Мери Джо Пътни

Защото вярваш в любовта

Пролог

Лондон, юни 1816 година

Трябваше й съпруг, и то бързо.

Катрин Мелбърн потисна истеричния си смях и хвърли бърз поглед през рамо към сградата, от която току-що беше излязла. Видът на адвокатската кантора моментално я отрезви.

Това не беше сън. През последния половин час бе узнала, че има дядо, за чието съществуване дори не бе подозирала, и съществува реална възможност да получи наследство, което щеше да промени напълно живота й. Вместо да си търси работа, за да изхранва себе си и Ейми, щеше да разполага с достатъчно пари, за да води охолен живот. Наследството включваше още достопочтена стара къща и цял северен остров. Дъщеря й щеше да има бъдещето, което заслужаваше. Естествено тя щеше да има и задължения, но така беше добре. Отдавна се бе научила да носи отговорност.

Имаше един-единствен проблем. Трябваше да убеди новоизнамерения си дядо, че тя и съпругът й заслужават да станат следващите лорд и лейди Скоул. Истерията отново се надигна, но този път беше горчива. Какво би могла да стори?

Устата й се опъна в тънка линия. Очевидно трябваше да лъже. В кантората на мистър Харуел имаше достатъчно време да признае, че Колин вече не е между живите. Ала адвокатът заяви недвусмислено, че дядото не е склонен да приеме Катрин като единствена наследница. Торквил Пенроуз, двадесет и седмият лерд на Скоул, не вярвал, че сама жена може да управлява острова. Затова тя трябваше да намери мъж, който да изиграе убедително ролята на съпруга й и да убеди дядото да я обяви за своя наследница. Но кого би могла да помоли?

Отговорът беше много лесен: лорд Майкъл Кениън.

Той бе добър приятел и притежаваше предимството, че никога не се беше поддал на илюзията да се влюби в нея. Освен това при последната им среща практически й беше дал картбланш да се обръща към него винаги когато има нужда от помощ.

Тя знаеше много добре къде може да го намери. Като син на херцог и герой от войната името му се споменаваше редовно в клюкарските страници на вестниците. «Лорд М.К. гостува на граф и графиня С. за сезона. Лорд М. бе забелязан в парка на езда с мис Ф. Лорд М.К. придружи прекрасната лейди А. в операта.» Катрин четеше тези бележки с неясно чувство на ревност.

Ако Майкъл беше готов да й помогне, тя щеше да прекара много време насаме с него, което означаваше, че трябва да контролира чувствата си. Миналата пролет в Брюксел се бе справила без особени затруднения. И сега щеше да се справи.

Много по-лошо беше, че трябваше да излъже и него. Майкъл имаше задължения към нея и когато узнаеше, че е овдовяла и има сериозни финансови проблеми, веднага щеше да й предложи женитба, за да й помогне с всичко, което притежаваше. Тази мисъл предизвика у нея странно усещане.

Но Майкъл никога нямаше да приеме онзи вид брак, който тя бе водила с Колин. Нито един нормален мъж не би го направил. А тя не беше в състояние да му разкрие ужасната си тайна. Самата мисъл за това накара стомаха й да се свие от болка. Най-простото и най-сигурното беше да го остави да вярва, че Колин е още жив.

Пътят до Майфеър беше дълъг. Имаше достатъчно време да подготви грижливо лъжите си.



Майкъл Кениън се върна в къщата на Стратмор след ден, пълен с всевъзможни изненади, и икономът му подаде картичка.

— Една дама желае да говори с вас, лорд Майкъл.

Спонтанният отговор на лорда не беше особено приличен.

Но когато хвърли поглед към картичката, той замръзна на мястото си. Мисис Колин Мелбърн.

Божичко, Катрин! Само това му липсваше. И все пак мисълта, че тя е тук, под неговия покрив, предизвика в душата му такова нетърпение, че дори не си направи труда да попита къде е посетителката. Икономът безмълвно се поклони и Майкъл се втурна като луд към малкия салон, чиято врата беше останала притворена.

— Катрин?

Тя стоеше до прозореца и при влизането му се обърна. Простата прическа и скромната сива рокля само подчертаваха красотата й.

Когато се разделиха, той се бе помолил безмълвно никога вече да не се срещнат. През изминалата година беше изразходвал значително време и енергия в старания да я забрави. Но щом я видя отново, престана да се тревожи за бъдещето. Срещата с нея беше като свеж полъх въздух в дълбока минна галерия.

