Бяха се срещнали отново случайно седем години след погребението на Исаак Беласко и четиринайсет, преди болестта на Натаниел да се прояви напълно, на годишното изложение на Обществото на орхидеите, сред хилядите посетители. Ичимей я видя пръв и се приближи да я поздрави. Беше сам. Говориха за орхидеите – имаше два цвята от неговия разсадник на изложбата, а после отидоха да обядват в един ресторант наблизо. Започнаха да разговарят за това и онова: Алма – за скорошните си пътувания, за новите си десени и за сина си Лари; Ичимей – за своите растения и за децата си – двегодишния Мики и осеммесечното бебе Питър. Обядът продължи три часа без пауза, имаха да си казват толкова много неща и те го направиха неуверено и предпазливо, без да падат в миналото, плъзгайки се сякаш по чуплив лед, изучавайки се, забелязвайки промените, опитвайки се да отгатнат намеренията си, със съзнанието за пламенното привличане, останало непокътнато. Двамата бяха навършили трийсет и седем години, тя изглеждаше на повече, чертите ѝ се бяха изострили, беше по-слаба, ъгловата и самоуверена, докато Ичимей не се бе променил, имаше същия спокоен юношески вид, същия тих глас, същите деликатни маниери, същата способност да нахлува до последната ѝ клетка с ярко изявеното си присъствие. Алма можеше да види осемгодишното момче в парника на Сий Клиф, десетгодишното, което ѝ бе подарило котка, преди да изчезне, неуморния любовник от мотела с хлебарките, мъжа в черно на погребението на свекър ѝ, всичките еднакви, като образи върху прозрачна хартия, поставени един върху друг. Ичимей беше неизменим, вечен. Любовта и желанието към него изгаряха кожата ѝ, искаше ѝ се да протегне ръце през масата и да го докосне, да се приближи, да зарови нос във врата му и да се увери, че още мирише на земя и билки, да му каже, че без него живее като сомнамбул, че нищо и никой не може да запълни ужасната празнина от неговото отсъствие, че би дала всичко, за да се озове отново гола в обятията му, че освен него нищо друго няма значение. Взеха асансьора до третия етаж на паркинга, тя извади ключа си и му предложи да го закара до неговия автомобил, който беше само на една пресечка, и той прие. В интимния сумрак на колата се целунаха, разпознавайки се.

През следващите години щяха да държат любовта си в странично отделение, далече от останалия си живот, и щяха да я изживеят до дъно, без да я допускат да докосне Натаниел и Делфин. Когато бяха заедно, не съществуваше нищо друго, а когато се сбогуваха в хотела, където току-що се бяха любили до насита, и двамата знаеха, че до следващата среща ще общуват само с писма. Алма събираше тези писма, макар че в тях Ичимей се придържаше към присъщия за неговата раса сдържан тон, контрастиращ с нежните доказателства за любов и страстните му изблици, когато бяха заедно. Сантименталностите силно го смущаваха, той имаше свой начин на изразяване: подготвяше пикник за нея в красиви дървени кутии, пращаше ѝ гардении, защото тя харесваше аромата им, макар че никога не би го ползвала като одеколон, приготвяше ѝ церемониално чай, посвещаваше ѝ стихове и рисунки. Понякога, насаме, я наричаше "малката ми", но не го пишеше. На Алма не ѝ се налагаше да дава обяснения на мъжа си, защото всеки от тях водеше независим живот, и никога не попита Ичимей как успява да държи Делфин в неведение, след като двамата живееха и работеха плътно един до друг. Известно ѝ беше, че той обича жена си, че е добър баща и съпруг, че заема специално положение в японската общност, където го смятаха за майстор и го викаха да вкарва черните овци в пътя, да сдобрява враговете и да отсъжда справедливо при спорове. Мъжът с изпепеляващата любов, с еротичните хрумвания, смеха, шегите и игрите между чаршафите, с внезапните страстни пориви и радост, с признанията, прошепнати в затишието между две прегръдки, с безкрайните целувки и възбуждащата до полуда близост, този мъж съществуваше само за нея.

Писмата започнаха да пристигат след срещата им сред орхидеите и зачестиха, когато Натаниел се разболя. За известно време, което им се стори цяла вечност, тази кореспонденция замени нелегалните срещи. Писмата на Алма бяха открити и тъжни послания на жена, измъчена от раздялата; тези на Ичимей бяха като спокойна и бистра вода, но между редовете им трептеше споделената страст. За Алма тези писма разкриваха фината вътрешна нагласа на Ичимей, неговите чувства, мечти, копнежи и идеали; тези послания ѝ дадоха възможност да го опознае, обикне и пожелае много повече, отколкото любовните им схватки. Тя така се пристрасти към тях, че когато овдовя и остана свободна, когато можеха да разговарят по телефона, да се виждат често и дори да пътуват заедно, двамата продължиха да си пишат. Ичимей изпълни чинно договорката да унищожи писмата, но Алма запази неговите, за да ги препрочита непрекъснато.

