Ах, колко щяла да му липсва!

Присъствието на непознатия негър с неговите големи ръце и тъжни очи и нейните снимки доказваше, че пастрокът ѝ я бе излъгал. Всичко случило се в бараката се бе разпространявало в интернет и щеше да продължи да се разпространява, нямаше начин да бъде изтеглено или унищожено, щеше винаги да съществува. Всяка минута някъде по света някой щеше да я изнасилва, някой щеше да мастурбира пред нейното страдание. До края на живота си, където и да отидеше, някой би могъл да я познае. Нямаше къде да избяга. Ужасът никога нямаше да свърши. Миризмата на алкохол и вкусът на ябълка щяха вечно да я връщат в бараката, вечно щеше да ходи, оглеждайки се през рамо, крадешком; вечно щеше да изпитва отвращение, когато някой я докоснеше.

Онази вечер, след като Рон Уилкинс си тръгна, малката се затвори в стаята си, вцепенена от ужас и погнуса, убедена, че пастрокът ѝ ще я убие, когато се върне, както я бе предупредил, че ще направи, ако кажеше и една думичка за техните забавления. Смъртта беше единственият ѝ изход, но не от неговите ръце, не по бавния и мъчителен начин, който той често описваше, винаги с нови подробности.

Междувременно Радмила изсипа в гърлото си остатъка от бутилката водка, падна в несвяст и прекара десетте следващи часа просната на пода в кухнята. Когато се посъвзе от махмурлука, се нахвърли с шамари върху дъщеря си, съблазнителката, курвата, която бе покварила мъжа ѝ. Сцената трая кратко, защото точно тогава пристигна патрулката с двама полицаи и социалната работничка, изпратени от Уилкинс. Те арестуваха Радмила, а детето отведоха в детска психиатрична клиника, докато Съдът за малолетни реши какво да прави с него. Ирина никога повече нямаше да види майка си и пастрока си.

Радмила успя да съобщи на Джим Робинс, че го издирват, и той избяга от страната, но не беше предполагал, че през следващите четири години Рон Уилкинс ще обърне света, за да го търси, че ще го открие в Ямайка и ще го върне с белезници в Съединените щати. Не се наложи жертвата му да присъства на процеса, защото адвокатите взеха показанията ѝ на четири очи и съдийката я освободи от явяването пред съда. От нея момичето научи, че баба ѝ и дядо ѝ са починали и че пари никога не са им били изпращани. Джим Робинс получи ефективна присъда от десет години затвор.

– Остават му три години и два месеца. Като го пуснат, ще ме потърси и аз няма да имам къде да се скрия – заключи Ирина.

– Няма да е нужно да се криеш. Ще му наложат ограничителна заповед. Доближи ли те, отива пак в затвора. Аз ще бъда с теб и ще наблюдавам спазването на заповедта – отвърна Сет.

– Не виждаш ли, че е невъзможно, Сет? Всеки миг някой около теб, съдружник, приятел, клиент, дори баща ти може да ме разпознае. В този момент съм на хиляди и хиляди екрани.

– Не, Ирина. Ти си жена на двайсет и шест години, а тази, която се вижда в интернет, е Алис, малко момиченце, което вече не съществува. Педофилите вече не се интересуват от теб.

– Грешиш. Налагало ми се е да бягам няколко пъти от различни места, защото някой нещастник ме преследва. Дори при намеса на полицията не могат да му попречат да пуска снимките ми. Мислех, че като си боядисам косата черна или се гримирам, няма да ме забелязват, но не се получи; лицето ми лесно се разпознава и не се е променило чак толкова през тези години. Вечно съм нащрек, Сет. След като семейството ти щеше да ме отхвърли, понеже съм бедна и не съм еврейка, представяш ли си какво би станало, като научат това?

– Ние сами ще им го кажем, Ирина. Ще им е трудно да го възприемат, но вярвам, че в крайна сметка ще те заобичат повече зарад и всичко, което си препатила. Те са много добри хора. Дълго време си страдала, сега е време да започнеш да се възстановяваш и да прощаваш.

– Да простя ли, Сет?

– Ако не го направиш, озлоблението ще те унищожи. Всички рани заздравяват с обич, Ирина. Трябва да обикнеш себе си, да обикнеш и мен. Разбрахме ли се?

– Така каза и Кати.

– Послушай я, тя знае много. Позволи ми да ти помогна. Аз не съм мъдрец, но съм добър другар и ти дадох доста доказателства за упоритост. Не се предавам никога. Примири се, Ирина, нямам намерение да те оставям на мира. Чуваш ли сърцето ми? То те вика – каза ѝ той, взе ръката ѝ и я сложи на гърдите си.

– Има още нещо, Сет.

– Още?

– Откакто агент Уилкинс ме спаси от моя пастрок, никой не ме е докосвал… Знаеш какво имам предвид. Била съм сама и предпочитам да е така.

