Исабел Алиенде - Японският любовник

След двайсет минути чакане Натаниел реши, че са станали жертва на измама и трябва да се върнат, но Алма му напомни, че точността не е сред присъщите качества в тази страна, и влезе в "Да живее Сапата". С ръкомахане поиска да използва телефона и набра номера на Рамон, който иззвъня девет пъти, преди някаква жена да отговори на испански; не можаха да се разберат. Към четири следобед, когато Алма вече се бе съгласила да си тръгнат, на ъгъла спря описаният от Рамон граховозелен форд, модел от 1949 година, със затъмнени задни стъкла. На предните седалки се бяха разположили двама мъже: сипаничав младеж с опашка и гъсти бакенбарди, който седеше зад волана, и още един, който слезе, за да ги пусне да влязат, защото колата беше само с две врати. Той се представи като Рамон. Беше трийсет и няколко годишен, със зализани мустаци, коса, намазана с брилянтин и сресана назад, бяла риза, дънки и остри ботуши с ток. И двамата пушеха. "Парите", изсумтя мустакатият още щом влязоха в колата. Натаниел му ги подаде, той ги преброи и ги пъхна в джоба си. Не размениха нито дума по пътя, който на Алма и на Натаниел се стори дълъг; бяха сигурни, че правят кръгче след кръгче, за да ги заблудят – излишна предпазливост, тъй като и двамата не познаваха града. Алма се бе вкопчила в Натаниел и мислеше какво щеше да е, ако бе дошла сама, а Натаниел се страхуваше, че тези мъже, след като вече бяха взели парите, можеха спокойно да им пуснат по един куршум и да ги изхвърлят в някоя канавка. Не бяха споменали пред никого къде отиват и щяха да минат седмици, дори месеци, преди близките им да разберат какво ги е сполетяло.

Най-накрая фордът спря и им дадоха знак да чакат; младежът е бакенбардите влезе в къщата, а другият остана да пази колата. Намираха се пред евтина постройка, подобна на останалите на същата улица, в квартал, който на Натаниел се стори беден и мръсен, но не биваше да съди по параметрите на Сан Франциско. След две минути младежът се върна. Наредиха на Натаниел да слезе, пребъркаха го от глава до пети и понечиха да го поведат под ръка, но той рязко се дръпна и изруга на английски. Изненадан, Рамон махна помирително. "Спокойно, друже, нищо не е станало", и се засмя, при което лъснаха два златни зъба. Предложи му цигара, която Натаниел прие. Другият помогна на Алма да слезе от автомобила и влязоха в къщата, която не се оказа бандитска бърлога, както се опасяваше Натаниел, а скромен семеен дом с нисък таван и малки прозорци, горещ и мрачен. В дневната имаше две деца, които се въргаляха по пода и си играеха с оловни войничета, маса със столове, диван, покрит с найлон, претенциозен лампион с ресни и гръмогласен като мотор на лодка хладилник. От кухнята се носеше; миризма на пържен лук и се виждаше облечена в; черно жена, която бъркаше нещо в един тиган и също като децата не прояви никакво любопитство; към новодошлите. Мустакатият посочи един стол; на Натаниел и влезе в кухнята, а Рамон поведе Алма по къс коридор към друга стая, където на мястото на вратата висеше шарено сарапе[8].

– Почакайте! – спря го Натаниел. – Кой ще извърши манипулацията?

– Аз – отвърна Рамон, който очевидно беше единственият говорещ английски.

– Разбирате ли от медицина? – попита го Натаниел, втренчен в ръцете му с дълги, лакирани нокти.

Още веднъж симпатичният смях и златният блясък, нови успокоителни жестове, няколко трудно спретнати изречения, обясняващи колко опитен е той, че работата ще отнеме по-малко от петнайсет минути, че няма проблем. "Анестезия? Не, братле, тука нямаме такива работи, но ей това помага", и той подаде на Алма бутилка текила. Понеже тя се колебаеше, оглеждайки бутилката с недоверие, Рамон отпи една голяма глътка, забърса гърлото с ръкав и отново ѝ я подаде. Натаниел видя паниката, изписана на бледото лице на Алма, и в този миг взе най-важното решение в живота си.

– Ние се отказваме, Рамон. Ще се оженим и ще си родим бебето. Можете да задържите парите.

