Майкъл положи ръка върху нейната и притисна крехките й пръсти. Двамата не се погледнаха.

Кракът му беше само на сантиметри от нейния. Беше толкова естествено да се наведе и да притисне устни към бузата му. Той щеше да се обърне към нея, устните им щяха да се слеят и…

Катрин разтърси глава. Не биваше да се доближава до огъня! Издърпа ръката си, сви пръсти в юмрук, защото ей сега щеше да го погали. Когато заговори, гласът й прозвуча чуждо:

— Кога преодоляхте астмата?

След кратка, напрегната пауза Майкъл отговори:

— Не знам дали съм я преодолял напълно — като възрастен имах множество леки пристъпи, — но след като навърших тринадесет, силата им значително намаля. — Лицето му отново се напрегна. — Най-страшният беше в Итън. Бях абсолютно уверен, че ще умра.

— Какво се случи?

— Пристигна писмо от баща ми. — Майкъл потърка слепоочията си, сякаш искаше да заличи спомена. — Уведомяваше ме, че мама починала внезапно. Не криеше радостта си, че се е отървал от нея. — Той затвори очи и задиша дълбоко. — Пристъпът започна веднага. Рухнах на земята и захърках като смъртно уморен кон. Има нещо особено ужасно в това да си напълно в съзнание, но съвсем безпомощен, неспособен да се движиш, с чувството, че ей сега ще умреш. За щастие Никълъс беше в съседната стая и ме чу. Дотича при мен и ми заговори така, както; направих днес с Джейми. В такъв момент най-важното е да спреш паниката на жертвата и да я накараш да диша правилно.

— Приятелят ви вероятно е на вашата възраст — отвърна изненадано Катрин. — Откъде е знаел как да постъпи? И той ли е имал астма?

Майкъл се усмихна.

— Никълъс е истински магьосник. Той е наполовина циганин и познава традиционните лечебни методи на народа си. Учеше ни как да говорим с конете и как да измъкваме риби от реката без въдица.

Зарадвана от промяната в темата, Катрин се усмихна.

— Явно е бил добър приятел.

Но явно беше допуснала грешка, защото Майкъл стисна ръце с такава сила, че жилите му изпъкнаха.

— Така е. За съжаление аз не се държах по същия начин с него. — Той разтърси глава. — Господи, защо ви разказвам всичко това?

Катрин можеше само да се надява, че я приема като истинска приятелка.

— Защото знаете, че ме интересува и че оценявам доверието ви.

— Може би сте права. — Без да я поглежда, той продължи по-спокойно: — Радвам се, че ви срещнах, Катрин. След години, когато си спомням Брюксел, сигурно ще съм забравил баловете, безумните слухове и дивата веселост, но непременно ще мисля за вас.

Напрежението помежду им стана още по-силно и тя се побоя, че той можеше да чуе ударите на сърцето й.

— Вашето приятелство означава много за мен — прошепна развълнувано тя.

— Приятелството и честта са двете най-важни неща в живота. — Той се наведе и откъсна едно цветенце. — Приятелство, за да не сме сами. И чест, защото… какво друго остава за един мъж до края на дните му?

— А любовта? — попита тихо тя.

— Романтичната любов? — Майкъл вдигна рамене. — Нямам опит и не мога да преценя.

— Никога ли не сте се влюбвали? — попита скептично тя. В гласа му зазвучаха шеговити нотки.

— Ами, когато бях на девет години, сестрата на Люсиен ми направи предложение за женитба и го приех с въодушевление. Елинор беше ангел.

Катрин видя топлината в очите му и отговори:

— Не подценявайте чувствата си само защото сте бил млад. Децата обичат с невинна чистота, на която възрастните не са способни.

— Може би. — Той завъртя цветето между пръстите си. — За съжаление Елинор почина след две години и нищо не постави на изпитание любовта ни.

Катрин си заповяда да стане и да изчезне. Някъде дълбоко у Майкъл със сигурност беше скрита мечтата да намери своя ангел.

— Щом веднъж сте обичали, значи можете пак.

Ръцете му разкъсаха цветето. Настъпи дълго мълчание.

— Веднъж обичах — отговори след дълга пауза той, — или по-скоро бях полудял по една жена, по една омъжена жена. Глупостта ми разби едно голямо приятелство и ме лиши от чест. Заклех се никога вече да не постъпвам така. Приятелството е по-сигурно.