— Много съжалявам, ако съм ви попречила, лорд Майкъл — заговори несигурно Катрин.

Майкъл спря за миг, за да се овладее, и прекоси помещението.

— Откога сме толкова официални, Катрин? — попита с усмивка той. — Господи, радвам се да ви видя. Красотата ви е както винаги зашеметяваща.

Той взе ръцете й и изпита внезапен страх, че ще направи нещо непростимо. Но мигът премина, той се приведе и я целуна приятелски по бузата.

После пусна ръцете й и се отдалечи на сигурно разстояние.

— Как е Ейми? — Стисна зъби и добави: — А Колин?

Катрин се усмихна.

— Ейми е много добре. Сигурна съм, че няма да я познаете. Кълна се, че за една година е пораснала почти осем сантиметра. Колин… — тя се поколеба за миг — е още във Франция.

Тонът й беше неутрален, както винаги, когато говореше за мъжа си. Майкъл отново се възхити на спокойното й достойнство.

— Очевидно съм забравил добрите маниери — засмя се той. — Моля, седнете. Ще позвъня за чай.

Катрин сведе поглед към скръстените си ръце. Профилът й имаше сладката чистота на светица от Ренесанса.

— Мисля, че трябва веднага да ви обясня защо съм тук. Необходима ми е вашата помощ, но случаят… случаят е необикновен. Вероятно ще ви стане неприятно, щом чуете за какво се отнася, но все пак реших да опитам.

— Никога — отговори спокойно той. — Аз ви дължа живота си, Катрин. Можете да искате всичко от мен.

— Не заслужавам чак такава чест. — Тя вдигна глава и учудващите очи с цвят на аквамарин засвяткаха в рамката на тъмните ресници. — Боя се, че ми е необходим… съпруг. За известно време. Заместник на Колин.


Книга първа

Пътят към ада

1

Саламанка, Испания, юни 1812 година

Белокосият хирург прокара ръка по челото си и остави по кожата кървава следа. После огледа внимателно мъжа, проснат на примитивната операционна маса.

— Натворили сте истинска свинщина, капитане — проговори той с ясно изразен шотландски акцент. — Никой ли не ви е казвал, че не можете да отразите цял заряд картеч с гърдите си?

— За съжаление не — отвърна с усилие лорд Майкъл Кениън. — В Оксфорд ни преподаваха повече класическа литература, отколкото практически умения. Може би трябваше да отида в новото военно училище.

— Истинско предизвикателство е да извадя всички тези куршуми — изсмя се хирургът с малко принудена веселост. — Изпийте едно бренди и да се хващам на работа.

Един от помощниците му поднесе бутилката към устата на Майкъл и той отпи няколко глътки от острата течност. Жалко само, че не можеше да се напие до безсъзнание.

Когато отново се отпусна на масата, хирургът разкъса остатъците от мундира и ризата.

— Имали сте дяволски късмет, капитане. Ако френските канонири бяха заредили барута, както трябва, от вас щяха да останат само парчета и нямаше да могат да ви идентифицират.

Чу се грозен шум, когато металът застърга в метал. Само след минута бе изваден първият куршум от рамото на пациента. Пред очите му причерня. Майкъл прехапа устни до кръв. Преди да продължи, хирургът попита колебливо:

— Спечелихме ли битката?

— Мисля, че да. Казват, че французите бягат в панически страх. Нашите напредват бързо.

Хирургът затърси следващия куршум, който беше заседнал по-дълбоко, и Майкъл се помоли по-скоро да изгуби съзнание, за да се избави от мъките.

Когато отвори очи, Майкъл Кениън плуваше в море от болка, което притъпяваше сетивата и му пречеше да вижда ясно. Всяко вдишване предизвикваше остри болки, които забиваха в гърдите и дробовете му добре наточени испански стилети. Намираше се върху един матрак в ъгъла на навеса, пригоден за лазарет. Вътре беше тъмно, по гредите под покрива бяха накацали гълъби и крещяха сърдито с надеждата да прогонят натрапниците от дома си.

Ако се съдеше по приглушените стонове и шумното дишане, лазаретът беше препълнен с ранени. Парещата горещина на испанския ден се смени с хапещия студ на нощта. Превързаното му тяло беше покрито с одеяло, но той не се нуждаеше от него, защото гореше в треска от инфекцията. Жаждата беше по-страшна дори от болката.

