Исабел Алиенде - Японският любовник

Нямаше как да отлага повече решението да затвори художественото ателие, което поддържеше заради Кирстен. Тя обясни на Сет, че помощничката ѝ е с лека умствена изостаналост, но бе работила с нея дълги години, не се бе занимавала с нищо друго през целия си живот и винаги бе изпълнявала задълженията си безупречно. "Аз съм длъжна да я подсигуря, Сет, това е най-малкото, което мога да направя за нея, но нямам сили да се боря с подробностите, прехвърлям на теб тази задача, все за нещо си адвокат", каза тя. Кирстен имаше застраховка, пенсия и спестявания; Алма ѝ бе отворила сметка, където всяка година ѝ влагаше определена сума за извънредни случаи, но понеже такива не се бяха явили, тези средства бяха добро вложение. Сет се разбра с брата на Кирстен, че ще осигури финансово бъдещето ѝ, а с Ханс Войт да вземе Кирстен да помага на Катрин Хоуп в клиниката за болката. Колебанията на директора да назначи жена със синдром на Даун се разсеяха още щом се изясни, че няма да ѝ се плаща заплата; Кирстен щеше да бъде стипендиант на семейство Беласко в "Ларк Хаус".

На втория понеделник без гардении Сет дойде на посещение с три гардении в кутия, "в памет на Нико", каза. Скорошната смърт на котарака засилваше нежеланието в костите на Алма и натрапчивата миризма на цветята не ѝ донесе облекчение. Сет ги сложи в блюдо с вода, приготви чай и за двамата и се настани до баба си в малката гостна.

– Какво стана с цветята на Ичимей Фукуда, бабо? – попита я той с безразличен тон.

– Какво знаеш ти за Ичимей, Сет? – сепна се Алма.

– Доста неща. Предполагам, че този твой приятел има нещо общо с писмата и гардениите, които получаваш, както и с твоите бягства. Ти можеш да правиш каквото искаш, разбира се, но ми се струва, че на твоята възраст вече не бива да се разхождаш сама или в неподходяща компания.

– Ти си ме шпионирал! Как смееш да си пъхаш носа в живота ми?

– Загрижен съм, бабо. Явно съм се привързал към теб, въпреки че си такава мърморана. Не е нужно да криеш нищо, можеш да се довериш на Ирина и на мен. Двамата сме, съучастници във всяка твоя приумица.

– Това не е приумица!

– Права си. Извинявай. Знам, че е любов за цял живот. Ирина чула случайно един твой разговор с Лени Бийл.

По това време Алма и останалата част от семейство Беласко знаеха, че Ирина живее в апартамента на Сет, ако не непрекъснато, то поне няколко дни в седмицата. Дорис и Лари се въздържаха от възражения с надеждата, че увлечението на сина им по патетичната имигрантка от Молдова бързо ще премине, но посрещаха Ирина с ледена учтивост, поради което тя избягваше да присъства на неделните обяди в Сий Клиф, където Алма и Сет настояваха да я водят. Затова пък Полин, която се бе противопоставяла на всички атлетични гаджета на Сет без изключение, я прие с отворени обятия. "Моите поздравления, брат ми. В Ирина има живец и по характер е по-силна от теб. Тя ще те води в живота."

– Защо не ми разкажеш всичко, бабо? Не ме бива за детектив, а и нямам желание да те шпионирам – удари го на молба Сет.

Чашата с чай заплашваше да се разлее в разтрепераните ръце на Алма и внукът ѝ я взе и я постави на масата. Първоначалният гняв на старицата бе отзвучал и на негово място се бе настанила някаква безкрайна немощ, непреодолимо желание да излее душата си и да сподели е внука си своите прегрешения, да му разкаже, че вътрешно се разпада, че лека-полека и навреме умира, защото не издържа повече от изтощение, и че св отива доволна и влюбена – какво повече можеше да желае на осемдесет и няколко години, след като толкова дълго бе живяла, обичала и преглъщала сълзите.

– Повикай Ирина. Не искам да повтарям разказа – каза тя на Сет.

