– Това, което се опитвам да ти кажа, Ирина, е че не бива да стоиш закотвена в миналото, нито да се плашиш от бъдещето. Имаш само един живот, но изживееш ли го добре, той е достатъчен. Какво чакаш, за да започнеш да бъдеш щастлива? Всеки ден е от значение. Питай мен!

– Щастието не е за всички, Кати.

– Напротив. Всички се раждаме щастливи. По пътя животът ни се зацапва, но можем да го изчистим. Щастието не е бляскаво и шумно като удоволствието или радостта. То е тихо, кротко и нежно, вътрешно състояние на задоволство, което започва, когато обикнеш себе си. Ти трябва да се обичаш така, както те обичам аз и както те обичат всички, които те познават, особено внукът на Алма.

– Сет не ме познава.

– Вината не е твоя, той горкият от години се опитва да се доближи до теб, това е видно за всеки. Ако не го е постигнал, то е, защото ти се криеш. Разкажи ми за този Уилкинс, Ирина.


Ирина Базили имаше официална версия за своето минало, която бе съставила с помощта на Рон Уилкинс и която използваше в отговор на чуждото любопитство, когато не беше възможно да го избегне. Тя съдържаше истината, но не цялата, само поносимата част. Беше на петнайсет години, когато съдът ѝ назначи психоложка, при която ходи няколко месеца, докато отказа да говори за случилото се и реши да приеме друго име, да замине за друг щат и да сменя адреса си толкова пъти, колкото беше необходимо, за да започне отначало. Психоложката ѝ повтаряше, че травмите не изчезват, като не им обръщаш внимание; те са упорита Медуза, която дебне в сенките и при първа възможност напада със змийската си грива. Вместо да се бори, Ирина избяга; оттогава животът ѝ се бе превърнал в непрекъснато бягство до идването ѝ в "Ларк Хаус". Намираше убежище в работата и виртуалните светове на видео игрите и фантастичните романи, в които не беше Ирина Базили, а храбра героиня с магически умения. Появата на Уилкинс обаче за пореден път срина тази крехка вселена от химери. Кошмарите ѝ от миналото бяха като праха по пътя, достатъчен бе и най-лек полъх, за да го вдигне на вихрушка. Сломена, Ирина осъзна, че само Катрин Хоуп, с нейния златен щит, може да ѝ помогне.

Беше на десет през 1997 година, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха писмото на Радмила, което промени съдбата ѝ. В едно предаване за сексуален трафик по телевизията майка ѝ чула, че страни като Молдова снабдяват с млада плът арабските емирства и бордеите в Европа. Тя си спомнила с ужас за времето, прекарано в ръцете на брутални сводници в Турция, и твърдо решена да спести на дъщеря си подобна участ, убедила мъжа си – американския електротехник, когото бе срещнала в Италия и който я бе отвел в Тексас, да помогне на момичето да емигрира в Съединените щати. Ирина щяла да има каквото поиска, най-доброто образование, хамбургери и пържени картофки, сладоледи, щели да я заведат дори в Дисниленд, обещаваше писмото. Бабата и дядото посъветваха Ирина да не разказва за това на никого, за да избегне завистта и уроките, които обикновено застигат самохвалците, и подадоха документи за виза. Процесът отне две години. Когато най-сетне пристигнаха билетите и паспортът, Ирина вече бе навършила дванайсет години, но изглеждаше като недохранено осемгодишно дете, защото беше ниска, много слаба, със сламеноруса непокорна коса. От толкова мечти по Америка постепенно бе започнала да осъзнава нищетата и грозотата около себе си, за които преди не си бе давала сметка, тъй като нямаше с какво да сравнява. Родното ѝ село изглеждаше като след бомбардировка, половината къщи бяха заковани с дъски или порутени, глутници гладни кучета бродеха из калните улици, кокошки ровеха из боклуците, а старците седяха на прага пред своите колиби, пушеха черен тютюн и мълчаха, понеже вече всичко бе казано. През тези две години Ирина се сбогува поред с дърветата, хълмовете, земята и небето, които според баба ѝ и дядо ѝ били същите и по времето на комунизма и такива щели да си останат винаги. Сбогува се безмълвно със съседите и съучениците си, сбогува се е магарето, козата, котките и кучето, с които бе израснала. Накрая се сбогува с Костеа и Петрута.

Дядо ѝ и баба ѝ приготвиха картонен кашон, овързан с канап, и поставиха в него дрехите на Ирина и новата иконка на света Параскева, която бяха купили от пазара за светци в най-близкото село. Може би и тримата подозираха, че няма да се видят повече. Оттогава Ирина придоби навика, където и да отседнеше, дори да е само за една нощ, да подрежда малък олтар, в който поставяше светицата и единствената снимка, която имаше на баба си и дядо си. Ретуширана на ръка, тя бе правена в деня на тяхната сватба в традиционните им носии – Петрута с бродирана пола и дантелена шапчица, Костеа с панталон до коленете, къса жилетка и широк пояс, изправени като истукани, неразпознаваеми, защото усилната работа още не бе прекършила гърбовете им. Не минаваше и ден, без Ирина да се помоли пред тях, тъй като двамата бяха по-големи чудотворци от света Параскева, те бяха нейните ангели хранители, както бе казала на Алма.

Малката стигна някак сама от Чистинау до Далас. Преди това бе пътувала един-единствен път, с влака и баба си, за да посетят Костеа в болницата на най-близкия град, когато оперираха жлъчката му. Никога не бе виждала самолет отблизо, само във въздуха, а на английски знаеше само текстовете на модерните песни, които бе наизустила по слух, без да разбира значението им. Авиокомпанията окачи на шията ѝ найлонов плик с личните ѝ данни, паспорта и билета ѝ. Ирина не хапна и не пийна нищо по време на единайсетчасовия полет, защото не знаеше, че храната в самолета е безплатна, а стюардесата не ѝ обясни, както и през четирите часа, които прекара без пари на летището в Далас. Входът към американската мечта бе това огромно и смущаващо място. Майка ѝ и пастрокът ѝ бяха объркали часа на пристигане на самолета, както казаха, когато най-сетне дойдоха да я потърсят. Ирина не ги познаваше, но те видяха сламенорусото момиченце, седнало на една пейка с картонен кашон в краката, и я познаха, защото имаха нейна снимка. От тази среща Ирина щеше да запомни само, че двамата воняха на алкохол – кисела миризма, която тя добре познаваше, защото баба ѝ и дядо ѝ, както и останалите жители на селото давеха разочарованията си в домашно вино.

Радмила и нейният съпруг, Джим Робинс, заведоха малката в дома си, който на нея ѝ се стори луксозен, макар да беше най-обикновена дървена и доста занемарена къща в един от работническите квартали в южния край на града. Майка ѝ бе направила лек опит да разкраси една от двете стаи с възглавнички във формата на сърца и плюшено мече с розов балон, завързан е конец за лапата му. Тя посъветва Ирина да седне пред телевизора и да прекарва там колкото часове можеше да издържи; това бил най-добрият начин да научи английски, знаела го от личен опит. Четиридесет и осем часа по-късно я записа в близкото общинско училище, където повечето ученици бяха негри и латиноамериканци, непознати за момиченцето раси. След месец Ирина вече знаеше няколко изречения на английски, но имаше добър слух и скоро вече можеше да следи уроците. След година щеше да говори без акцент.

Джим Робинс беше електротехник и членуваше в профсъюза, вземаше възможния максимум на час и беше осигурен в случай на злополука и други беди, само дето невинаги имаше работа. Поръчките се раздаваха по ред, по списъка на членовете, като се започнеше от първото име, после следваше вторият в списъка, третият и така нататък. Който завършеше дадена поръчка, отиваше на опашката на списъка и понякога чакаше с месеци, преди отново да го повикат, освен ако не беше близък със синдикалните шефове. Радмила работеше на щанда за детско облекло в един магазин; отиването до там ѝ отнемаше час и четвърт и връщането – още толкова. Когато Джим Робинс имаше работа, двете го виждаха съвсем рядко, защото той използваше случая, за да работи до изнемога – за извънредните часове му плащаха двойно или тройно. В тези периоди не пиеше и не се дрогираше, понеже при най-малкото невнимание токът можеше да го убие, но през дългите месеци на безделие се наливаше с алкохол и използваше такава смесица от наркотици, че беше учудващо как успява да си стои на краката. "Моят Джим е държелив като бик, нищо не може да го повали", хвалеше се Радмила. Тя му правеше компания в запоите, доколкото тялото ѝ позволяваше, но нямаше неговия капацитет и скоро рухваше.

Още в първите ѝ дни в Америка пастрокът представи на Ирина своите правила, както сам той ги наричаше. Майка ѝ не узна за това или се преструваше, че не знае, в продължение на две години, докато на прага им не застана Рон Уилкинс и ѝ показа значката на ФБР.

ТАЙНИ


След многократните молби от страна на Ирина и съответните колебания, Алма се съгласи да оглави групата за освобождаване, която на Ирина ѝ хрумна да създаде, забелязвайки колко са тъжни обитателите на "Ларк Хаус", които живееха вкопчени в своите притежания, и колко по-спокойни са онези, които имаха по-малко. Ирина бе видяла Алма да се отървава от толкова много принадлежности, че се побоя да не би да ѝ поиска назаем четката за зъби, затова реши, че тя най-добре ще вдъхне живот на групата. Бяха се записали петима, сред тях и Лени Бийл, и всички дойдоха точно навреме; Алма обаче не се появи. Чакаха я петнайсет минути, преди Ирина да отиде да я повика. Завари апартамента празен и бележка от Алма, в която ѝ съобщаваше, че ще отсъства няколко дни, и я молеше да се грижи за Неко. Котаракът бе прекарал поредната болест и не биваше да остава сам. В жилището на Ирина беше забранено да се вкарват животни и тя трябваше да го вмъкне тайно в пазарска торба.

Същата нощ Сет ѝ се обади по джиесема да пита за баба си, защото бе минал привечер да я види и като не я заварил, се разтревожил; той смяташе, че Алма не се е съвзела напълно след епизода в киното. Ирина му каза, че е заминала за поредната си любовна среща и е забравила за поетия ангажимент; и нея бе поставила в неприятно положение с групата за освобождаване. Сет имаше среща с клиент на пристанището в Оукланд и понеже беше близо до Бъркли, покани Ирина на суши – най-подходящата според него храна, за да говорят за японския любовник. Тя беше вече в леглото с Неко и играеше на "Елдър Скролс V", любимата ѝ видео игра, но се облече и излезе. Ресторантът беше оазис на източно спокойствие, целият в светло дърво, със сепарета с паравани от оризова хартия, осветяван от червени глобуси, чиято топла светлина приканваше към отпускане.

– Къде според теб ходи Алма, когато изчезне? – попита я Сет, след като поръчаха храната.

Ирина напълни със саке керамичната му купичка. Алма ѝ бе казала, че в Япония по правило се сервира на сътрапезника и се чака някой да те обслужи.

– В един мотелски комплекс в Пойнт Рейес, на около час и четвърт от Сан Франциско – бунгала до водата, доста усамотени, с хубава риба и морски дарове, сауна, красив изглед и романтични стаи. По това време е студено, но във всяка стая има камина.

– Откъде знаеш всичко това?

– От извлеченията по кредитната карта на Алма. Потърсих мотела в интернет. Предполагам, че е там с Ичимей. Нали няма да идеш да я притесняваш, Сет!

– Как ти дойде на ума! Тя никога не би ми го простила. Но мога да пратя някой детектив да хвърли едно око.

– Недей!

– Няма, разбира се. Но признай, че това е тревожно, Ирина. Баба отслабна, може да получи пристъп като в киното.

– Тя все още е господар на живота си, Сет. Разбра ли нещо повече за семейство Фукуда?

– Да. Сетих се да попитам баща ми и се оказа, че той помни Ичимей.


Лари Беласко беше на дванайсет през 1970 година, когато родителите му обновиха къщата в Сий Клиф и купиха съседния парцел, за да разширят и без това просторната градина, която така и не се бе възстановила напълно след опустошителната пролетна слана, когато почина Исаак Беласко, и от последвалата немара. Според Лари един ден се появил някакъв мъж с азиатски черти, работни дрехи и бейзболна шапка, който отказал да влезе в къщата под предлог, че ботушите му са кални. Това бил Ичимей Фукуда, собственик на парника за цветя и растения, който преди това притежавал в съдружие с Исаак Беласко, но сега бил негова собственост. Лари усетил, че майка му и този човек се познават. Баща му казал на Фукуда, че той не разбира нищо от градини и че решенията ще взема Алма, което учудило момчето, защото Натаниел ръководел Фондация "Беласко" и поне на теория разбирал доста от градини. Предвид мащабите на имота и грандиозните планове на Алма, били нужни няколко месеца за завършване на проекта. Ичимей измерил парцела, проучил качествата на почвата, температурата и посоката на вятъра, рисувал черти и номера в един скицник, следван по петите от заинтригувания Лари. Малко след това дошъл с екип от шестима работници, всичките от неговата раса, и първия камион с материали. Ичимей бил спокоен човек с пестеливи движения, наблюдавал внимателно, никога не изглеждал забързан, говорел малко и в тези случаи гласът му бил толкова тих, че Лари трябвало да се приближава, за да чува. Рядко подхващал разговор или отговарял на въпроси за себе си, но забелязвайки неговия интерес, му разказвал за природата.