— Не знам дали е установено със сигурност — отговори бавно той. — Според мен е комбинация от много неща — влага, храни, растения, които детето не понася. — Той засенчи очите си с ръце, за да се предпази от слънцето и да скрие израза на лицето си. — Мисля, че емоциите също са важни.

— Може би имате предвид твърде силно вълнение? Джейми е чувствително момченце.

— Да, и това. Когато е уплашен или тъгува. Болезнените чувства много бързо могат да предизвикат такъв пристъп.

— Разбирам. — Много й се искаше да узнае повече, но тонът му забраняваше други въпроси.

— Как е Ан? — попита Майкъл.

— Много по-добре. В момента си почива, но каза, че е преминала в следващия стадий, когато след изтощението идва луда енергия. След една седмица ще започне да настоява, че трябва да ходим на танци. — Катрин отряза конеца и го погледна замислено. Когато Ан започнеше да излиза, вече нямаше да се нуждае от Майкъл като придружител. Той щеше да й липсва. Беше започнала да се наслаждава на времето, което прекарваха заедно. — Тогава няма да се налага да ме придружавате…

— За мен беше удоволствие, не товар. Когато Чарлз не е на разположение, с удоволствие ще извеждам и двете ви. Всеки мъж в Брюксел ще ми завижда.

Майкъл потисна прозявката си и потъна в мълчание. Въпреки шума, който вдигаха децата и колите, които трополяха по улицата към Намюрската порта, той задряма и дишането му стана равномерно. Ситуацията създаваше приятна интимност.

Катрин продължи да шие. Умееше да крие чувствата си и дори подозрителният наблюдател не би предположил с каква тиха радост беше изпълнено сърцето й. Присъствието на Майкъл хранеше онази част от душата й, която дълго време беше гладувала.

Може би трябваше да се чувства виновна заради тези чувства, но не можеше. Никой нямаше да бъде наранен, а и много скоро пътищата им щяха да се разделят и щеше да й остане споменът за няколко прекрасни минути, съхранен завинаги в сърцето й.

Тя свърши с фустата на Ейми, сгъна я и я положи в кошницата. Тогава си позволи да погледне към ръката на Майкъл, която почиваше в тревата само на половин метър от нея. Пръстите бяха дълги и силни. Тънък, отдавнашен белег от сабя пресичаше дланта до китката.

Тя усети внезапен порив да положи ръката си върху неговата. Да го докосне, макар и съвсем бегло. Да усети живота, който пулсираше в мъжкото тяло. Какво ли щеше да бъде да лежи до него, да усеща топлината на тялото му?

Лицето и пламна и тя посегна бързо към следващата дреха.

Надяваше се, когато един ден застане пред Свети Петър, той да оцени живота й според делата, не според мислите, които я вълнуваха в момента.

След като свърши с кърпенето, тя прибра ножицата и конците, облегна се на стъблото на кестена и продължи да наблюдава Майкъл изпод полуспуснати ресници.

Изведнъж тишината се огласи от пронизителни детски писъци и измъчения лай на Кланси. Катрин скочи уплашено. Това не беше шум от обичайната игра. Майкъл също отвори очи.

— Мамо, ела бързо! — чу се викът на Ейми.

Майкъл скочи и хвана ръката й, за да й помогне да се изправи. Двамата хукнаха през градината. Сърцето й биеше до пръсване. Предполагаше какво ще намерят.

Децата бяха при каменния водоскок. Черен делфин пръскаше вода в малкото езерце. Катрин видя кръвта, опръскала двете момиченца, и затисна с ръка устата си, за да не изпищи. Моли беше ранена и по челото й течеше червена струйка. Ейми беше свалила шалчето си и смело се опитваше да спре кръвта.

Джейми стоеше на няколко крачки от сестра си. Под червената коса лицето му беше бледо като тебешир и той следеше с разширени от ужас очи движенията на Ейми. Кланси подскачаше страхливо около децата, лаеше като безумен и само увеличаваше бъркотията.

Катрин клекна до Моли и притисна шалчето към раната.

— Какво стана, Ейми?

— Джейми блъсна Моли и главата й се удари в ръба на фонтана.

— Не го направих нарочно! — изохка Джейми. Бързото, плоско дишане премина в ужасяващо свирене. Майкъл, който успокояваше изнервеното куче, вдигна рязко глава.

— Веднага иди да доведеш Ан — заповяда остро Катрин. Ейми се изправи и хукна към къщата. Моли попита с тайнствено любопитство:

— Ще умра ли?

