Сесили Зигесар - Защото го заслужавам

На път за училище във вторник сутринта, Дан се отби до щанда за вестници на 79-та и „Бродуей“, за да си купи изданието за Свети Валентин на Ню Йоркър и огромно черно кафе, което имаше вкус, като че е правено преди три години — точно както му харесваше. Предната корица на Ню Йоркър беше илюстрация на Ноевия ковчег на Нюйоркското пристанище със Статуята на свободата, издигаща се отзад. На ковчега бяха изписани думите Лодка на любовта, а животните се държаха за ръце, прегръщаха се и се целуваха. Беше доста забавно. Дан се спря на ъгъла и запали с треперещи пръсти една „Кемъл“ без филтър. Прелисти страниците и потърси поемата си в съдържанието. Намери я в раздела за поеми: Даниел Хъмфри, страница 42, „Мръсници“. Обърна на нея и забрави напълно за цигарата между устните си. Страница 42 се оказа девета страница на разказ от 14 страници от Габриел Гарсия Род, наречен „Amor con los gatos“ — „Любов с котките“ — и точно там, по средата на разказа, беше поемата на Дан.

Навън беше ужасно студено, но по клепачи те на Дан от напрежението изби пот. Устата му пресъхна. Изплю изгорялата цигара на тротоара, затвори списанието и го пъхна в черната си чанта. Ако беше обърнал на страницата със сътрудниците, щеше да прочете: Даниел Хъмфри (Поема, стр. 42) е ученик последна година в Ню Йорк. Това е първата му публикация. Нямаше повече сили да гледа списанието. Не и когато беше разглеждано от хиляди хора, които щяха да прочетат поемата му — брутална и яростна, за която хич не беше сигурен, че е хубава.

Дан продължи надолу по „Бродуей“ към училището и ръцете му трепереха неконтролируемо. Само ако можеше да влезе с взлом и да предизвика авария на печатната преса на Ню Йоркър, например да не може да изписва гласните. Тогава всички издания за Свети Валентин щяха да бъдат оттеглени от щандовете за вестници още миналата вечер.

Все едно можеше да направи нещо такова.

— Здравей, пич — Дан чу зад себе си познатия високомерен глас на един от недотам любимите му съученици в училище. Спря и се обърна, за да види Чък Бас — както винаги с морскосиньото кашмирено шалче, прокарващ пръстите си с маникюр през изрусената коса.

— Хубава поема в Ню Йоркър, човече — той потупа Дан по рамото и монограмът на пръстена му проблесна на зимното слънце. — Кой да предположи, че си такъв гений.

Не изглеждаше ли Чък Бас изключително като гей напоследък? Може би не. Само защото си беше изрусил косата и носеше мръснобяло вълнено палто на „Ралф Лорън“ и оранжеви кожени маратонки „Прада“ — не означаваше, че вече е спрял да досажда на беззащитните пияни девойки на купоните. Може би това беше просто начин да се изрази.

А в това нямаше нищо лошо.

— Благодаря — смотолеви Дан, докато си играеше с пластмасовия капак на чашката. Чудеше се дали Чък възнамеряваше да върви заедно с него до училище, за да обсъдят поемата. Но тогава звънна мобилният и го спаси от неприятната ситуация да отговаря на глупавите въпроси на Чък за това с колко момичета е бил, преди да напише поемата или нещо друго, което Чък Бас можеше да измисли рано сутрин на път за училище.

Дан държеше телефона на ухото си и Чък го потупа още един път по рамото, докато вървяха.

— Ало?

— Поздравления, Даниелсън! — Руфъс крещеше в слушалката. Баща му никога не ставаше от леглото преди осем часа и това бе първият път, когато разговаряха сутринта.

— Ти си абсолютна бомба, истинската статия! Ню Йоркър, проклетият Ню Йоркър!

Дан се подхилваше, малко засрамен. Безброй тетрадки, изпълнени със странни, несвързани поеми бяха натъпкани в прашни кутии в мрачния килер. Въпреки че беше издател на недотам известните бийтпоеми, истината беше, че Руфъс никога не беше публикуван.

— Няма да повярваш — Руфъс продължи и после замлъкна. Дан чу пускането на водата в тоалетната чиния. Нормално. Баща му е говорил от тоалетната.

Дан изпи кафето си и тръгна отново, пресече „Бродуей“ и се запъти към 77-ма улица. Ако не побързаше, щеше да закъснее за първия час по химия. Не че това беше толкова лошо.

— Татко, там ли си? — попита той.

— Чакай малко, сине — Руфъс отговори разсеяно, — заети са ми ръцете.

Дан можеше да види баща си как си избърсва ръцете в протритата червена кърпа на вратата в банята и после изважда списанието изпод мишница, за да прочете поемата на Дан още веднъж.