Ирина получи есемеса, докато седеше в кабинета на Ханс Войт заедно с Катрин Хоуп, Лупита Фариас и двете началнички на звеното за медицински грижи и подкрепа, където обсъждаха въпроса за доброволната смърт, евфемизъм, заместващ забранената от директора дума "самоубийство". На регистратурата бяха засекли зловеща пратка от Тайланд, която лежеше върху бюрото на директора като доказателство. Беше адресирана до Хелън Демпси, живееща в трето ниво, на осемдесет и девет години, с рецидивиращ рак, без близки и желание да изтърпи отново химиотерапията. Указанията сочеха, че съдържанието се поглъща с алкохол и краят настъпва спокойно по време на сън. "Сигурно са барбитурати", каза Кати. "Или отрова за мишки", добави Лупита. Директорът искаше да знае как, по дяволите, Хелън Демпси бе успяла да го поръча, без никой да разбере; нали уж персоналът трябваше да внимава. Щеше да е много неприятно, ако се разчуеше, че в "Ларк Хаус" има самоубийци, това би накърнило катастрофално реномето на институцията. В случай на подозрителна смърт, като тази на Жак Дьовин, те се стремяха да избягват прекалено обстойното разследване, за предпочитане бе да се прескачат някои подробности. Служителите обвиняваха призраците на Емили и нейния син, които отвеждаха със себе си отчаяните, защото всеки път когато някой починеше, било по естествен, било по незаконен път, Жан Даниел, санитарят хаитянец, се сблъскваше с младата жена с розови воали и злочестото ѝ момче. От видението му настръхваха косите. Той бе поискал да назначат една негова сънародничка, фризьорка по необходимост и вуду жрица по призвание, за да ги изпрати в царството на мъртвите, където им беше мястото, но бюджетът на Ханс Войт не достигаше за подобен род разходи, той и без това едва удържаше заведението на повърхността с разни финансови фокуси. Темата не беше особено подходяща за Ирина, която подсмърчаше, защото преди два дни бе държала Неко на ръце, докато му слагаха милостивата инжекция, която сложи край на старческите му болежки. Алма и Сет нямаха сили да бъдат с котарака в този момент, тя – от мъка, а той – от страх. Оставиха Ирина сама в апартамента да посрещне ветеринаря. Не дойде доктор Калет – бил възпрепятстван от възникнал в последната минута семеен ангажимент, а едно нервно и късогледо девойче, което изглеждаше като току-що излязло от университета, но се оказа сръчно и състрадателно: котаракът си отиде, мъркайки, без да разбере. Сет трябваше да отнесе трупа в крематориума за животни, но засега Неко се намираше в найлонова торба във; фризера на Алма. Лупита Фариас познаваше един мексиканец, специалист по препариране на животни, който щял да го направи като жив, напълнен с кълчища и със стъклени очи, или да почисти и полира черепа му, който, поставен върху малък пиедестал, можеше да служи за украшение. Тя предложи на Ирина и на Сет да направят тази изненада на Алма, но двамата сметнаха, че подобен жест нямаше да бъде оценен подобаващо от старата жена. "В "Ларк Хаус" сме длъжни да обезкуражаваме всеки опит за доброволни смърт, ясно ли е?", избоботи Ханс Войт за трети или четвърти път, вперил твърд и предупредителен поглед в Катрин Хоуп, защото към нея се обръщаха пациентите с хронични болки, най-уязвимите. Той подозираше, и с право, че тези жени знаеха повече, отколкото бяха склонни да му кажат. Като видя съобщението на Сет на екрана на джиесема си, Ирина го прекъсна: "Извинете, господин Войт, спешно повикване". Това даде на петте служителки възможността да се измъкнат, оставяйки директора по средата на изречението.

Ирина завари Алма седнала на леглото, с шал върху краката, където внукът ѝ я бе настанил, когато я бе видял да се олюлява. Бледа и без червило на устните, тя беше една съсухрена старица. "Отворете прозореца. Този лек полъх от Боливия ме убива", помоли тя. Ирина обясни на Сет, че баба му не бълнува, а има предвид усещането за задушаване, бученето в ушите и телесната слабост, подобни на тези, които изпитала преди много години в Ла Пас заради височината от три хиляди и шестстотин метра. Сет предположи, че симптомите не се дължаха на боливийския полъх, а на котарака в хладилника.

Алма ги накара първо да се закълнат, че ще опазят тайните ѝ, докато е жива, и отново им повтори онова, което вече им бе разказала, защото реши, че е най-добре да започне да тъче вътъка от самото начало. Тръгна от това, как се бе сбогувала с родителите си на кея в Гданск, как бе пристигнала в Сан Франциско и как се бе вкопчила в ръката на Натаниел, вероятно предугаждайки, че никога повече няма да я пусне; продължи с точния час на запознанството си с Ичимей Фукуда, най-паметния от всички мигове, натрупани в съзнанието ѝ, и оттам нататък пое по пътя на миналото с такава прозрачна яснота, сякаш четеше на глас. Съмненията на Сет за умственото състояние на баба му се изпариха. През трите предишни години, докато я бе разпитвал, събирайки материал за книгата си, Алма бе показала таланта си на разказвач, чувството си за ритъм и умението да поддържа напрежението, способността си да съчетава бляскавите с най-трагичните моменти, светлина и сянка, също като във фотографиите на Натаниел Беласко, но до този следобед тя не му бе дала възможност да ѝ се възхити в такъв маратон от устойчиво усилие. С няколко паузи, за да пийне чай и да хапне бисквита, Алма говори в продължение на няколко часа. Неусетно и за тримата се свечери, старицата говореше, а младежите попиваха всяка нейна дума. Тя им описа повторната си среща е Ичимей, когато била на двайсет и две, след дванайсет години раздяла, и как заспалата? Детска любов ги нокаутирала и двамата с неустоима сила, макар да знаели, че тази любов е обречена, и тя наистина траяла по-малко от година.. Страстта е универсална и вечна през вековете, каза, но обстоятелствата и обичаите непрестанно се менят и шейсет години по-късно човек! Трудно би разбрал непреодолимите препятствия, с които се бяха сблъскали тогава. Ако можела! Пак да се върне в младостта, с това, което знаела за себе си сега, на старини, пак щяла да постъпи по същия начин, пак нямало да дръзне да направи решителната крачка е Ичимей – условностите ѝ бяха попречили; винаги ѝ била липсвала смелост, винаги се била съобразявала с правилата. Единственият акт на предизвикателство била извършила на седемдесет и осем години, когато бе напуснала Сий Клиф и се настанила в "Ларк Хаус". На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се натъпкали с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно, угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород. Тя им разказа за Тихуана и за сватбата с Натаниел и как щели да минат още шест години, преди да види Ичимей на погребението на свекър си, като мислела за него спокойно, защото не очаквала отново да го срещне, и още седем, преди да им се удаде най-накрая да се насладят на любовта, която все още споделяли.