— Разбира се, че не — успокои я Катрин. — Раната кърви силно, но не е дълбока. След няколко дни ще заздравее. А белегът ще остане скрит под косата ти.

— Не исках! — изпищя Джейми и изведнъж хукна да бяга, като диво размахваше ръце.

Първият инстинкт на Катрин беше да го последва, но не можеше да го направи, докато Моли кървеше в ръцете й. Хвърли измъчен поглед към Майкъл и с облекчение отбеляза, че той вече следваше уплашеното дете. За съжаление напредваше твърде бавно, тъй като не можеше да се освободи от Кланси, а и трябваше да заобиколи езерцето.

Джейми се спъна и се просна в тревата. Ужасяващото свирещо дишане отекна в каменната стена.

Моли, забравила раната си, направи опит да стане.

— Джейми пак има пристъп!

Катрин я задържа.

— Не се бой, полковник Кениън ще се погрижи за братчето ти. — Дано Майкъл знае как да постъпи, помоли се безмълвно тя, защото аз съм напълно безпомощна.

Преди Майкъл да е успял да го настигне, Джейми задиша по-нормално и отново скочи. Втурна се да бяга без посока, с разширени от ужас очи. Мушна се в един храст, където възрастният не можеше да го последва. Излезе от другата страна и отново рухна на земята, като отчаяно се опитваше да поеме въздух. Дори от петдесет метра разстояние Катрин видя, че лицето му е започнало да посинява.

Останал без сили, Джейми се опита да се изправи. В този момент Майкъл заобиколи храста и вдигна момчето на ръце.

— Всичко е наред, Джейми — заговори утешително той. — Моли не е тежко ранена.

Макар че изражението му издаваше тревога, гласът му беше напълно спокоен. Той понесе Джейми обратно към езерцето, продължавайки да говори вразумително:

— Стана случайно. Знаем, че не си искал да я нараниш.

Майкъл сложи момчето да седне, извади кърпичката си и я навлажни във водата. Намокри разкривеното лице на детето, без да спира да говори.

— Ти можеш да дишаш, Джейми, само за малко си забравил как — обясняваше тихо той. — Погледни ме в очите и си спомни как се диша. Вдишай съвсем бавно и дълбоко. Отпусни се. После бавно издишай. Хайде, кажи думата. Повтаряй след мен. Вдишваме… Хайде, Джейми, можеш.

Катрин следеше сцената като хипнотизирана. Устните на Джейми безмълвно оформиха думата. Дъхът му постепенно се успокои, цветът на лицето му започна да се възвръща.

Когато Ейми най-после се върна с Ан, Катрин беше превързала главата на Моли, а Джейми дишаше почти нормално. Лицето на Ан беше толкова бледо, че луничките по бузите й изпъкваха призрачно.

— За бога, деца — прошепна задъхано тя, — защо вечно ви се случват такива неща?

Тя коленичи между двете деца и ги привлече към себе си. Джейми притисна лице към гърдите й и я обгърна с две ръце. Моли също се вкопчи в майка си.

В настъпилата тишина отекна конски тропот. След секунди откъм обора се чу гласът на Чарлз Моубри:

— Какво става, за бога?

— Нищо страшно — отговори с облекчение Ан. — Моли си е ударила главата, а Джейми отново имаше пристъп, но сега всичко е наред.

Катрин стана, за да посрещне Чарлз и Колин, които тичаха към нея с развени пелерини. Спомни си, че днес имаха маршировка.

Чарлз стигна пръв до децата си. Лицето му беше овладяно, но погледът му издаваше страх. Наведе се, вдигна Джейми в силните си ръце и го прегърна нежно.

— Добре ли си вече, стари момко?

— Не можех да дишам, но полковник Кениън ми показа как се прави — отговори момчето. — Мина ми бързо.

— Добре е постъпил — отвърна дрезгаво Чарлз. — Следващия път трябва да си спомниш сам, разбрахме ли се?

Джейми закима усърдно.

Ан и Моли също станаха. Чарлз помилва косата на дъщеря си, без да докосва окървавената превръзка.

— Знам, че не обичаш тази рокля, но не беше ли по-добре да я хвърлиш или да я скъсаш, вместо да я омажеш с кръв?

Моли се засмя през сълзи.

— О, татко, не говори глупости!

Скривайки усмивката си, Катрин си представи какво щяха да си помислят войниците на Чарлз, ако можеха да чуят дъщеря му.

— Хайде, вървете в къщата да се почистите — заповяда Ан и се обърна сърдечно към Катрин и Майкъл: — Благодаря ви, че се справихте така добре.

