— Джем, момчето ми, ти ли си?

Монотонните викове на момчето престанаха. Когато отново заговори, в гласа му звучеше безкрайно облекчение:

— О, мамо, мамичко, толкова се радвам, че дойде!

— Много съжалявам, че се забавих толкова, Джейми. — Тя коленичи до сламеника на умиращия, наведе се и го целуна по бузата.

— Знаех, че ще дойдеш. — Джем хвана ръката й. — Вече не ме е страх. Ти си тук и всичко ще бъде добре. Моля те, остани при мен.

Тя улови ръката му и я стисна нежно.

— Не се страхувай, момчето ми. Няма да те оставя сам.

Хирургът окачи фенера на един пирон над постелята на момчето и се отдалечи. Жената — мисис Мелбърн — седна в сламата до стената и положи главата на Джем в скута си. Момчето издаде дълбока въздишка на задоволство, когато пръстите й помилваха косата му. Жената запя нежна люлчина песен. Гласът й звучеше твърдо, макар че по бузите й се стичаха сълзи, докато животът на Джейми бавно угасваше.

Майкъл затвори очи и се почувства много по-добре от преди. Топлината и великодушието на мисис Мелбърн му напомниха за всичко добро и истинско на този свят. Докато съществуваха земни ангели като нея, си струваше да се живее.

Той потъна в дълбок сън и мекият й глас го топлеше като свещ, която устоява на падащия мрак.

Слънцето се издигна бавно над хоризонта, когато Джем въздъхна за последен път и утихна. Катрин отпусна главата му в сламата, изпълнена с тъга, за която нямаше сълзи. Той беше толкова млад…

Тя се изправи и едва пристъпи със скованите си крака. Облегна се на каменната стена и зачака мускулите й да се възстановят. Хвърли поглед към мъжа отляво на починалия и се усмихна меланхолично. Одеялото се беше смъкнало и напоените с кръв превръзки на гърдите му бяха непокрити.

Въздухът все още беше леден, затова тя се наведе и зави раменете му. После сложи ръка на челото. За нейна изненада температурата беше спаднала. Когато му даде вода, положението изглеждаше безнадеждно. Но той беше едър, силен момък. Може би имаше сили да оцелее след тежкото раняване. Дано.

Безкрайно уморена, тя се запъти към вратата. През всичките тези години, откакто живееше сред военни, беше научила много неща за ранените и умиращите и се справяше не по-зле от всяка обучена сестра, но така и не свикна с болката и страданието.

Оскъдната местност изглеждаше необичайно тиха след оглушителния тътен на вчерашното сражение. Когато стигна до палатката си, голяма част от напрежението й беше отлетяла. Съпругът й Колин още не се беше върнал, но ординарецът Бейтс спеше отвън и охраняваше жените на капитана.

Катрин се приведе и влезе в палатката. Тъмната главица на Ейми веднага се подаде изпод завивките.

— Време ли е да ставам, мамо? — попита момиченцето със спокойствието на стар войник.

— Не, миличка. — Катрин целуна дъщеря си по челото, След ужасите на лазарета беше божествено да притисне до себе си здравото младо тяло на момиченцето. — Мисля, че днес ще останем тук. След битка винаги има много работа.

Ейми я погледна сериозно.

— Имаш нужда от сън. Обърни се да ти разкопчея роклята.

Катрин се подчини с усмивка. Дълго се бе колебала дали да вземе Ейми със себе си в Испания, но всичките й съмнения се разпръснаха пред безкрайната благодарност, че бе създала това дете-чудо. Ейми беше неустрашима, умна и сръчна, много надраснала възрастта си.

Преди да е успяла да свали окървавената рокля, отвън се чу тропот на копита, следван от звън на метал и кратки заповеди. Гласът на Колин. Само след минута в палатката влезе енергичен кавалерийски офицер, едър и внушителен.

— Добро утро, дами. — Той разроши косичката на Ейми и се засмя. — Чу ли за вчерашното кавалерийско нападение, Катрин?

Без да чака отговор, той грабна мършавото пилешко бутче от кошницата и го захапа жадно.

— Това беше най-хубавата маневра, в която съм участвал. Връхлетяхме върху французите като страшна буря и ги пометохме от полето. Взехме хиляди пленници, много оръжие и на всичкото отгоре два орела! Никога не сме имали такава богата плячка.

