Той се усмихна засрамено. Единият му преден зъб беше леко нащърбен. Бе изключително красив.

— Да, идва от Лео — отговори той.

Лео. Разбира се.

— Аз съм Дженифър! — Джени направо викаше, толкова беше развълнувана.

— Дженифър — повтори Лео, все едно че беше най-красивото и уникално име, което някога беше чувал.

Елиз подаде глава през многобройната тълпа в часа пик и погледна Джени със сините си очи.

— Ей, извинявай, че те бутнах. Добре ли си?

Лео се усмихна с очарователната си нащърбена усмивка, сякаш искаше да каже, че приятелите на Джени са и негови приятели. Инстинктът на Джени й казваше да изгони Елиз и да остане с Лео на спокойствие. Но не искаше Лео да си помисли, че е тотална кучка. Мъжът до нея стана и Джени потупа седалката.

— Седни тук.

Елиз пусна дръжката и се намести на седалката.

— Здравей — каза тя и погледна към Лео. Ритна Джени по крака, когато го разпозна. — Здравей.

— Елиз, това е Лео. Лео, това е Елиз — запозна ги вежливо Джени. Автобусът спря рязко и Лео се облегна на рамото й, за да запази равновесие. О, Господи. Той ме докосна! Докосна ме!

Джени почувства погледа на Елиз, която се опитваше да разбере какво става.

— И ти ли учиш в „Констънс Билард“? — Лео попита Елиз.

Елиз кимна напълно объркана. Изведнъж на Джени й дожаля. Сложи ръка върху рамото й и се усмихна на Лео.

— Тя е най-добрата ми приятелка.

Елиз се изхили и отпусна глава на рамото й.

— Мисля, че намери шапката си — прошепна тихо.

— Да — ухили се Джени, облекчена, че Елиз беше достатъчно умна, за да не задава повече въпроси. Когато останат сами, щеше да й обясни всичко, както правят най-добрите приятелки. Тя погледна перфектните черти, перфектното лице на Лео и остана без дъх от поредната му нащърбена и ослепителна усмивка.

— Знаех си, че не може да се казваш Ланс.

В изпуска шанса си да снима разлагащи се тела на риби

— Радвам се, че успя да го направиш — каза Кен Могул в сряда следобед, когато Ванеса го придружи в „Чипис“, новото кафене в Уилямсбърг в долната част на улицата, на която живееше. Той подбутна към нея димящата чаша с капучино.

— Поръчах и за двамата. Надявам се нямаш нищо против.

Ванеса седна с черното си палто и хвана чашата с две ръце, присвивайки устни, докато духаше горещото мляко.

— Благодаря, че ме уреди на модното шоу — каза тя. — Супер беше — тя премигна. — Мразеше начина, по който звучеше, когато говореше с Кен Могул. Като някоя безмозъчна глупачка.

Кен повдигна широките слънчеви очила „Персол“ върху късата си червена коса и се облегна на масата, готов да говори за бизнес.

— Искам да дойдеш с мене в Кан тази пролет. Ще те запозная и с други блестящи независими режисьори. Можем да работим заедно. Искам да прекъснеш училище за една или две години и да направим няколко филма. Ще бъде вълшебно, чувствам го.

По уредбата звучеше Ения. Ванеса разкопча и закопча палтото си. Мразеше Ения.

— Започнах да работя по нов проект в Южна Америка — продължи Кен Могул. — Започва с морски чайки, които хранят малките си с месото на разложени риби, и после преминава към горилите, които изоставят децата си. След това ще заснема улиците в Рио, където децата проституират срещу дрога. Още не съм започнал снимките, но си мислех, че можеш да идеш там, да се сприятелиш с децата и да запишеш историите им. Знаеш ли португалски?

Ванеса поклати глава. Подиграваше ли се с нея?

— Испански?

Тя поклати отново глава.

— Няма значение. Ще намерим преводач или деца, които говорят английски. Всичките ти разходи ще бъдат поети от продукция „Дюк“. Помниш ли Дюк от купона „Повече от голи“?

Ванеса кимна и се усмихна. Как можеше да забрави Дюк, най-загубеният мъж на планетата?

— Ще имаш кола на разположение, апартамент, оборудване и всичко, от което се нуждаеш — добави Кен. — Искаш ли?

Ванеса забеляза за първи път колко неоформена беше брадичката му. Всъщност брадичката липсваше.

— Винаги съм искала да отида в Кан — отговори и отпи замислено от капучиното си. — Новият ти проект звучи наистина… страхотно. Но вече ме приеха в Нюйоркския университет. От единадесетгодишна мечтая да ида там. Няма начин да се откажа.

— А моят филм? Детска проституция! Животни, които изоставят малките си! Това е поразяващ материал! — Кен Могул се пенявеше и плюеше по барплота.

Ванеса помисли, че ако имаше по-очертана брадичка, слюнката му нямаше да опръска всичко. През рамото му, на таблото за обяви, Ванеса забеляза една светлосиня реклама.

„Ривингтън Роувър клуб за поезия“

обявява прочит на

Даниел Хъмфри и Мистъри Крац

Вторник, осем часа вечерта

Нищо чудно, че Дан я отбягваше цяла седмица. Бил е прекалено зает да бъде известен.

— Ванеса? Слушаш ли ме? — попита Кен. — Първият урок, който трябва да научиш в този бизнес, е, че часовникът никога не спира.

Ванеса го погледна с една полуразвеселена, полуотегчена усмивка на Мона Лиза. Въпреки че беше поласкана от поканата на Кен да работи с него, нямаше никакво намерение да става мини-Могул. Искаше да има собствен стил и собствена кариера, не да изразходва енергията си за нечия чужда работа, колкото и да е добра. Тя поклати обръснатата си глава.

— Съжалявам.

Без да може повече да се сдържа, брадичката на Кен Могул изчезна напълно. Той очевидно гледаше на себе си твърде сериозно. Ванеса се изправи и откъсна светлосинята реклама от таблото над главата му. Предполагаше се, че двамата с Дан правят заедно филм, но ако можеше да се вмъкне в клуба без негово знание и да го снима как чете, щеше да е много по-добре. Дан винаги излизаше по-сполучливо, когато не знаеше, че го гледат.

— Благодаря ти — каза на Кен. — Поласкана съм, наистина. Но работя по нещо ново, самостоятелно. Искам да го завърша.

Кен Могул повдигна очилата си на носа и погледна през прозореца.

— Ти губиш.

— Благодаря за кафето — каза Ванеса, въпреки че той вече не я гледаше. Тя загъна рекламния лист и го пъхна в джоба си. — Късмет в Кан.

Кен Могул закопча коженото си палто „Прада“ и нахлупи качулката на главата си, сякаш искаше да се изолира напълно от нея.

— Чао.

Ванеса тръгна към вкъщи, за да прегледа камерата си и да види какво й трябва за „Ривингтън Роувър клуб“ утре вечер. Когато свърши четенето, щеше да излезе от тълпата и да го изненада с една голяма чаша ирландско кафе, любимата му напитка. Щяха да обменят истории за всички откачени известни личности, с които са се запознали през изминалата седмица. После щеше да го закара вкъщи и да му припомни какво е изпуснал. Щеше да му покаже какво означава да загуби отново девствеността си, така както го беше описал в онази шантава поема.

Все едно че имаше нужда.

С преоткрива сълзите

— Искаш ли да вземеш Муки и да се разходим заедно? — Арън попита Блеър през затворената врата на спалнята й. Беше сряда следобед и тя седеше затворена в стаята си от понеделник. Вратата се отваряше единствено, за да вземе сандвичите със сирене бри и домати и чашите с горещ шоколад, които Мъртъл й носеше в десет и в пет часа. Тя дори заповяда на семейния лекар да й напише извинителна бележка за една седмица отсъствие от училище. Докторът увери майка й, че не е болна. Училищата като „Констънс“ натоварваха девойките прекалено, особено в горния курс, и освен това бяха стресирани в стремежа си да влязат в най-добрите колежи. Блеър имаше нужда само от няколкодневна почивка и след това всичко ще бъде наред.

Добре де, не точно. Блеър използваше няколкодневната почивка, за да преоткрие себе си — като Мадона.

Арън отвори вратата и надникна в стаята. Въздухът беше спарен, миришеше на цигари и ментова вода за зъби. Главата на Блеър беше увита с бяло-розово шалче „Пучи“. Лежеше на леглото с кръстосани глезени, облечена в бял халат и пушеше „Мерит ултралайт“ с дълго черно цигаре. Видът й напомняше много на Грета-Гарбо-под-прикритие, а това беше и търсеният ефект.

В другия край на стаята беше телевизорът и тя гледаше без звук „Великият Гетсби“ с Робърт Редфорд и Миа Фароу. Блеър дърпаше от цигарето с драматично унесен поглед. Нямаше сили да гледа към Арън, който носеше отново тениската на „Харвард“ — сякаш нарочно искаше да я дразни. Тя вече беше изтръгнала надписа на „Йейл“ от балдахина над леглото си и го беше хвърлила през прозореца заедно с тениската на „Йейл“ на баща си.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да се разкараш от стаята ми.

— Тъкмо си тръгвах — отговори Арън. — Обаждала ли си се скоро на Серена?

Блеър поклати глава.

— Защо?

— Просто питам — Арън вдигна рамене объркано. От петък вечер се събираше с приятелите си в „Скарсдейл“ и не беше виждал или говорил със Серена след шоуто „Ле Бест“. Извади от задния си джоб тънък пакет билкови цигари и го метна на леглото й.

— Опитай тези — посъветва я. — Сто процента натурални са и миришат много по-хубаво от лайната за масово производство.

Блеър изрита пакета на земята.

— Приятна разходка.

Арън затвори вратата плътно зад себе си и излезе навън с Муки. Влезе в парка на 72-ра улица и пое по пътя, който водеше към малък дървен мост над един поток, вливащ се в езерото. Муки спираше от време на време, за да рине енергично в снега с кафеникавобелите си лапи, сякаш търсеше някоя своя кучешка играчка, забравена от миналото лято. После се отказваше и продължаваше да ходи.

Една ниска блондинка с тъмни слънчеви очила и синя шапка „Янкис“ изтича покрай него с тениска АЗ ОБИЧАМ АРЪН върху червения си велурен екип за бягане — същата тениска АЗ ОБИЧАМ АРЪН, която Серена носеше на шоуто „Ле Бест“. На Арън му се стори, че блондинката беше актрисата Рене Цвингдингер, или както там й беше името, но не беше напълно сигурен. Струваше му се доста забавно известни актриси и модели да носят тениски с неговото име, при положение че той беше просто едно момче, което излизаше с едно хубаво момиче, с което май вече не бяха заедно.

Дървеният мост се появи и Арън забеляза, че беше пълно с хора и оборудване, някакъв вид екип. Доближи се още малко и в ледената вода забеляза малък надуваем сал с един мъж, който регулираше обектива на камерата си.

Арън остави Муки да преследва катеричките под дървото и започна да наблюдава сцената. Хората от моста се разпръснаха и той видя едно момиче с гънка жълта рокля на слънчогледи и сини сандали. Русата й коса се вееше от ледения вятър. Беше Серена, разбира се. Нямаше как да я сбъркаш.

Муки хукна в снега към Серена, виеше от радост и размахваше малката си четинеста опашка.

— Муки, спри! — извика Арън. Всички на моста, включително Серена се обърнаха да погледнат.

— Муки! — изписка Серена, навеждайки се да целуне кучето по мокрия нос, докато се въртеше доволно между краката й. — Как си, красавецо?

Арън се запъти към моста с ръце пъхнати навътре в джобовете на зелените си войнишки панталони.

— Съжалявам — промърмори на екипа от гримьори и стилисти.

— Няма нищо — каза Серена и се изправи. Отдели се от антуража си и целуна Арън леко по бузата. Жълтата й рокля беше изрисувана с шарени сини птички и червилото й миришеше на диня. — Тъкмо снимаме реклама на парфюм. Можеш да гледаш, ако искаш.

Арън остана с ръце в джобовете. Имаше милион неща, които Серена можеше да каже, за да го накара да се чувства виновен: че се е скрил в „Скарсдейл“ и не й се обаждаше, но Серена беше над тези неща. Тя наистина беше прекрасна, а това беше една от причините, поради които трябваше да я остави. Прекалено много усилие изискваше да бъдеш с някого с такова ниво.