Алма щеше да има много години пред себе си, за да разнищва съвестно действията си от 1955 година. През същата година тя се приземи в действителността и напразно опитваше какво ли не, за да потисне непреодолимия срам, който я гнетеше, срам от това, че се е оставила да забременее, че обича повече себе си, отколкото Ичимей, че се ужасява от бедността, че се е поддала на обществения натиск и расовите предразсъдъци, че е приела саможертвата на Натаниел, че не се е оказала на висотата на модерната амазонка, за каквато се смяташе, че е малодушна еснафка и още половин дузина други епитети, с които се самобичуваше. Тя съзнаваше, че е избегнала аборта от страх, че ще я боли и че ще умре от кръвоизлив или инфекция, а не от уважение към съществото, което растеше в утробата ѝ. Огледа се отново в голямото огледало на гардероба си, но не видя предишната Алма, дръзкото и чувствено момиче, което би видял Ичимей, ако беше там, а една страхлива, капризна и себична жена. Оправданията бяха безполезни, нищо не смекчаваше усещането за загубено достойнство. Години по-късно, когато стана модерно да обичаш човек от друга раса или да родиш деца без брак, Алма щеше да приеме за себе си, че най-дълбоко вкорененият в нея предразсъдък е този на социалната класа, който така и не успя да превъзмогне. Въпреки потреса от това пътуване до Тихуана, което разби илюзията за любовта и я унижи до такава степен, че щеше да търси убежище в колосалната си гордост, тя никога не съжали за решението си да скрие истината от Ичимей. Да признае, щеше да означава да са покаже с цялото си малодушие.

Като се върнаха от Тихуана, Алма повика Ичимей на среща в мотела по-рано от обичайното. Пристигна високомерна и заредена е лъжи, но вътрешно ридаеше. Ичимей за първи път я изпревари. Той я чакаше в една от мръсните стаи, царство на хлебарките, които те озаряваха с пламъка на любовта. Не се бяха виждали от пет дни, а от няколко седмици нещо смътно нарушаваше съвършенството на техните срещи, нещо заплашително, което Ичимей усещаше, че ги обгръща с плътна мъгла, но което тя лекомислено отхвърляше, обвинявайки го, че бълнува от ревност. Ичимей забелязваше, че тя е различна, неспокойна, че говори много и прекалено бързо, че настроението ѝ се променя за минути и от кокетничене и глезотии преминава в мрачно мълчание или необяснимо раздразнение. За него бе вън от съмнение, че Алма се отдалечава емоционално, макар че буйната ѝ страст и напористото желание да стигне до оргазъм по няколко пъти сочеше обратното. Понякога, когато си почиваха прегърнати, след като се бяха любили, страните ѝ овлажняваха. "Това са сълзи от любов", казваше тя, но за Ичимей, който никога не я бе виждал да плаче, му приличаха на сълзи от отчаяние, така както сексуалните акробатики му приличаха на опит за отвличане на вниманието. С атавистичната си дискретност той се опита да разбере какво става с нея, но Алма посрещаше въпросите му с присмех или с пошли закачки, които, макар и на шега, не му бяха приятни. Алма се измъкваше като гущер. По време на петте дни раздяла, които тя оправда с принудително пътуване с роднините си до Лос Анджелис, Ичимей навлезе в един от своите периоди на вътрешно съзерцание. Тази седмица той продължи да обработва земята и да се грижи за цветята с обичайната всеотдайност, но движенията му бяха като на човек под хипноза. Майка му, която го познаваше по-добре от всеки, се въздържа от задаването на въпроси и сама разнесе реколтата по цветарниците на Сан Франциско. Мълчалив и спокоен, наведен над растенията, с огрян от слънцето гръб, Ичимей потъна в мислите си, които рядко го лъжеха.

Алма го видя на приглушената от оръфаните завеси светлина на тази стая под наем и отново я жегна жилото на раздираща вина. За един много кратък миг изпита омраза към този мъж, който я принуждаваше да се изправи пред най-срамната версия на самата себе си, но вълната от любов и желание, която винаги я заливаше в негово присъствие, веднага се завърна. Ичимей, застанал прав до прозореца, чакайки я, с непоклатимата си вътрешна устойчивост и липса на тщеславие, нежен, деликатен и с ведро лице; Ичимей, с неговото тяло от дърво, твърди коси, "зелени" пръсти, влюбени очи, смях, който бликаше от най-дълбоко място, е неговия начин да я люби, сякаш е за! Първи път. Не можа да го погледне в очите и изигра пристъп на кашлица, за да удави тревогата, която я изгаряше отвътре. "Какво става, Алма", попита я Ичимей, без да я докосва. Тогава тя изстреля подготвената е усърдие на юрист буквояд реч за това, колко го обича и ще го обича до края на дните си, но че тяхната връзка няма бъдеще, не е възможна, че семейството и приятелите започват да подозират и да задават въпроси, че двамата принадлежат към два съвсем различни свята и че всеки от тях трябва да приеме съдбата си, че е решила да продължи образованието си по изкуства в Лондон и че трябва да се разделят.