Спомни си дома си в Уелс и се запита дали щеше да види още веднъж красивите зелени хълмове. Вероятно не. Един хирург му беше казал, че само един от трима преживява такова тежко раняване.

Перспективата да умре криеше в себе си известна привлекателност. Не само защото щеше да му донесе спасение от болката. И без това беше дошъл в Испания с горчивото прозрение, че само смъртта може да разреши страшната му дилема. Искаше да забрави Каролайн, жената, която бе обичал повече от честта, и страшното обещание, което бе дал, без да помисли, че един ден ще му поискат да го изпълни.

Дали щеше да липсва някому? Приятелите от армията сигурно щяха да тъгуват за него, но те бяха свикнали със загубите. Само след ден щеше да стане «бедният Кениън», още един от многото паднали в сраженията. Никой от семейството нямаше да се трогне, вероятно щяха да се ядосат, че трябва да сложат траурни дрехи вместо труфилата, с които бяха свикнали. Баща му, дук Ашбъртън, щеше да произнесе няколко надути речи за божията воля, но тайно щеше да се зарадва, че се е освободил от сина, когото презираше.

Ако някой наистина щеше да тъгува за него, това бяха добрите му приятели Люсиен и Рейф. Естествено и Никълъс, но сега не можеше да мисли за него.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от женски глас, хладен и ясен като уелски извор. Какво търсеше една английска дама в това мръсно, забравено от бога място? Сигурно беше една от неустрашимите офицерски съпруги, следващи мъжете си във всички несгоди и опасности на похода.

— Искате ли вода? — попита тихо тя.

Неспособен да говори, Майкъл кимна слабо. Една здрава ръка вдигна главата му и поднесе към устните му чаша с вода. Дамата ухаеше на мащерка и лавандула и той усети аромата на испанските хълмове въпреки миризмата на рани и смърт наоколо. Светлината беше твърде слаба, за да види лицето й, но се наслади на допира до меката кожа. Ако се раздвижеше, можеше да притисне лице към ръката й и да умре в мир.

Гърлото му беше твърде сухо, за да преглътне, водата потече от устата и по брадичката.

— Простете, не биваше да ви давам толкова много — проговори нежно тя. — Хайде да опитаме още веднъж.

Няколко капки минаха през напуканите му устни и той успя да ги преглътне, за да угаси огъня в гърлото си. Непознатата продължи по същия начин, докато раненият утоли жаждата си.

— Благодаря ви, мадам — прошепна с мъка Майкъл, щом си възвърна дар слово. — Много съм ви признателен.

— Направих го с радост. — Тя пусна внимателно главата му върху сламеника, изправи се и отиде при следващия ранен. Погледна го и проговори с мъка:

— Вайа кон Диос (Върви с Бога). — Испанското сбогом, подходящо повече за мъртвите, отколкото за живите.

След като тя се отдалечи, Майкъл задряма. Усети слабо кога дойдоха санитарите да вдигнат тялото от съседния сламеник. След минута на мястото на мъртвия беше настанен друг ранен.

Новодошлият беше в делириум и непрекъснато хленчеше:

— Мамо, мамичко, къде си? — Гласът издаваше, че е млад и умира от страх.

Майкъл много искаше да запуши ушите си, за да не чува отчаяния хленч. Ала отслабващите думи издаваха, че бедното момче няма да живее още дълго.

След известно време се чу друг глас.

— Повикайте мисис Мелбърн — помоли с необичайно мек глас шотландският хирург.

— Вие лично я изпратихте вкъщи, доктор Кинлок — отговори колебливо един от санитарите. — Беше крайно изтощена.

— Знам, но няма да ни прости, ако момчето умре без нея. Повикайте я.

Майкъл не можа да прецени колко време бе минало, когато чу шумолене на женски поли. Отвори очи и видя силуета на жена, запътила се право към него. Един лекар носеше фенер.

— Името му е Джем — каза съвсем тихо той. — Идва някъде от Източна Англия. Мисля, че беше от Съфолк. Прострелян е в корема и няма да изкара дълго.

Жената кимна. Макар че все още виждаше неясно, Майкъл повярва, че е видял тъмната коса и овалното лице на испанка. Ала гласът беше на дамата, която му даде вода.