Позлатените френски полкови стандарти, наречени орли, бяха изработени като императорските орли на Рим и пленяването на два едновременно беше наистина забележително събитие.

— Чух — отговори с треперещ глас Катрин. — Нашите бяха великолепни. — А тя бе прекарала нощта в превързване на ранените — цената на победата.

След като огриза бутчето, Колин изхвърли кокалчетата навън.

— Преследвахме французите, но нямахме късмет. Един от онези дяволски испански генерали пренебрегна заповедта на Олд Хъки да остави гарнизон край реката, но не събра смелост да си признае грешката.

Катрин се направи, че не е чула думите му. Детето й живееше в армейски лагер и тя не можеше да го предпази от грубия език на войниците.

— Разбирам генерала. Никой не би признал доброволно грешката си пред лорд Уелингтън.

— Права си. — Колин смъкна от раменете си прашния жакет. — Има ли още нещо за ядене? Мога да изям цял френски кон, стига да е опечен, както трябва.

Ейми го погледна укорително.

— Мама има нужда от почивка. Прекара цяла нощ в лазарета.

— А татко ти е участвал в битка и не е хапнал цял ден — отвърна меко Катрин. — Ще направя закуска.

Тя мина покрай съпруга си и излезе от палатката. Беше усетила миризмата на мускус, примесена с тази на кон и мръсотия. След преследването на французите Колин явно беше посетил сегашната си приятелка, жизнерадостна вдовица от Саламанка.

Нейното момиче за всичко беше жената на един сержант от полка на Колин и щеше да дойде най-рано след час. Затова трябваше да стъкне огъня сама. Сложи съчки върху жаравата и уморено се замисли за живота, който водеше, толкова различен от мечтите й. Беше на шестнадесет, когато се омъжи за Колин. Тогава вярваше в романтичната любов и вълнуващите приключения. Вместо това намери самота и прекарваше дните си в грижи за умиращи момчета като Джем.

Катрин скочи нетърпеливо и окачи котлето над огъня. В живота й нямаше място за самосъжаление. Макар че й беше тежко да се грижи за ранените, тя беше удовлетворена от съзнанието, че вършеше нещо наистина важно. Макар че бракът й не беше това, на което се беше надявала, двамата с Колин се разбираха добре. А що се отнася до любовта — е, нали си имаше Ейми. Жалко само, че не можеше да има още деца.

Устата й отново се опъна в тънка линия. За кой ли път си напомни, че е длъжна да изглежда като щастлива съпруга и майка.


2

Пенрейт, Уелс, март 1815 година

Майкъл Кениън отметна и последната точка от списъка си. Новите машини в мината работеха отлично, новоназначеният управител вършеше работата си превъзходно, делата бяха в ред.

След като постигна другите си цели, беше време да си потърси жена.

Той стана от писалището си и излезе, за да хвърли поглед към забулената в мъгла местност. Бе обикнал тази драматично красива долина и запустялата каменна къща от мига, в който ги видя. Въпреки това не можеше да отрече, че зимите в Уелс бяха много самотни, дори за човек, най-после намерил вътрешен мир.

Повече от пет години бяха минали, откакто за последен път бе спал с жена. Пет дълги, тежки години, докато забрави страстта, разрушила всяка претенция за чест и достойнство. По време на войната лудостта беше полезна, лекуваше душите. Разумът се върна чак когато едва не се поддаде на изкушението да извърши нещо непоправимо.

Мислите му се насочиха в друга посока. Споменът как бе нарушил най-дълбоките си убеждения беше твърде болезнен. Ала хората, на които бе сторил зло, му простиха. Беше крайно време да престане да се самоизмъчва и да погледне в бъдещето.

Това го върна отново на темата съпруга. Очакванията му бяха реалистични. Макар да не беше образец за добродетел, той беше представителен, от добър род, достатъчно богат. Имаше и немалко недостатъци, които биха предизвикали всяка самоуважаваща се жена да го промени.

Не търсеше голяма любов. Всъщност това беше последното, което искаше. Той беше неспособен на такъв вид любов. Онова, което бе смятал за дълбока страст, се оказа жалка вманиаченост. Вместо да търси романтика, сега щеше да си намери жена със сърце и интелигентност, добра спътница в живота. Жена с опит. Разбира се, достатъчно красива, за да може да спи с нея и да имат наследници. Прекалената красота беше по-скоро пречка. Добре, че не беше в първа младост и вече не беше способен да се влюби сляпо.