– Добре, Ирина, това ще трябва да се промени, но ще напредваме полека. Случилото се няма нищо общо с любовта и никога повече няма да се повтори. Няма нищо общо и с нас двамата. Веднъж ти ми каза, че старите хора се любят бавно. Идеята не е лоша. Ще се обичаме като старчоци, какво ще кажеш?

– Не мисля, че ще се получи, Сет.

– Тогава ще тръгнем на терапия. Хайде, стига си плакала. Гладна ли си? Среши се малко, ще излезем да хапнем и да поговорим за греховете на баба ми, това винаги повдига духа ни.

ТИХУАНА


През блажените месеци на 1955 година, когато Алма и Ичимей имаха възможност свободно да се любят в мизерния мотел в Мартинес, тя му каза, че е стерилна. Това беше по-скоро желание, мечта, отколкото лъжа. Направи го, за да запази спонтанността сред чаршафите, защото разчиташе на една диафрагма да я спасява от изненади и защото менструацията ѝ бе винаги толкова нередовна, че гинекологът, при когото леля ѝ Лилиан я води няколко пъти, ѝ заяви, че имала кисти на яйчниците, които можели да доведат до безплодие. Както толкова пъти преди, Алма отложи операцията, защото майчинството беше последният ѝ приоритет. Науми си, че тя някак по чудо няма да забременее на този етап от младостта си. Такива инциденти се случваха на жени от друга класа, без образование и средства. Не си даде сметка за състоянието си до десетата седмица, защото не си отбелязваше циклите, и когато разбра, се довери на късмета си още две седмици. Може да е грешка в изчисленията, мислеше, но ако ставаше дума за най-страшното, със силови упражнения въпросът щеше да се реши от само себе си; почна да ходи навсякъде с велосипед, въртейки яростно педалите. Непрекъснато проверяваше за кръв по бельото си и с дните безпокойството ѝ растеше, но продължи да ходи на срещите с Ичимей и да се люби със същата неистова страст, с която въртеше педалите нагоре и надолу по хълма. Накрая, когато вече не можеше да се прави, че не забелязва набъбналите гърди, повдигането сутрин и пристъпите на тревожност, не се обърна към Ичимей, а към Натаниел, какъвто бе навикът ѝ от детските години. За да избегне риска чичо ѝ и леля ѝ да научат, тя отиде да го търси в юридическата кантора "Беласко и Беласко" на улица "Монтгомъри", същата кантора, която съществуваше от времето на патриарха, открита през 1920 година, с тежките мебели и рафтове с кодекси, подвързани в тъмнозелена кожа, мавзолей на закона, където персийските килими заглушаваха стъпките и разговорите се водеха полугласно.

Натаниел седеше зад бюрото си, разрошен, по риза, с разхлабена вратовръзка, заобиколен от купища документи и отворени книги, но като я видя, веднага стана да я прегърне. Алма зарови лице във врата му, дълбоко облекчена, че може да стовари драмата си върху този мъж, който никога не я бе предавал. "Бременна съм", успя само да промълви. Без да я пуска, Натаниел я заведе до дивана и двама седнаха един до друг. Алма му разказа за любовта, за мотела и за това, че вината за бременността не е на Ичимей, а нейна, че ако Ичимей разбере, със сигурност ще пожелае да се ожени и да поеме отговорността за детето, но след дълги размишления тя смяташе, че не би могла да се откаже от това, което винаги бе имала, и да се омъжи за Ичимей; да, обожаваше го, но знаеше, че неволите на бедността ще погубят любовта им. Изправена пред дилемата да избира между живот с икономически затруднения в японската общност, с която не я свързваше нищо, и да остане в сигурното убежище на своята среда, тя чувстваше как страхът от непознатото надделява; срамуваше се от своята слабост; Ичимей заслужаваше безусловна любов, той беше чудесен човек, мъдрец, светец, чиста душа, нежен и деликатен любовник, в чиито обятия се чувстваше щастлива, изстреля Алма поредица от объркани изречения, секнейки се, за да не плаче, и опитвайки се да запази поне малко достойнство. Добави, че Ичимей живее в духовен план, че винаги ще си остане прост градинар, вместо да развие огромния си художествен талант или да се постарае да превърне парника си с цветя в преуспяващо предприятие; напротив, той не се стремеше към нищо повече, стигаше му да печели достатъчно, за да се издържа, просперитетът или успехът не го вълнуваха, за него най-важни бяха медитацията и покоят, но това не се яде и тя нямаше да създаде семейство в дървена барака с покрив от гофрирана ламарина и да живее сред земеделци с лопата в ръка. "Знам това, Натаниел, прости ми, ти ме предупреждаваше хиляди пъти, а аз не ти обръщах внимание, ти беше прав, винаги си прав, сега виждам, че не мога да се омъжа за Ичимей, но не мога и да се откажа от любовта си, без него ще изсъхна като растение в пустинята, ще умра; от сега нататък ще внимавам повече, ще вземаме предпазни мерки, това няма да се повтори, обещавам ти, Натаниел, кълна ти се." Натаниел я слуша, без да я прекъсва, докато на нея ѝ се свърши въздухът, за да продължи да се вайка, а гласът ѝ изтъня до шепот.