18 юли 1984 г.

Знам колко страдаш и много съжалявам, че не мога да ти помогна. Пиша ти със съзнанието, че водиш мъчителни преговори с болестта на мъжа си. Това вече не е в твоите ръце, Алма, можеш само да бъдеш смела и да не се отделяш от него.

Раздялата ни е много болезнена. Двамата свикнахме с нашите свещени четвъртъци, с вечерите на четири очи, разходките в парка, кратките приключения в края на някоя седмица.

Защо светът ми се струва безцветен? Звуците идват до мен отдалече, като под сурдинка, храната има вкус на сапун. Толкова месеци, без да се видим! Купих твоя одеколон, за да усещам миризмата ти. Утешавам се, пишейки стихове, които един ден ще ти дам, защото са за теб.

А ти ме обвиняваш, че не съм романтичен!

За какво са ми били всичките години на духовна практика, след като не успявам да се освободя от желанието. Чакам писмата ти и гласа ти по телефона, представям си, че идваш тичешком… Понякога любовта боли.

Ичи

Натаниел и Алма заеха бившите стаи на Лилиан и Исаак, свързани е врата, която от толкова стоене отворена, вече не можеше да се затваря. Отново започнаха да споделят безсънието, както в първите години на брака си, плътно един до друг на дивана или на леглото, тя – четейки, е книгата в едната ръка, а с другата галейки Натаниел, докато той лежеше със затворени очи и дишаше е бълбукане в гърдите. През една от тези дълги нощи двамата се изненадаха взаимно, че плачат мълчаливо, за да не тревожат другия. Първо Алма усети влажните страни на мъжа си и той веднага след това забеляза нейните сълзи, нещо толкова рядко, че се надигна, за да установи дали са истински. Нямаше спомен да я е виждал да плаче дори в най-тежките моменти.

– Ти умираш, нали? – прошепна тя.

– Да, Алма, но не плачи за мен.

– Не плача само за теб, а и за себе си. И за нас, за всичко, което не съм ти казала, за пропуските и лъжите, за изневерите и за времето, което ти отнех.

– Какво говориш, за бога! Ти не си ми изневерила, защото обичаш Ичимей. Има необходими пропуски и лъжи, както има истини, които е по-добре да премълчаваш.

– Ти знаеш за Ичимей? Откога? – изненада се тя.

– Открай време. Сърцето е голямо, възможно е да обича повече от един човек.

– Разкажи ми за себе си, Нат. Никога не съм се задълбочавала в твоите тайни, за да не се налага да ти разкривам моите.

– Толкова много се обичахме, Алма! Човек винаги трябва да се жени за своята най-добра приятелка. Аз те познавам по-добре от всеки друг. Мога да отгатна това, което не си ми казвала, ти обаче не ме познаваш. Имаш право да знаеш кой съм аз в действителност.

И тогава той ѝ заговори за Лени Бийл. През остатъка от тази дълга безсънна нощ двамата си разказаха всичко, подтиквани от съзнанието, че няма да са още дълго време заедно.


Откакто се помнеше, Натаниел бе изпитвал някаква смесица от сляпо обожание, боязън и желание към хората от своя пол, първо към съучениците си, после към други мъже и накрая към Лени, с когото останаха заедно осем години. Беше се борил срещу тези чувства, разкъсван между поривите на сърцето и неумолимия глас на разума. В училище,когато още нямаше ясно съзнание какво чувства, другите деца интуитивно усещаха, че той е различен, и го наказваха с бой, подигравки и изолация.