Горкият Майкъл. Колко ли зле се е чувствал, като е нарушил кодекса на честта… Тази катастрофална грешка обясняваше защо никога не беше казал или извършил нещо нередно в отношенията си с нея.

— И жената има чест. Клетвите трябва да се спазват, веднъж поетата отговорност трябва да се носи докрай. — Тя стана и погледна в неразгадаемите зелени очи. — Истинско щастие е, че честта и приятелството ни задължават.

Двамата се погледнаха дълго и в този миг си казаха всичко и нищо. Тя се извърна и тръгна бавно към къщата. Стъпките й бяха равномерни и никой не би повярвал, че очите й бяха пълни със сълзи.

Майкъл седя дълго в градината, с празен поглед, дишайки бавно и съзнателно. Изпитваше облекчение да наблюдава как въздухът пълни дробовете му и бавно излиза навън. Това потискаше болката, поне за кратко време.

Много лесно щеше да бъде да си загуби ума по Катрин. Тя беше не само красива, но и достойна за възхищение. Майка му, сестра му и Каролайн, взети заедно, не притежаваха и една стотна от сърдечността и добротата й. Тя беше съвършена във всяко отношение, но беше непостижима. Омъжена. Безнадеждно далече от него.

Въпреки това между тях имаше нещо реално. Не любов, а знанието, че при други обстоятелства можеха да се обичат истински.

Той се опита да си представи, че би могъл да тръгне по друг път, докато беше млад, че би могъл да се озове близо до Катрин в онзи ужасен ден, когато беше осиротяла. Сигурно веднага щеше да й предложи закрилата си, както бе постъпил Колин. Но никога нямаше да се отвърне от жена си и да се забавлява с други.

Подобни размишления бяха глупост. Той имаше свой път в живота и щеше да го извърви докрай. Беше изживял една луда любов и беше излязъл от нея с опетнена душа. Когато се изправи, се почувства толкова изтощен, като че беше водил битка. Но въпреки болката, изпитваше гордост, че двамата с Катрин бяха изградили нещо чисто и почтено от ситуация, в която имаше много фалш и нечистотия.

Е, мъжът й беше войник, а скоро щеше да избухне война…

Майкъл прогони тази мисъл, ужасен от себе си. Не можеше да се надява един другар по съдба да бъде убит. А беше и смешно да се опитва да гледа по-далеч от следващите няколко седмици. В предстоящите сражения можеха да паднат и той, и Мелбърн. Животът не беше сигурен. И любовта, и войната бяха опасни.

Единственото сигурно беше, че той никога нямаше да престане да желае Катрин, все едно дали щеше да живее още няколко дни или дълги години.


8

На следващата вечер Катрин тъкмо се преобличаше за вечеря, когато Колин влезе в спалнята. Вместо да позвъни за прислужницата, тя попита:

— Би ли ми закопчал роклята на гърба?

— Естествено. — Пръстите му бяха корави и безстрастни и тя се почувства засегната от равнодушието му, от начина, по който двамата обитаваха един дом, споделяха живота си, но никога не се докосваха емоционално. Връзката им беше изтъкана от закон, учтивост, приемливост и навик. Почти никога не се караха, защото всеки от двамата знаеше колко много — или колко малко — може да очаква от другия. След като закопча роклята й, Колин отстъпи назад и също започна да се преоблича. Движенията му издаваха притеснение и тя го забеляза веднага.

— Нещо не е наред ли?

Мъжът й вдигна рамене.

— Не точно, но… Виж, Катрин, изгубих на карти сто фунта.

— О, Колин… — Катрин се отпусна в близкото кресло. Никога нямаха достатъчно пари, а сто фунта бяха огромна сума.

— Не ме гледай така — отвърна отбранително той. — Всъщност бях много добър. Бях загубил триста, но успях да си възвърна по-голямата част.

Катрин преглътна, опитвайки се да не мисли какво щяха да правят, ако беше загубил цялата сума.

— Може би трябва да бъда благодарна, но дори тези сто фунта ще ни създадат проблеми.

— Знам, че ще се справиш. Винаги си се справяла — отговори безгрижно мъжът й. — Струваше си да загубя малко пари. Играх с няколко гвардейци, все хора от влиятелни семейства.

— Влиянието е важно за бъдещето, но след два дни трябва да внеса парите за домакинството.