– Тогава, бабо, баща ми не е син на Натаниел, така ли? В такъв случай аз съм внук на Ичимей! Кажи ми аз Фукуда ли съм, или Беласко! – възкликна Сет.

– Ако беше Фукуда, в теб щеше да има нещо японско, не мислиш ли? Ти си Беласко.

През първите месеци след сватбата Алма бе така погълната от бременността, че гневът от изгубената любов на Ичимей се превърна в търпим дразнител, нещо като камъче в обувката. Тя потъна в кротката леност на преживно животно, намерила убежище в услужливата обич на Натаниел и създаденото от неговото семейство гнездо. Макар че Марта и Сара вече ги бяха дарили с внуци, Лилиан и Исаак очакваха новото бебе като кралска особа, защото щеше да носи фамилията Беласко. Предоставиха на Алма една слънчева стая в къщата, обзаведена с детски мебели и стени, изрисувани с героите на Уолт Дисни от художник, дошъл специално за целта от Лос Анджелис. Двамата се посветиха на грижите за Алма, задоволяваха и най-дребните ѝ прищевки. В началото на шестия месец тя вече беше наддала доста, имаше високо кръвно налягане, цялото ѝ лице беше покрито с петна, краката ѝ отичаха, непрекъснато я болеше главата, обувките не ѝ ставаха и ходеше с джапанки, но още с първото пропърхване на живота в корема ѝ се влюби в създанието, което носеше; то не беше на Натаниел, нито на Ичимей, и само нейно. Искаше ѝ се да е момче, за да го кръсти Исаак и да даде на свекър си наследника, който да продължи рода Беласко. Никой никога нямаше да узнае, че не носи същата кръв, беше го обещала на Натаниел. Мислеше, в пристъпи на вина, че без намесата на Натаниел това дете щеше да свърши в някоя тихуанска помийна яма. С нарастването на слабостта ѝ към бебето, растеше и ужасът от промените в тялото ѝ, но Натаниел я уверяваше, че е прекрасна, по-красива от всякога, и допринасяше за наднорменото ѝ тегло с шоколади с портокалов пълнеж и други глезотии. Отношенията помежду им си оставаха непроменени, като между брат и сестра. Той, елегантен и безупречно чист, използваше банята до кабинета си, в другия край на къщата и не се събличаше пред нея; Алма обаче, загубила всякакъв свян, потъна в състоянието на безформеност и споделяше с него най-прозаични подробности и интимни неразположения, нервни кризи и страхове на майчинството, обсебена както никога преди това. През този период тя наруши основните правила, наложени от баща ѝ: да не се оплаква, да не проси и да не се доверява никому. Натаниел се превърна в център на нейното съществуване, под крилото му тя се чувстваше доволна, обичана и защитена. Това създаде между тях неуравновесена близост, която им се струваше естествена, понеже отговаряше на характера на всеки от двамата. Ако понякога споменаваха тази изкривеност, то бе, за да се споразумеят, че след появата на детето и след като Алма се възстановеше от раждането, ще се постараят да заживеят като нормална двойка, само дето никой от двамата не изгаряше от желание да стигат дотам. Междувременно тя бе открила идеалното място на рамото му, под брадичката, където да опира глава и да подремва. "Свободен си да ходиш с други жени, Нат. Само те моля да бъдеш дискретен, за да ми спестиш унижението", повтаряше му Алма, на което той неизменно ѝ отговаряше с целувка и шега. Въпреки че не успяваше да заличи следата, оставена от Ичимей в съзнанието и тялото ѝ, тя ревнуваше Натаниел; след него тичаха половин дузина жени и тя предполагаше, че обстоятелството, че е женен, не само няма да попречи, а напротив, може би ще поощри не една от тях.