Тези години, преследван от побойници, бяха най-тежките в живота му. Когато завърши училище, разкъсвайки се между скрупулите и неконтролируемите страсти на младостта, той разбра, че не е изключение, както си бе въобразявал; навсякъде се сблъскваше с мъже, които го гледаха право в очите с покана или молба. Посвещението дойде от друг възпитаник на „Харвард“. Тогава Натаниел откри, че хомосексуалността е паралелен свят, съществуващ съвместно с приетата действителност. Запозна се с хора от различни класи. В университета: преподаватели, интелектуалци, студенти, един равин и един футболист; на улицата: моряци, работници, чиновници, политици, търговци и престъпници. Това беше отворен, безразборен и все още потаен свят, защото срещаше категоричното осъждане от страна на обществото, морала и закона. Гейовете не се приемаха в хотели, клубове и църкви, не им се сервираше алкохол в баровете и можеше да бъдат гонени от обществени места с обвинението, справедливо или не, в разпуснатост; гей баровете и клубовете бяха в ръцете на мафията. При завръщането си в Сан Франциско, с дипломата за адвокат под мишница, Натаниел забеляза първите признаци на зараждаща се гей култура, която щеше да се прояви открито едва години по-късно. Когато се появиха социалните движения от шейсетте години, сред тях и гей освобождаването, той беше женен за Алма и синът му Лари беше десетгодишен. "Не се ожених за теб, за да прикрия моята хомосексуалност, а защото бяхме приятели и се обичахме", каза той на Алма през онази нощ. Бяха шизофренични години: безукорен и успешен обществен живот и друг, незаконен и таен. С Лени Бийл се запозна през 1976 година в една турска мъжка баня, най-подходящото място за крайности и най-неподходящото за начало на любов като тяхната.

Натаниел беше на прага на петдесетте, а Лени – с шест години по-голям, красив като мъжките божества от римските статуи, арогантен, екзалтиран и склонен към прегрешения, пълна противоположност по характер на Натаниел. Физическото привличане бе мигновено. Двамата се затвориха в една от кабинките и се отдадоха до зори на удоволствието, налитайки си един на друг като борци и джапайки заедно, преплели тела в делириум. Уговориха се да се срещнат на другия ден в един хотел, където пристигнаха поотделно. Лени донесе марихуана и кокаин, но Натаниел го помоли да не ги използват – той искаше да изживее срещата с незамъглено съзнание. Седмица по-късно двамата вече знаеха, че лумването на желанието е било само началото на една колосална любов, и отстъпиха без съпротива пред повелята да я изживеят пълноценно. Наеха студио в центъра на града, където поставиха минимален брой мебели и най-добрата музикална уредба, с уговорката, че само двамата ще стъпват там. Натаниел завърши започналото преди трийсет и пет години търсене, но в живота му привидно нищо не се промени: той продължи да бъде същият образцов гражданин; никой не заподозря какво се случва с него, нито забеляза, че часовете в кантората и за спорт претърпяха драстично съкращение. Лени от своя страна се преобрази под влиянието на своя любим. Той за пръв път преустанови разгулния живот и се осмели да замени шума и лудешката дейност със съзерцание на току-що откритото щастие. Ако не беше с Натаниел, той мислеше за него. Не стъпи повече в никакви бани и гей клубове; приятелите му рядко успяваха да го изкушат с някое тържество, не желаеше да се запознава с никого, защото Натаниел му стигаше, той беше слънцето, центърът на дните му. Лени се настани в спокойствието на тази любов с предаността на пуритан. Той прие музиката, храната и напитките, които Натаниел предпочиташе, неговите кашмирени пуловери, палтото от камилска вълна, лосиона за след бръснене. Натаниел поръча да монтират лична телефонна линия в кабинета му, чийто номер се ползваше само от Лени, и така общуваха; плаваха с яхтата, предприемаха екскурзии, срещаха се в далечни градове, където никой не ги познаваше.


Отначало необяснимата болест на Натаниел не се отрази на отношенията му с Лени; симптомите бяха различни и спорадични, появяваха се и изчезваха без видима причина и връзка. После, когато Натаниел взе да линее и да се превръща в призрак на предишния мъж, когато му се наложи да приеме ограниченията си и да потърси помощ, забавленията свършиха. Той загуби желание за живот, почувства, че всичко около него избледнява и отслабва, отдаде се на носталгията по миналото, като старец, разкаян за някои неща, които бе направил, и за много, които не бе успял да направи. Беше наясно, че животът му бързо се скъсява, и се боеше. Лени не го оставяше да изпада в депресия, поддържаше го с престорено добро настроение и със силата на любовта си, която в тези времена на изпитание непрекъснато растеше. Двамата се срещаха в малкия апартамент, за да се утешават взаимно. Натаниел нямаше сили и желание да се люби, но Лени не настояваше, той се задоволяваше с миговете на близост, когато можеше да го успокои, ако трепереше от треска, да му дава йогурт с бебешка лъжичка, да ляга до него да слушат музика, да маже язвите му с балсам, да го подкрепя в тоалетната. Накрая Натаниел вече не беше в състояние да излиза от дома си и Алма пое ролята на медицинска сестра със същата непреклонна нежност, както и Лени, но тя бе само приятелка и съпруга, докато Лени беше голямата му любов. Това разбра Алма в нощта на изповедите.