— Помоли приятеля си лорд Майкъл да ти даде повече — всеки знае, че семейство Кениън са дяволски богати. — Колин свали връзката си и я хвърли на леглото. — Като гледам как те ухажва, явно си е загубил ума по теб. Опита ли се да те вкара в леглото си?

— Глупости! — изсъска Катрин. — Нима намекваш, че съм се държала неприлично?

— Разбира се, че не — отговори развеселено той. — Кой знае това по-добре от мен?

В стаята надвисна напрежение. Изведнъж помещението се изпълни с всички неща, които ги разделяха. Катрин усети, че е реагирала твърде силно на небрежната забележка на Колин, и се постара да говори спокойно:

— Майкъл е много мил, но ме придружаваше само от учтивост, а не защото се опитва да ме направи своя любовница. — Макар че думите й не съдържаха цялата истина, това я успокои.

Колин прие коментара и без възражения.

— Опитай се да го настроиш благосклонно към нас. В последно време непрекъснато мисля за бъдещето.

— Какво означава това? — попита намръщено Катрин.

— Когато победим Бони, правителството ще съкрати най-малко половината военни. Съществува твърде голяма вероятност да ме пенсионират с половин заплата. Време е да си потърся друго занимание. Най-добре е да стана правителствен чиновник, така ще получавам добри пари и ще имам достатъчно време за лов. — Той облече чиста риза. — Но за да получа такъв пост, трябва да имам връзки с влиятелни хора. За щастие тази пролет Брюксел е препълнен с аристократи. Когато разговаряш с тях, бъди особено мила, за да извлечем максимална полза.

— Добре. — Мисълта не беше особено въодушевяваща, но тъй като бъдещето на Ейми зависеше от доброто положение на Колин, тя също трябваше да даде своя принос. — Тук ли ще вечеряш?

— Не, имам уговорка с приятели.

Катрин въздъхна.

— Моля те, опитай се да не губиш повече пари. Не мога да правя чудеса.

— Тази вечер няма да играем.

Това означаваше, че щеше да има жени. Катрин му пожела приятна вечер и слезе. Беше още рано и в салона беше само Кенет. Едрата му фигура беше като на ковач.

— Добър вечер, Кенет — поздрави ведро Катрин. — Май и вие сте зает като Майкъл. Постепенно започвам да вярвам, че пехотата работи по-усърдно от кавалерията.

Кенет се обърна към нея.

— Напълно сте права. Всички го знаят.

— И вие сте като баща ми — усмихна се Катрин. — Той беше в пехотата.

Кенет я погледна ужасено.

— Не вярвам на ушите си! И как хубаво момиче като вас се е омъжило за драгун?

— Обичайните причини. — Тя наля две чаши шери и отиде при него до прозореца. Слънцето се беше скрило зад дърветата, позлатяваше облаците в охра и карминеночервено и превръщаше великолепните църковни кули на Брюксел в драматични силуети. — Какво чудно небе! В моменти като този ми се иска да рисувам.

Кенет отпи глътка шери.

— И на мен.

— Не говорете така. Вие ще съумеете да го нарисувате.

Мъжът вдигна рамене.

— Това е един прост талант. Живописта е нещо съвсем друго, а за съжаление аз не разбирам нищо от живопис.

Тя огледа сериозния му профил. Нещо в тона му й подсказа, че той съжалява за пропуснатото, но армия, която непрестанно води боеве, предлага твърде малко възможности за учене, особено в годините, преди да го повишат.

Ярките цветове избледняха, на хоризонта се събраха индиговосини облаци. Колко бързо падаше нощта.

— Това спокойствие няма да трае дълго, нали? — попита тихо тя. Кенет веднага разбра какво имаше предвид.

— Боя се, че сте права. Императорът е затворил северните граници на Франция. Нито една карета, нито една рибарска лодка, нито едно писмо не могат да преминат — естествено, освен фалшивите сведения, които агентите на Наполеон разпространяват с истинско удоволствие. Според тях военните не възнамеряват да започнат похода преди юли, но аз смятам, че войната ще избухне всеки момент.

— Имам чувството, че всички ние сме събрани в стъклено кълбо, което съвсем скоро ще се натроши на парченца — прошепна тя. — Всички живеят като в треска. Последните два месеца оставиха у мен впечатлението за особен период, който няма да се повтори.

— Всяко време е особено и не се повтаря — отговори спокойно той.

Все пак беше човешко да се опита да задържи нощта. Следвайки внезапен импулс, тя попита: