Година преди това Алма изчисляваше, че ще живее без промени до деветдесет, но вече не беше толкова сигурна; подозираше, че смъртта вече се примъква към нея. Преди я усещаше да броди из квартала, после я чуваше да мърмори из ъглите на "Ларк Хаус", а сега вече надничаше в апартамента ѝ. На шейсет Алма мислеше за смъртта като за нещо абстрактно, което не я засяга; на седемдесет я смяташе за далечен роднина, лесен за забравяне, понеже не се споменаваше, но който неминуемо идваше на гости. Като мина осемдесетте обаче, почна да се опознава със смъртта и да говори с Ирина за нея. Виждаше я тук и там, ту като повалено дърво в парка, ту като жена е гола от рака глава, ту да пресича улицата в образа на баща ѝ и майка ѝ – разпознаваше ги, защото бяха досущ като на снимката от Гданск. Понякога ѝ се явяваше като брат ѝ Самуел, починал за втори път кротко в леглото си. Чичо ѝ Исаак Беласко ѝ се привиждаше жизнен, какъвто беше, преди сърцето да му изневери, докато леля ѝ Лилиан минаваше понякога да я поздрави призори, в просъница, такава каквато я помнеше в края на живота ѝ – дребна старица, облечена в лилаво, сляпа, глуха и щастлива, защото вярваше, че съпругът ѝ я води за ръката. "Погледни тази сянка на стената, Ирина, не ти ли прилича на мъжки силует? Трябва да е Натаниел. Не се тревожи, моето момиче, не съм си изгубила ума, знам, че това е само плод на въображението ми." Тя ѝ разказваше за Натаниел, за неговата доброта, за таланта му да решава проблеми и да посреща трудности, за това, че е бил и продължаваше да бъде нейният ангел хранител.

– То само така се казва, Ирина, лични ангели не съществуват.

– Разбира се, че съществуват! Ако аз нямах двама ангели хранители, вече щях да съм мъртва или щях да съм извършила престъпление и да съм в затвора.

– Какви ги измисляш, Ирина! В еврейската традиция ангелите са Божи вестители, а не телохранители на хората, но аз разчитам на моя телохранител: Натаниел. Той винаги се е грижел за мен, първо като по-голям брат, после като идеален съпруг. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което е направил за мен.

– Били сте женени трийсет години, Алма, имали сте син и внуци, работили сте заедно във Фондация "Беласко", грижили сте се за него, когато се е разболял, и сте го подкрепяли до края. Сигурно и той е мислел същото: че няма да може да ви се отплати за всичко, което сте направили за него.

– Натаниел заслужаваше много повече любов от тази, която му дадох, Ирина.

– Искате да кажете, че сте го обичали повече като брат, отколкото като съпруг?

– Като приятел, братовчед, брат, съпруг… Не знам разликата. Когато се венчахме, много се шушукаше, понеже бяхме братовчеди, това се смяташе за кръвосмешение и мисля, че още е. Предполагам, че любовта ни винаги е била кръвосмесителна.

АГЕНТ УИЛКИНС


Във втория петък на октомври агент Уилкинс се появи в "Ларк Хаус" да търси Ирина Базили. Той беше агент от ФБР, афроамериканец, шейсет и пет годишен, снажен, с посивяла коса и изразителни ръце. Изненадана, Ирина го попита как я е открил и Уилкинс ѝ напомни, че добрата осведоменост е задължителна в неговия занаят. Не се бяха виждали от три години, но често разговаряха по телефона. Уилкинс ѝ се обаждаше понякога да я пита как е.,Добре съм, не се притеснявайте. Миналото остана назад, вече дори не си спомням за тия неща", неизменно отговаряше тя, но и двамата знаеха, че това не е вярно. Когато се запознаха, Уилкинс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще пръсне костюма с мускулите си на щангист; единайсет години по-късно мускулите се бяха превърнали в мас, но той все още създаваше впечатлението за солидност и жизненост като на младини. Разказа ѝ, че е станал дядо, показа ѝ снимка на внука си, двегодишно момченце, много по-светлокожо от дядо си. "Бащата е холандец", обясни Уилкинс, въпреки че Ирина не го бе попитала. Добави, че му е време да се пенсионира, всъщност вече практически се бе превърнал в реквизит на Агенцията, обаче стоеше като завинтен за стола си. Не можеше да се оттегли, все още вървеше по следите на престъплението, на което бе посветил по-голямата част от професионалния си живот.

