлекателен, с една дума мети – отговорен и достоен младеж, такъв, какъвто баща му го искаше и на когото всички девойки за женене от еврейската колония бяха хвърлили око. Леля Лилиан се бе променила малко, беше все същата добродушна и енергична жена, но вече недочуваше, говореше силно и косата ѝ се бе прошарила доста, но тя отказваше да я боядисва, защото не желаеше да изглежда по-млада, напротив. Върху плещите на мъжа ѝ се бяха стоварили ненадейно две десетилетия и малката им възрастова разлика изглеждаше три пъти по-голяма. Исаак бе преживял сърдечен удар и макар да се бе оправил, се чувстваше отпаднал. Ходеше по два-три часа на ден в офиса от дисциплина, но беше прехвърлил работата на Натаниел; преустанови напълно социалния живот, който никога не го беше привличал, четеше много, любуваше се на гледката към морето и към залива от перголата на своята градина, отглеждаше разсади в парника, изучаваше закони и растения. Беше станал по-чувствителен и дори най-леките вълнения го просълзяваха. Лилиан живееше с буца страх, забодена в стомаха. "Закълни ми се, че няма да умреш преди мен, Исаак", настояваше тя в моментите, когато го видеше да остава без дъх и да се довлачва едва-едва до леглото, където рухваше бял като чаршафите, със сковани кости. Лилиан не разбираше нищо от кухня, винаги бе разчитала на готвач, но откакто мъжът ѝ почна да линее, тя сама му приготвяше безотказни супи по наследените от майка ѝ рецепти, записани на ръка в една тетрадка. Беше го заставила да посети цяла дузина лекари, придружаваше го по време на консултациите, за да не би да скрие някоя болежка, и сама му даваше лекарствата. Прибягаше и до езотерични средства. Призоваваше Господа не само сутрин и вечер, както е редно, а и по всяко време: Ш'ма, Исраел, Адонай Елоейну, Адонай Ехад[3]. Като предпазна мярка, Исаак спеше със стъклено Синьо око и цветна месингова Ръка на Фатима, окачени за рамката на леглото; върху нощното му шкафче винаги имаше свещ, еврейска и християнска Библия, както и чаша със светената вода, която една от прислужничките в къщата бе донесла от параклиса на свети Юда.

– Какво е това? – попита Исаак в деня, когато върху шкафчето му се появи скелет с цилиндър на главата.

– Барон Самеди. Изпратиха ми го от Ню Орлиънс. Това е божеството на смъртта, но и на здравето – уведоми го Лилиан.

Първият порив на Исаак бе да помете с ръка фетишите, нахлули в стаята му, но любовта към жена му се оказа по-силна. Нищо не му струваше да се прави, че не ги забелязва, ако това щеше да помогне на Лилиан, която неумолимо се хлъзгаше надолу по склона на паниката. Не можеше да я утеши другояче. Беше стъписан от собствения си физически разпад, защото винаги се бе чувствал здрав и силен и се смяташе за непоклатим. Някаква ужасна умора разяждаше костите му и само благодарение на слонската си воля успяваше да изпълнява отговорностите, които сам си бе наложил. Една от тях бе да остане жив, за да не разочарова жена си.

Завръщането на Алма му вдъхна глътка енергия. Той не беше много-много по сантименталните излияния, но разклатеното здраве го бе направило уязвим и трябваше много да внимава да не би потокът от нежност, който таеше в себе си, да се излее навън. Само Лилиан, в миговете на интимност, долавяше тази страна от личността на мъжа си. Синът му Натаниел беше тоягата, на която Исаак се опираше, неговият най-добър приятел, съдружник и довереник, но никога не се бе налагало да му го казва; двамата смятаха това за даденост и изразяването му с думи щеше да ги засрами. Към Марта и Сара Исаак се отнасяше с обич, като благодушен патриарх, но тайничко бе признал пред Лилиан, че не харесва дъщерите си, намираше ги за посредствени. Лилиан също не ги харесваше особено, но не го признаваше под никакъв предлог. На внуците Исаак се радваше отдалече. "Нека изчакаме да поотраснат, сега още не са хора", оправдаваше се той уж на шега, но всъщност точно така го усещаше. Към Алма обаче винаги бе имал слабост.

Когато през 1939 година тази племенничка пристигна от Полша да живее в Сий Клиф, Исаак толкова я обикна, че по-късно започна да изпитва някаква виновна радост от изчезването на родителите ѝ, защото това му даваше възможност да ги замести в сърцето на малката. Той не си постави за цел да я възпитава, както собствените си деца, а само да я закриля и това му даде свободата да я обича. Остави на Лилиан задачата да се грижи за потребностите на момиченцето, докато той се забавляваше, предизвиквайки я интелектуално и споделяйки с нея своята страст към ботаниката и географията. Именно когато показваше на Алма книгите си по градинарство, един ден му хрумна да създаде Фондация "Беласко". В продължение на няколко месеца двамата обсъждаха различни възможности, преди идеята да се избистри, и точно Алма, която тогава беше тринайсетгодишна, предложи да засадят градини в най-бедните квартали на града. Исаак ѝ се възхищаваше, наблюдаваше очарован развитието на ума ѝ, разбираше самотата ѝ и се трогваше, когато тя дойдеше да търси компанията му. Детето сядаше до него с ръка върху коляното му да гледа телевизия или да изучава книги по градинарство и тежестта и топлината на тази малка ръка бяха безценен дар за Исаак. Той на свой ред я погалваше по главата, когато минеше наблизо и наоколо нямаше други хора, и купуваше лакомства, които пъхаше под възглавницата ѝ. Младата жена, която се завърна от Бостън с геометрично оформена прическа, начервени устни и уверена стъпка, не беше предишната боязлива Алма, която заспиваше, гушнала котката, защото се боеше да спи сама, но веднъж преодолели взаимното смущение, двамата въстановиха топлите отношения, които ги бяха свързвали повече от десетилетие.

– Помниш ли семейство Фукуда? – попита Исаак племенничката си след няколко дни.

– Как да не ги помня! – възкликна Алма изненадано.

– Вчера ми се обади едно от децата им.

– Ичимей?

– Да. Той е по-малкият, нали? Попита ме дали може да дойде да ме види, трябвало да говори с мен. Те живеят в Аризона.

– Чичо, Ичимей е мой приятел и не съм го виждала, откакто интернираха семейството. Може ли да присъствам на тази среща, моля ти се?

– Той ми даде да разбера, че става дума за нещо лично.

– Кога ще дойде?

– Аз ще те уведомя, Алма.

След петнайсет дни Ичимей се появи в къщата в Сий Клиф в обикновен тъмен костюм и черна вратовръзка. Алма го очакваше с галопиращо сърце и още преди да е натиснал звънеца, отвори вратата и се хвърли на врата му. Беше все така по-висока от него и едва не го повали. Ичимей, смутен, защото се изненада, че я вижда, и защото японците не гледат с добро око на откритото изразяване на чувства, не знаеше как да отвърне на подобна сърдечност, но тя не му даде време да помисли; хвана го за ръката и го повлече навътре към къщата, повтаряйки името му с насълзени очи, и още непристъпили прага, го целуна направо по устата. Исаак Беласко седеше в библиотеката, в любимото си кресло, с Неко, котарака на Ичимей, който вече беше шестнайсетгодишен, върху коленете. Той стана свидетел на сцената и се скри развълнуван зад вестника, докато Алма най-накрая доведе Ичимей при него. Младата жена ги остави сами и затвори вратата.

Ичимей разказа накратко на Исаак Беласко за преживелиците на своето семейство, за които Исаак вече знаеше, защото след телефонното обаждане се бе осведомил в рамките на възможното какво е станало с японците. Знаеше не само за смъртта на Такао и на Чарлс, за депортирането на Джеймс и за мизерното съществуване на вдовицата и на двете ѝ живи деца, ами бе взел и някои мерки по въпроса. Единствената новина, която му донесе Ичимей, бе посланието на Такао за меча.

– Много съжалявам за смъртта на Такао. Той беше мой приятел и учител. Съжалявам и за случилото се с Чарлс и Джеймс. Никой не е докосвал мястото, където се намира вашият семеен меч, Ичимей. Можеш да си го вземеш, когато поискаш, но той бе заровен церемониално и ми се струва, че баща ти би искал да бъде изваден със същата тържественост.

– Така е, господине. Засега нямам къде да го сложа. Мога ли да го оставя тук? Няма да е за още дълго, надявам се.