— Деканите от „Браун“ и „Колумбия“ току-що се обадиха, за да ми кажат какъв гений си — обясни Руфъс. Звучеше с пълна уста и Дан дочу течаща вода. Зъбите ли си миеше? — Олигавиха се целите, алчните копелета.

— „Браун“ и „Колумбия“? Наистина ли? — Дан повтори с недоумение. Тротоарът около него, магазините и пешеходците, всичко неочаквано избледня в бавно движеща се океанска маса. — Сигурен ли си, че бяха те? „Колумбия“ и „Браун“?

— Толкова сигурен, колкото съм сигурен, че урината ми е все още жълта — Руфъс отвърна весело.

Дан обикновено настръхваше от циничността на баща си, но сега го вълнуваше прекалено много собствения му успех. Може би да публикуват творбите ти, в крайна сметка не беше толкова зле. Черните метални врати на училището вече бяха пред него.

— Хм, татко, трябва вече да влизам в час и мерси, че се обади. Благодаря ти за всичко — обзе го изблик на нежност към стария му войнствен татко.

— Няма нищо, момчето ми. Но не се главозамайвай — пошегува се Руфъс и не можеше да скрие гордостта в гласа си. — Не забравяй, поетите са скромно племе.

— Ще запомня — обеща веднага Дан. — Благодаря ти пак, татко.

Затвори телефона, подбутна училищните врати и се насочи към Аги, възрастният портиер, който сменяше перуките си всяка седмица. Мобилният му телефон бибипна и той си даде сметка, че е имал пропуснато обаждане, докато разговаря с баща си. Мобилните бяха забранени в училище, но първия час вече беше започнал и коридорите бяха празни. Докато изкачваше бетонните стълби за лабораторията по химия, той прослуша пощата си.

— Даниел Хъмфри, обажда се Ръсти Клайн от „Клайн, Лоуенщайн и Шут“. — Прочетох поемата ти в Ню Йоркър и, предполагайки, че все още нямаш агент, ще те представлявам. Записала съм те в списъка на гостите за шоуто „Повече от голи“ в петък вечер. Нека говорим тогава. Може би още не го съзнаваш, но ти си жесток, Даниел. Публиката има нужда от млади поети, за да почувства своето нищожество и лековерие. И сега, след като им привлякохме вниманието, постарай се да го задържиш. Ти си следващият Кийтс. Толкова бързо ще те направим известен, че ще забравиш, че не си се родил такъв. Скоро и това ще стане. Чао!

Дан трепереше пред вратата на лабораторията, докато прослушваше за втори път на един дъх съобщението на Ръсти Клайн. Беше чувал за Ръсти Клайн. Тя беше агентът, който уреди едномилионната сделка за книгата за шотландския жокей, който претендираше да бъде незаконният син на принц Чарлз. Дан беше чел за това в Ню Йорк поуст. Нямаше понятие за шоуто „Повече от голи“, но беше много мило от страна на Ръсти да го включи в списъка на гостите, когато дори не се бяха срещали. Освен това обожаваше да го наричат следващия Кийтс. Кийтс бе един от най-важните му източници на влияние и ако Ръсти Клайн беше разбрала това само от една негова поема, той определено искаше тя да го представлява.

Дан прибра телефона обратно в чантата и извади отново Ню Йоркър. Този път обърна на страницата със сътрудниците и прочете кратката си биография, преди да отвори на поемата на страница четиридесет и две. Прочете я от начало до край, без повече да се срамува да види произведението си публикувано. Ръсти Клайн мислеше, че е добър. Ръсти Клайн! Може би беше добър. Той надникна през малкия прозорец на лабораторията по химия и погледна редицата от момчешки глави, подредени като шахматни фигури срещу черната дъска. Училището изведнъж изглеждаше толкова банално. Той беше на път да се занимава с много по-важни и по-хубави неща!

Ненадейно вратата на лабораторията се отвори и смешно ниският господин Шиндълдекер застана, взирайки се в Дан — носеше грозен двуреден костюм и подръпваше закривения си кестеняв мустак.

— Мислите ли да се присъедините към нас, господин Хъмфри, или предпочитате да останете тук и да гледате през прозореца?

Дан сви на руло списанието и го мушна под мишница.

— Мисля, че ще се присъединя към вас — отговори той, влезе в лабораторията и се запъти с бавна крачка към едно от последните места в дъното.

Колко странно. Дан никога не беше спокоен, а сега едва позна гласа си — имаше известна нотка напереност, все едно че нещо ново в него разцъфна и беше на път да излезе.

Беше като стих от една поема на Кийтс — „Защо се смея тази вечер?“ Поезията, Славата и Красотата наистина са вълнуващи…

И Дан определено го чувстваше.