– Да видим дали съм те разбрал, Алма. Бременна си, но не смяташ да казваш на Ичимей… – обобщи Натаниел.

– Не мога да родя дете, без да се омъжа, Нат. Трябва да ми помогнеш. Ти си единственият, към когото мога да се обърна.

– Аборт? Това е незаконно и опасно, Алма. Не разчитай на мен.

– Чуй ме, Нат. Проверила съм всичко, сигурно е, няма риск и ще струва само сто долара, но трябва да ме придружиш, защото е в Тихуана.

– Тихуана? Абортът е незаконен и в Мексико, Алма. Това е лудост!

– Тук е много по-опасно, Нат. Там има лекари, които го правят под носа на полицията, никой не се интересува.

Алма му показа късче хартия с телефонен номер и му обясни, че вече се е обадила и е потърсила някакъв Рамон от Тихуана. Отговорил ѝ мъж, който на ужасен английски я запитал кой я изпраща и известни ли са ѝ условията. Тя му казала името на връзката, уверила го, че ще носи парите в брой, и се разбрали след два дни той да мине да я вземе с колата си в три следобед от определен ъгъл в града.

– Ти каза ли на този Рамон, че ще отидеш, придружена от адвокат? – попита я Натаниел, приемайки мълчаливо ролята, която тя му бе отредила;


Заминаха на следващия ден в шест сутринта с черния семеен линкълн, който беше по-подходящ за петнайсетчасово пътуване от спортния автомобил на Натаниел. Отначало той, ядосан и приклещен натясно, мълчеше, стиснал враждебно устни и сбърчил вежди, вкопчил ръце във волана и вперил поглед в шосето, но още първия път, когато Алма го помоли да спре на една отбивка за камионджии, за да иде до тоалетната, омекна. Тя остана вътре половин час и когато той вече смяташе да тръгне да я търси, я видя да се връща, безсилна, към колата. "Сутрин повръщам, Нат, но после ми минава", обясни. През останалата част от пътя той се опитваше да я разсейва и накрая вече пееха най-прилепчивите песни на Пат Бун, единствените, които знаеха, докато тя, изтощена, се примъкна към него и опряла глава на рамото му, задряма. В Сан Диего спряха в един хотел да хапнат и да си починат. Рецепционистът реши, че са женени, и им даде стая със спалня, където си легнаха, хванати за ръце, като в детството. За пръв път от няколко седмици Алма спа без кошмари, докато Натаниел не мигна до зори, вдишваше мириса на шампоан от косата на братовчедка си, мислеше за рисковете, притеснен и нервен, сякаш той беше бащата на детето, представяше си последствията, съжалявайки, че се е съгласил на тази авантюра, вместо да подкупи някой лекар в Калифорния, където срещу подходящо заплащане можеше да се уреди всичко, също както в Тихуана. Когато през процепите на завесите взе да просветлява, умората го надви и той спа чак до девет часа, когато чу Алма да повръща в банята. Изчислиха колко време ще им е нужно, за да минат границата с евентуалните спънки и да стигнат навреме за срещата с Рамон.

Мексико ги посрещна с всичко познато. Не бяха идвали в Тихуана и очакваха да видят едно заспало село, обаче се озоваха в необятен, шумен и пъстър град, задръстен от народ и движение, където раздрънкани автобуси и модерни автомобили се разминаваха с каруци и магарета. Търговците предлагаха на едно и също място местни храни и американски електроуреди, обувки и музикални инструменти, резервни части и мебели, птици в клетки и тортиляс[5]. Въздухът миришеше на фританга[6] и боклук, трептеше от народната музика, евангелистките проповеди и футболните коментари по радиото в барове и павилиончета за тако. Ориентираха се трудно: много от улиците нямаха имена или номера и на всеки три-четири пресечки се налагаше да питат, само дето не разбираха указанията на испански, които почти винаги се свеждаха до мъгляво махване с ръка към някаква посока и едно "ей там, веднага зад ъгъла". Уморени, те паркираха линкълна пред една бензиностанция и продължиха пеш, докато най-сетне откриха ъгъла на срещата, който се оказа пресечка на четири оживени улици. Зачакаха, хванати за ръка, под нахалните погледи на едно самотно псе и тайфа парцаливи малки просяци. Единственото указание, което бяха получили, освен името на една от улиците, образуващи ъгъла, беше някакъв! Магазин за облекла за първо причастие и изображения на богородици и католически светци, с абсурдното име "Да живее Сапата[7]".