Докато Моли и Джейми вървяха към къщи, Катрин сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Ейми се справи отлично, Колин. Погрижи се за раната на Моли и повика Ан.

— Ти си като мама и мен — отговори одобрително той. — Добър войник и добра милосърдна сестра. — Погледна въпросително Катрин и се усмихна. — Позволяваш ли да я поканя на сладолед? Като награда за смелостта.

Скоро щяха да вечерят, но Ейми заслужаваше награда, а и в последно време почти не виждаше баща си.

— Добре, но първо трябва да се преоблече. Накарай момичето да натопи роклята ти в кофа със студена вода, за да отмие кръвта.

Ейми кимна и хукна към къщата.

Останала сама с Майкъл, Катрин приседна на парапета и скри лице в ръцете си.

— Извинете, но май имам пристъп на истерия.

— И с мен е същото. — Майкъл седна до нея. — Най-страшно е, когато кризата отмине, нали?

— Коленете ми треперят. — Тя се опита да се усмихне. — В семейния живот имаме нужда от нерви като въжета.

— Съпругът ви е прав. Ейми се държа много смело.

— Учудваща млада дама, нали? Много пъти съм се питала дали не сгреших, като я взех с нас на полуострова, но тя се държа като зрял човек. — Катрин се усмихна малко накриво. — В това отношение е като баща си. Аз съм по-страхлива и предпочитам да си стоя вкъщи.

— Не си просете комплименти — укори я шеговито Майкъл. В гласа му звънеше искрена сърдечност. — Ако някога имам нужда от милосърдна сестра, ще се моля да сте наблизо.

Тя извърна поглед, защото съзнаваше, че очите я издаваха.

— А вие се справяте отлично с домашните катастрофи, които в последно време направо ни затрупват. Огън, кръв, астма. Ан беше напълно права, като каза, че пристъпите са страховити.

— Могат да бъдат и по-лоши. Детето има чувството, че дробовете му са стегнати в окови. Колкото повече се старае да диша, толкова по-малко въздух поема. Най-страшна обаче е паниката, която го кара напълно да загуби самообладание. Помня, че и аз правех същото, което направи днес Джейми — тичах като луд, падах, ставах и отново хуквах без посока. — Той изкриви лице. — Как ли се справят Ан и Чарлз? Сигурно е ужасно да гледаш как детето ти се бори за всяка глътка въздух…

— Научили са се да запазват спокойствие. Вярвам, че същото е било и с родителите ви.

— Те бяха от друго тесто — отвърна сухо той. — Всъщност повечето пристъпи бяха предизвикани от баща ми. Когато получавах пристъп в присъствието на мама, тя ме оставяше на грижите на слугините. Гледката беше твърде обезпокояваща за нежната й натура. — Очите му потъмняха. — Ако не бях отишъл в Итън, сигурно нямаше да доживея десетия си рожден ден.

Катрин потрепери от мъка.

— Сега разбирам защо никога не говорите за семейството си.

— Нямам какво да кажа. — Той потопи пръсти във водата и опръска Луи, който отново беше задрямал в краката му. — Ако баща ми можеше да избира дали да бъде господ или дук Ашбъртън, сигурно щеше да попита в какво се състои разликата. Мама почина, когато бях на тринадесет. Двамата с баща ми се презираха. Учудвам се как са създали три деца, но предполагам, че са се чувствали длъжни да го правят, докато се роди наследник и резерва. Сестра ми Клаудия е пет години по-голяма от мен. Почти не се познаваме и предпочитаме да не се срещаме. Брат ми Стивън е маркиз Бенфийлд, наследник на благородната титла Ашбъртън и на огромното семейно богатство. С него се познавам малко, но и това ми идва твърде много.

Безизразните обяснения я караха да трепери все по-силно. Спомни си как й беше разказал, че с приятелите си, Падналите ангели, са станали едно семейство, защото имали нужда от близки хора. Изведнъж й се дощя да го прегърне и да го дари с цялата любов, от която е бил лишаван като дете. Вместо това каза с овладян глас:

— Винаги съм съжалявала, че нямам братя и сестри. Сега разбирам, че може би съм имала късмет.

— Да ви дам назаем Клаудия и Бенфийлд. Гарантирам ви, че само след два дни ще благодарите на небето, че сте едно дете.

— И как оживяхте? — попита спокойно тя.

— Само благодарение на ината си.

Катрин стисна за миг ръката му, давайки безмълвен израз на съчувствието и възхищението си от силата, която му бе помогнала да понесе мъката. Вместо да се ожесточи, той бе станал добър, чувствителен човек.