Исабел Алиенде - Японският любовник

Момчето я поздрави с поклон и без да вдига поглед, се представи:

– Аз съм Ичимей, четвърто дете на Такао и Хейдеко Фукуда, чест е да се запозная с вас, госпожице.

– Аз съм Алма, племенничка на Исаак и Лилиан Беласко, и за мен е чест да се запознаем, господине – представи се на свой ред тя, объркана и развеселена.

Тази първоначална вежливост, която обичта щеше впоследствие да обагри с хумор, беляза тона на дългата им връзка. По-висока и по-едра, Алма изглеждаше по-голяма. Ала дребното тяло на Ичимей лъжеше, защото той без усилие вдигаше тежки чували и буташе нагоре по наклона натоварена количка. Главата му беше голяма в сравнение с тялото, кожата му – с цвят на мед, черните му очи бяха раздалечени, а косата му – твърда и непокорна. Все още му никнеха трайните зъби и когато се усмихваше, очите му се превръщаха в две чертички.

През остатъка от сутринта Алма следваше Ичимей, докато той засаждаше растенията в дупките, изкопани от баща му, и ѝ разкриваше тайния живот на градината е преплетени жилки под почвата, почти невидими насекоми и миниатюрни стръкчета в земята, които за една седмица достигаха една педя височина. Разказа ѝ за хризантемите, които точно сега се изнасят от парника, за това, как се пресаждат през пролетта и цъфтят в началото на есента, кичейки с цвят и радост градината, когато летните цветя изсъхнат. Показа ѝ розовите храсти, отрупани с пъпки, и ѝ обясни, че почти всички трябва да се премахнат и да се оставят само няколко, за да пораснат едри и здрави останалите розови цветове. Показа ѝ разликата между семенните и грудковите растения, между слънцелюбивите и другите, които предпочитат сянка, между местните и пренесените от далечни земи. Такао Фукуда, който ги наблюдаваше изпод око, дойде, за да каже на Алма, че най-фините работи възлага на Ичимей, защото се е родил със "зелени" пръсти – растенията го слушат. Момчето се изчерви от похвалата.

От този ден нататък Алма нетърпеливо очакваше градинарите, които идваха редовно в края на седмицата. Такао Фукуда винаги водеше Ичимей, а понякога, ако работата беше повече, вземаше и Чарлс и Джеймс – по-големите си синове, или Мегуми, единствената си дъщеря, с няколко години по-голяма от Ичимей, която се увличаше единствено по науката и доста неохотно цапаше ръцете си с пръст. Търпелив и дисциплиниран, Ичимей изпълняваше задачите, без да се разсейва от присъствието на Алма, защото знаеше, че баща му ще му остави половин час свободен в края на деня, за да си поиграе заедно с нея.

Къщата в Сий Клиф беше толкова голяма и обитателите ѝ бяха винаги толкова заети, че никой не обръщаше внимание на игрите на децата. Ако някому направеше впечатление, че Натаниел се заиграва дълги часове с много по-малко от него момиченце, любопитството мигом се изпаряваше, защото имаше други неща за вършене. Алма беше надживяла и без това малкото си обич към куклите и се беше научила да играе на скрабъл с помощта на речник и на шахмат по-скоро с гола решителност, защото в стратегиите не я биваше. От своя страна Натаниел бе загубил интерес към колекционирането на марки и към скаутските лагери. Двамата измисляха театрални пиеси с две или три действащи лица, които той пишеше, и след това се залавяха да ги представят на тавана. Липсата на публика изобщо не ги притесняваше, тъй като процесът беше много по-забавен, отколкото резултатът и те не търсеха аплодисменти; удоволствието се състоеше в това, да спорят по сценария и да репетират ролите. Стари дрехи, излезли от употреба пердета, разкривени мебели и вехтории в различна фаза на разпадане предоставяха суровината за костюми, аксесоари и специални ефекти, останалото го допълваха с въображение. Ичимей, който можеше да влиза в дома на Беласко без покана, също беше част от театралната трупа, но изпълняваше второстепенни роли, защото беше ужасен актьор. Компенсираше отсъствието на талант с удивителната си памет и дарбата си да рисува – рецитираше, без да се запъне, дълги пасажи, вдъхновени от любимите романи на Натаниел – като се започне от "Дракула" и се стигне до "Граф Монте Кристо"; негова задача бе също да рисува завесите. За жалост, това приятелство, което успя да спаси Алма от мъката ѝ на самотно сираче, в която първоначално бе изпаднала, не продължи дълго.

Следващата година Натаниел постъпи в колеж за момчета по британски модел. За един ден животът му се промени. Заедно с дългите панталони, които започна да носи, той се сблъска с безграничната бруталност на връстниците си, които започваха да се доказват като мъже. Не беше готов за това – приличаше на десетгодишен хлапак вместо на четиринайсетгодишен юноша; все още не страдаше от безмилостния взрив от хормони, беше затворен в себе си, предпазлив и за свое нещастие, обичаше да чете и никак не го биваше в спорта. Никога нямаше да притежава самохвалството, жестокостта и грубостта на другите момчета и понеже не беше такъв по природа, напразно се преструваше, че е като останалите – той отвсякъде излъчваше страх. Още след първия учебен ден се върна от колежа с насинено око и с риза, опръскана с кръв от носа. Отказа да отговори на въпросите на майка си, а на Алма каза, че се е блъснал в пилона на знамето. Същата нощ се изпусна в леглото за пръв път, откакто се помнеше. Ужасен, скри чаршафите в комина на камината и те бяха открити едва в края на септември, когато, щом я запалиха, къщата се изпълни с дим. Лилиан не успя да откопчи никакво обяснение за изчезналите чаршафи, но отгатна причината и реши да реже до корен. Отиде при директора на училището: шотландец с червеникава коса и пиянски нос, който я посрещна зад груба казармена маса, заобиколен от облицовани с ламперия от тъмно дърво стени и следен от строгия поглед на един портрет на крал Джордж VI. Червенокосият осведоми Лилиан, че насилието в разумни граници се счита за съществена част от възпитателните методи на училището и затова се насърчават грубите спортове, като пререканията между учениците се решават с боксови ръкавици на ринга, а неподчинението се изправя с бой с пръчка по задните части, нанасян лично от него. Мъжете се изграждат с бой. Така е било открай време и колкото по-бързо Натаниел Беласко си спечели уважението на съучениците си, толкова по-добре за него. Добави, че намесата на Лилиан злепоставя сина ѝ, но понеже става дума за нов ученик, той ще направи изключение и ще забрави. Разплакана, Лилиан отиде в офиса на съпруга си на улица "Монтгомъри", където бурно нахлу, но и там не намери подкрепа.

– Не се бъркай, Лилиан. Всички момчета преминават през подобни ритуали на посвещение и почти всички оцеляват – каза ѝ Исаак.

– И теб ли са те пребивали?

– Разбира се. И както виждаш, резултатът не е толкова плачевен.

Четирите години в колежа биха били безкрайно мъчение за Натаниел, ако не беше помощта на човек, от когото най-малко очакваше – през уикенда, като го видя издраскан и насинен, Ичимей го отведе при перголата в градината и му направи полезна демонстрация на бойни изкуства, които, както обясни, започнал да практикува, щом проходил. Пъхна лопата в ръцете на Натаниел и му нареди да разцепи главата му. Натаниел помисли, че той се шегува, и вдигна лопатата във въздуха като чадър. Необходими бяха няколко опита, за да разбере инструкциите и сериозно да се нахвърли срещу Ичимей. Не разбра как лопатата му бе избита, как самият той се изстреля във въздуха и после се приземи по гръб върху италианските плочки при перголата пред изумения поглед на Алма, която наблюдаваше сцената отблизо. Така Натаниел узна, че невъзмутимият Такао Фукуда обучава синовете си и други момчета от японската колония в нещо средно между джудо и карате в гараж под наем на улица "Пайн". Разказа това на баща си, който смътно бе чувал за тези спортове, защото те набираха известност в Калифорния. Исаак Беласко отиде на улица "Пайн" без особени надежди, че Фукуда ще съумее да помогне на сина му, но градинарят му обясни, че красотата на бойните изкуства се състои именно в това, че не е нужна физическа сила, а концентрация и сръчност, за да се използват теглото и устремът на противника, и така да бъде повален. Натаниел започна уроци при Такао. Шофьорът го караше три пъти седмично в гаража, където той в началото се биеше с Ичимей и по-малките момчета, а след това срещу Чарлс, Джеймс и други по-големи юноши. Няколко месеца ходеше с натъртен гръбнак, но после се научи да пада, без да се наранява. Престана да се страхува. Никога нямаше да надскочи нивото на начинаещите, но и това превъзхождаше уменията на най-големите ученици в колежа. Скоро престанаха да го бият, защото, щом някой се приближеше със злонамерен вид към него, той охлаждаше ентусиазма му с няколко гърлени вика и малко пресилена хореография от бойни пози. Исаак Беласко нито веднъж не се поинтересува за резултата от уроците, така както по-рано не прояви загриженост по повод побоите над сина му, но все пак беше проследил нещата, защото един ден се яви на улица "Пайн" с камион и четирима работници, за да направят дървен под в гаража. Такао Фукуда го посрещна с поредица от почтителни поклони, но също без никакъв коментар.

Постъпването на Натаниел в колежа сложи край на театралните постановки на тавана. Освен задълженията около ученето и постоянното усилие да се брани, момчето изпадна в плен на метафизични тревоги и добре заучени неразположения, които майка му се опитваше да лекува със супени лъжици рибено масло. Едва намираше време за някоя и друга игра на скрабъл и шах, когато Алма успяваше да го хване в движение, преди да се е затворил в стаята си и да е задрънкал на китарата. Натаниел откриваше джаза и блуса, но презираше модерните танци, защото би се парализирал от срам на дансинга, където безпощадно би лъснала пълната му липса на чувство за ритъм, наследена от всички Беласко преди него. Наблюдаваше със смесица от подигравка и завист демонстрациите по Линдихоп, с които Алма и Ичимей се мъчеха да го увлекат. Децата разполагаха с две надраскани плочи и грамофон, които Лилиан бе бракувала като непригодни. Алма ги спаси от боклука, а Ичимей ги разглоби и оправи със сръчните си "зелени" пръсти и търпеливата си интуиция.

Колежът, който започна така болезнено за Натаниел, продължи да го мъчи и през следващите години. След известно време другарите му се измориха да го обсаждат и да го бият, но го подложиха на четиригодишни подигравки и изолация. Не можеха да му простят интелектуалната любознателност, добрите му оценки и физическата му непохватност. Той никога не се отърси от чувството, че се е родил в неподходящ момент и на неподходящо място. Трябваше да участва в спортни прояви – стълб на британската образователна система – и всеки път изпитваше унижение, задето последен стига до финиша и за това, че никой не го иска в отбора си. На петнайсет години цялото му тяло рязко дръпна нагоре от краката до ушите, наложи се през месец да му купуват нови обувки и да отпускат подгъва на панталоните му. От най-дребен в класа, достигна нормален ръст, краката му, ръцете и носът пораснаха, ребрата му взеха да се броят под ризата, а на мършавия му врат адамовата ябълка заприлича на тумор – от срам свали шала чак през лятото. Мразеше профила си на оскубан лешояд и винаги гледаше да застане в някой ъгъл, за да го гледат в анфас. Бе пощаден от онези пъпки по лицето, които се стовариха като истинска напаст върху неприятелите му, но не успя да избегне комплексите, присъщи за неговата възраст. Нямаше как да знае, че след три години ще притежава добре сложено тяло, чертите на лицето му ще се подредят и по красота ще си съперничи с именити киноартисти от любовни филми. Чувстваше се грозен, нещастен и самотен, в главата му започнаха да се въртят мисли за самоубийство, които в един особено мрачен момент на себеотхвърляне той сподели с Алма. "Това би било разхищение, Нат. По-добре завърши училище, следвай медицина и иди в Индия да лекуваш прокажени. А аз ще дойда с теб", отвърна тя без голямо съчувствие, защото в сравнение с положението, в което бе изпаднало нейното семейство, екзистенциалните проблеми на братовчед ѝ бяха смешни.

Разликата във възрастта между двамата почти не личеше, тъй като Алма рано бе съзряла и склонността ѝ към усамотение я правеше да изглежда по-възрастна. Докато той живееше в чистилището на един пубертет, който се точеше безкраен, тя разви у себе си сериозност и сила, които баща ѝ ѝ бе наложил от малка и върху които тя работеше като върху основополагащи добродетели. Чувстваше се изоставена от братовчед си и от живота. Разбираше омразата срещу самия него, която се зароди у Натаниел след постъпването му в колежа, защото, макар и в по-малка степен, тя страдаше от същото, но за разлика от момчето не изпадна в порочната практика да разглежда собственото си отражение в огледалото в търсене на дефекти и да оплаква съдбата си. Имаше си други грижи.

В Европа войната бушуваше като апокалиптичен ураган, който тя следеше в размазани черно-бели кинопрегледи – откъслечни кадри от боеве, войнишки лица, покрити е неизтриваеми сажди от барут и смърт, самолети, засяващи в земята бомби, които падаха с абсурдна елегантност, експлозии от огън и пушек, ревящи тълпи, скандализираше "Да живее Хитлер" и "Да живее Германия". Излеел бе споменът за нейната страна, за родната къща, за езика на нейното детство, но тя продължаваше да копнее за семейството си. На нощното си шкафче държеше снимка на брат си и последната снимка на родителите си на кея в Гданск и всяка вечер, преди да заспи, ги целуваше. Картините от войната я преследваха денем, явяваха ѝ се насън и не ѝ позволяваха да се държи като дете, каквото всъщност беше. Когато Натаниел се поддаде на измамното усещане, че е неразбран гений, Ичимей се превърна в единствения ѝ изповедник. Момчето не бе пораснало много на ръст и тя стърчеше с половин глава над него, но бе мъдро и винаги успяваше да я разсее, когато я връхлетяваха ужасяващите картини от войната. Ичимей намираше начин да идва в дома на семейство Беласко с трамвай, на колело или с градинарската камионетка, когато успееше да измоли баща си или братята си да го докарат, а на връщане Лилиан го изпращаше с шофьора. Ако се случеше два или три дни да не се видят, двете деца вечер скришом си говореха по телефона. Дори най-баналните коментари придобиваха дълбок смисъл в тези прошепнати крадешком разговори. Нито един от двамата не искаше открито разрешение да говори – смятаха, че апаратът се износва с употребата и следователно не им се полага да го ползват.