Ичимей посрещна залпа твърдо, като човек, подготвял се за него. Думите на Алма бяха последвани от дълго мълчание и тя си въобрази, че в тази пауза могат да се любят отчаяно още веднъж, нещо като пламенно сбогуване, последен дар за сетивата, преди да нанесат последния удар на илюзията, която бяха отглеждали още от непохватните ласки в градината на Сий Клиф през детството. Тя започна да разкопчава блузата си, но Ичимей я спря с жест.

– Разбирам, Алма – каза той.

– Прости ми, Ичимей. Измисляла съм хиляди безумни начини, за да останем заедно; например да намерим убежище, където да се любим, вместо този гаден хотел, но знам, че това е невъзможно. Не мога да издържам повече с тази тайна, тя съсипва нервите ми. Трябва да се разделим завинаги.

– Завинаги е много време, Алма. Мисля, че отново ще се срещнем при по-добри обстоятелства или в друг живот – каза Ичимей, опитвайки се да запази самообладание, но ледената тъга изпълни сърцето му и прекърши гласа му.

Прегърнаха се безутешно, осиротели от любов. Коленете на Алма се подкосиха и тя бе на ръба да рухне върху твърдата гръд на своя любим, да му признае всичко, дори най-съкровеното от своя срам, да го помоли да се оженят и да заживеят в колиба, да отгледат деца метиси, да му обещае, че ще бъде покорна съпруга и ще се откаже от рисуването върху коприна, от охолния живот в Сий Клиф и бляскавото бъдеще, което ѝ се полагаше по рождение, че ще се откаже от още много неща само заради него и заради невероятната любов, която ги свързваше. Може би Ичимей отгатна всичко това и има добрината да осуети смъртоносното изтезание, като затвори устата ѝ с кратка, целомъдрена целувка. Без да я пуска, той я заведе до вратата, а от там до колата ѝ. Целуна я още веднъж по челото и тръгна към градинарската си камионетка, без да се обърне за един последен поглед.

Нашата любов е неизбежна, Алма. Винаги съм го знаел, но с години се бунтувах срещу това и се опитвах да те изтръгна от мислите си, тъй като никога нямаше да мога да те изтръгна от сърцето си. Когато ти ме изостави, без да ми обясниш причините, не го разбирах. Почувствах се измамен. Но при първото ми пътуване до Япония имах време да се успокоя и накрая приех, че съм те загубил в този живот. Престанах да правя ненужни предположения за това, което се бе случило помежду ни. Не очаквах, че съдбата ще ни срещне отново. Сега, след четиринайсет години раздяла, след като съм мислил за теб всеки ден през тия четиринайсет години, осъзнавам, че никога няма да бъдем съпрузи, но не можем и да се откажем от силните си чувства. Каня те да изживеем нашето в едно мехурче, защитено от допира до света и съхранено непокътнато, до края на живота ни и оттатък смъртта. От нас зависи дали любовта ни ще е вечна.

Ичи

Алма Мендел и Натаниел Беласко се венчаха на скромно тържество на терасата на Сий Клиф, в ден, който започна като топъл и слънчев, но постепенно захладня и притъмня от неочаквани облаци, отразяващи настроението на младоженците. Алма беше с лилави като патладжан кръгове под очите, не беше мигнала цяла нощ, мятайки се в море от съмнения, и щом видя равина, хукна към банята, разтърсена до червата от страх, но Натаниел се затвори с нея, накара я да измие лицето си със студена вода и я прикани да се овладее и да се усмихне. "Не си сама в това изпитание, Алма. Аз съм до теб и ще бъда винаги до теб", обеща той. Равинът, който първоначално се бе противопоставил на бракосъчетанието, защото двамата били братовчеди, вероятно бе приел положението, когато Исаак Беласко, най-видният член на общността, му обясни, че състоянието на Алма изключва друг изход освен венчавката, че двамата млади се обичат още от деца и че обичта се е превърнала в любов след завръщането на Алма от Бостън, случвали се такива работи, това било в човешката природа и тъй като фактът е вече консумиран, трябва само да ги благослови. Марта и Сара предложиха да пуснат някой слух, за да предотвратят хорските одумки, например, че Алма е била осиновена в Полша от семейство Мендел и следователно не е кръвна роднина, но Исаак не се съгласи. Не биваше да прибавят такава груба лъжа към сторената грешка. Всъщност той беше щастлив от съюза между двамата свои близки, които най-много обичаше на този свят, с изключение на жена си. Той предпочиташе хиляди пъти Алма да се омъжи за Натаниел и да остане неразривно свързана със семейството, отколкото да се венчае за чужд човек и да си отиде. Лилиан му напомни, че от кръвосмесителните връзки се раждат увредени деца, но той я увери, че това е народно суеверие и почива на научна основа само в затворените общности, където кръвосмешението при зачеване продължава с поколения. Това не бил случаят на Натаниел и Алма.