Хранеше увереност, че ще прецени лесно личността и възможностите на бъдещата си жена. Най-важното беше да е честна и непоколебимо вярна. Болезненият опит го беше научил, че един брак не може да съществува без честност.

Тъй като в Уелс имаше твърде малко подходящи жени, трябваше да отиде за сезона в Лондон. Приятно му беше да си представи как ще прекара няколко седмици в безгрижни забавления. С малко повече късмет щеше да си намери добра жена, която да сподели живота му. Ако не, щеше да изчака следващия сезон.

Размишленията му бяха прекъснати от силно чукане. Икономът влезе в кабинета му с кожена пощенска торбичка, замърсена от дългото пътуване.

— Пристигна куриер от Лондон, милорд.

Майкъл отвори торбичката и намери писмо с печата на граф Стратмор. На лицето му грейна очакване. Последния път, когато получи бързо писмо от Люсиен, беше покана за участие във възхитителна спасителна акция. Може би приятелят му имаше още някое забавно хрумване, което щеше да съживи дългите зимни месеци.

Когато прочете кратката бележка, радостта му се изпари. Прочете я още веднъж и скочи.

— Погрижете се пратеникът на Стратмор да получи храна и легло. Кажете на готвача, че вероятно няма да се върна за вечеря. Отивам в Абърдиър.

— Да, господарю. — Неспособен да удържи любопитството си, икономът попита: — Лоша вест ли получихте?

Майкъл се усмихна без капчица хумор.

— Най-лошият кошмар на Европа е вече действителност.

Майкъл беше толкова зает да обмисля новината, че почти не забелязваше студената мъгла, която се стелеше в долината. Той препускаше устремно към господарската къща на семейство Абърдиър. Стигна много скоро, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на притичалия слуга. Изкачи стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Както винаги, изпита известно учудване при мисълта, че отново можеше да нахлуе безгрижно в дома на Никълъс, както правеше по времето на учението им в Итън. Преди три или четири години тази лекота щеше да бъде немислима.

Тъй като беше практически член на семейството, Майкъл влезе направо в салона. Лейди Абърдиър седеше до красиво резбованата люлка, в която спеше малкият Кенрик.

Майкъл се усмихна зарадвано.

— Здравей, Клер. Очевидно нито за миг не изпускаш от поглед малкия виконт.

— Здравей, Майкъл. — Тя му подаде ръка и весело му намигна. — Знаеш ли, ужасно е — чувствам се като котка, която охранява котенцата си. Приятелката ми Магрид ме уверява, че след два или три месеца ще стана по-разумна.

— Ти си винаги разумна. — Той я целуна с искрена обич. Клер беше олицетворение на всичко добро и истинско у жените. Майкъл пусна ръката й и хвърли поглед в люлката. — Невероятно мънички пръстчета.

— Да, но стискат силно — засмя се гордо Клер. — Дай му ръката си и ще видиш.

Майкъл се наведе над люлката и докосна внимателно ръката на бебето. Кенрик се усмихна и мъничкото му юмруче стисна пръстите на мъжа с учудваща сила. Майкъл изпита внезапна болка. Това бебе беше живото доказателство за любовта между Клер и Никълъс. Притежаваше дяволито омайващата усмивка на баща си и живите сини очи на майката. Кенрик, наречен на дядо си по бащина линия, беше мост от миналото към бъдещето.

И Майкъл можеше да има дете и сега то щеше да бъде почти петгодишно…

Неспособен да понесе тази мисъл, той освободи предпазливо ръката си и се изправи.

— Вкъщи ли е Никълъс?

— Не, но ще се върне всеки момент. — Клер сви вежди. — Случило ли се е нещо?

— Наполеон е избягал от Елба и е влязъл във Франция — отговори безизразно Майкъл.

Клер стисна до болка ръба на люлката. Откъм изхода се чу шумно вдишване. Майкъл се обърна и видя граф Абърдиър, изправен в рамката на вратата. Тъмната му коса беше влажна от препускането в мъглата.

— Знае ли се как го е посрещнал народът? — попита с нетипично равен глас Никълъс.

— Твърди се, че го поздравяват с луда радост. Най-късно след две седмици крал Луи ще избяга, за да спаси живота си, и Бонапарт отново ще седне на трона и ще се нарече император. Всички знаем, че Луи не успя да спечели любовта на поданиците си. — Майкъл извади писмото от джоба си. — Получих това от Люсиен.