Агентът пристигна в "Ларк Хаус" по обед. Двамата седнаха на една дървена пейка в градината да пият от воднистото кафе, което винаги беше на разположение в библиотеката и не се харесваше на никого. От овлажнялата от нощната роса земя се издигаше лека пара, а бледото есенно слънце започваше да затопля атмосферата. Можеха да говорят спокойно, бяха сами. Някои от обитателите на дома бяха започнали вече сутрешните си занимания, но повечето ставаха късно. Само Виктор Викашев, началникът на градинарите, руснак с вид на татарски воин, който работеше в "Ларк Хаус" от деветнайсет години, си тананикаше в градината, а Кати профуча с електрическата си количка на път за клиниката за болката.

– Нося ти добри новини, Елисавета – обърна се Уилкинс към Ирина.

– Никой не ме е наричал Елисавета от години.

– Естествено. Извинявай.

– Спомнете си, че сега съм Ирина Базили. Вие сам ми помогнахте да избера това име.

– Разказвай, моето момиче. Как я караш? Ходиш ли на терапия?

– Нека бъдем реалисти, агент Уилкинс. Знаете ли колко печеля? Не е достатъчно, за да ходя на психолог. Общината плаща само по три сеанса, които вече съм използвала, но както виждате, не съм се самоубила. Живея нормално, работя и смятам да започна обучение по интернет. Искам да уча терапевтичен масаж, добра професия за човек със силни ръце като мен.

– Ходиш ли на лекар?

– Да. Вземам един антидепресант.

– Къде живееш?

– В Бъркли, в сравнително голяма и евтина стая.

– Тази работа е добра за теб, Ирина. Тук си на спокойствие, никой не те тормози, на сигурно място си. Казаха ми много хубави неща за теб. Говорих е директора и той подчерта, че си най-примерната му служителка. Имаш ли си приятел?

– Имах, но почина.

– Какво говориш! Боже господи! Само това ти липсваше, момиче, много съжалявам. От какво почина?

– От старост, предполагам; беше минал деветдесетте. Но тук има и други възрастни господа, готови да се сгодят за мен.

Уилкинс не се засмя. Помълчаха известно време, духайки и сърбайки кафето от картонените чаши. Изведнъж Ирина почувства как я налягат тъга и самота, сякаш мислите на този свестен човек бяха нахлули в нея, смесвайки се с нейните, и гърлото ѝ се сви. В отговор на телепатична връзка, Рон Уилкинс я прегърна през рамо и я привлече към едрите си гърди. Сладникавият му одеколон беше несъвместим с мъжете като него.

Ирина усети топлината, която агентът излъчваше! Като печка, грапавата повърхност на сакото му под бузата си, успокояващата тежест на ръката? Му и притихна за няколко минути така, на топло, вдишвайки миризмата му на куртизанка, докато той я потупваше лекичко по гърба, както би потупвал внука си, за да го успокои.

– Какви новини ми носите? – попита го Ирина, като се посъвзе.

– Компенсация, Ирина. Съществува един стар закон, за който никой не се сеща, даващ правото на жертви като теб да получат компенсация. С нея би могла да плащаш за лечението, от което наистина се нуждаеш, да учиш, а ако извадим късмет, ще можеш да направиш дори първата вноска за малък апартамент.

– Това е теория, агент Уилкинс.

– Има хора, които вече са получили компенсация.

Той ѝ обясни, че в нейния случай, макар и отдавнашен, един добър адвокат би могъл да докаже, че е понесла сериозни щети вследствие на случилото се, че страда от посттравматичен синдром и се нуждае от психологическа помощ и от лечение. Ирина му напомни, че виновникът не разполага със средства, които да бъдат конфискувани за нейната компенсация.

– Арестувани са други хора от мрежата, Ирина. Хора с власт и пари.

– Тези хора не са ми направили нищо. Има само един виновник, агент Уилкинс.

– Виж какво, моето момиче. На теб ти се наложи да смениш самоличността и адреса си, загуби майка си, съучениците си и останалите си познати, на практика живееш под прикритие в друг щат. Случилото се не принадлежи на миналото, може да се каже, че то продължава да се случва и че има много виновници.

– Така мислех преди, господин Уилкинс, но реших, че няма вечно да бъда жертва, за мен тази страница е затворена. Сега съм Ирина Базили и имам друг живот.

– Съжалявам, че ти го напомням, но ти продължаваш да бъдеш жертва. Някои от обвиняемите с радост биха ти платили обезщетение, за да избегнат скандала. Ще ми разрешиш ли да дам името ти на адвокат, специалист по подобни дела?

– Не. За какво да ровим пак?

– Помисли си, моето момиче. Помисли си добре и ми се обади на този номер – каза агентът и ѝ подаде визитната си картичка.

Ирина изпрати Рон Уилкинс до входа и прибра визитката без намерението да я използва; беше се справила сама, нямаше нужда от тези пари, смяташе ги за мръсни, а и това означаваше да изтърпи отново същите разпити и да подписва декларации с най-срамните подробности, не искаше да разравя жарта на миналото по съдилищата, беше пълнолетна и никой съдия нямаше да ѝ спести срещата с обвиняемите. Ами пресата? Тя се ужасяваше, че хората, на които държеше, малцината ѝ приятели, старците от "Ларк Хаус", Алма и най-вече Сет Беласко ще научат.

В шест часа вечерта Кати се обади на Ирина по джиесема и я покани на чай в библиотеката. Настаниха се в един отдалечен ъгъл, близо до прозореца и далече от преминаващите. Кати не обичаше да пие чай от презервативи, както наричаше торбичките в "Ларк Хаус", и си имаше собствен чайник, порцеланови чаши и неизчерпаеми запаси от насипен чай, френска марка, и маслени бисквити. Ирина отиде в кухнята, за да налее гореща вода в чайника, но не понечи да помогне за останалото, защото ритуалът беше важен за Кати и тя го изпълняваше, въпреки треперещите си ръце. Не можеше да поднесе фината чаша към устните си, трябваше да използва друга, пластмасова, и сламка, но се радваше да гледа наследения от баба ѝ порцелан в ръцете на своята гостенка.

– Кой беше онзи негър, който те прегръщаше в градината сутринта? – попита я Кати, след като обсъдиха последния епизод от телевизионния сериал за жени затворнички, който двете редовно следяха.

– Един приятел, когото не бях виждала от доста време… – измърмори Ирина, докато ѝ сипваше още чай, за да прикрие изненадата си.

– Не ти вярвам, Ирина. Отдавна те наблюдавам и знам, че нещо те яде отвътре.

– Мен? Въобразявате си, Кати! Нали ви казвам, просто приятел.

– Рон Уилкинс. На рецепцията ми казаха името му. Отидох да питам кой е дошъл да те види, защото ми се стори, че този мъж те разстрои.

Годините неподвижност и огромното усилие да оцелее бяха смалили Кати и тя приличаше на малко момиче в обемистата електрическа количка, но от нея струеше голяма сила, смекчавана от добротата, с която винаги се бе отличавала и която инцидентът бе засилил многократно. Неизменната и усмивка и съвсем късата коса ѝ придаваха палав вид, контрастиращ с мъдростта ѝ на хилядолетен монах. Физическите страдания я бяха освободили от неизбежните тегоби на личността и бяха издялали духа ѝ като диамант. Кръвоизливите в мозъка не бяха засегнали ума ѝ, но бяха разменили жиците, както тя самата казваше, и вследствие на това се била събудила интуицията ѝ и тя можеше да вижда невидимото.

– Приближи се, Ирина – каза.

Пръстите на Кати – малки, студени и деформирани от счупванията, се впиха в ръката на младата жена.

– Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. Защо според теб отворих клиниката за болката? Защото споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.

Ирина се опита да се освободи от тези клещоподобни пръсти, но не ѝ се удаде. Сивите очи на Кати се впериха задълго в нейните с такова състрадание и обич, че тя не можа да я отблъсне. Клекна на пода, опря глава върху възлестите колене на Кати и се остави на ласките на тези изстрадали ръце. Никой не я бе докосвал по този начин след раздялата с баба ѝ и дядо ѝ.

Кати ѝ каза, че най-важната задача в живота е да изчистиш делата си, да се обвържеш изцяло с действителността, да вложиш всичката си енергия в настоящето, и то сега, незабавно. Не бива да се чака, това го била научила след инцидента. В нейното положение имала време да наблюдава мислите си, да се опознае по-добре. Да живее, да присъства, да обича слънчевата светлина, хората, птиците. Болката идвала и си отивала, повръщането идвало и си отивало, стомашните разстройства идвали и си отивали, но по някаква причина те не ѝ отнемали много време. В замяна на това можела да се радва на всяка капчица вода под душа, да усеща приятелските ръце, докато мият косата ѝ с шампоан, прекрасния вкус на студената лимонада през лятото. Не мислела за бъдещето, само за настоящия ден.