— Естествено. Уведомете ме каква е сумата и ще я получите незабавно.

Тя кимна и хвърли поглед към зелената му стрелкова униформа.

— Да не би да се връщате от Северна Америка?

— Не. Миналата година бях приключил с военната служба. Когато Наполеон абдикира, бях решен да водя спокоен живот на цивилен. Но като чух, че е избягал от Елба… — Той вдигна рамене.

— Спокоен живот на цивилен — повтори с копнеж тя. — Питам се какво ли е да живееш години наред в една къща.

— Никога ли не сте имали дом?

Тя поклати глава.

— Баща ми беше в армията. Това е единственият живот, който познавам.

Нищо чудно, че се беше научила да създава удобства и уют — навсякъде, където отидеше. Съпругът й беше щастливец.

Двамата продължиха непринудения си разговор. Спомените от Испания и Португалия ги сближаваха. Майкъл се чувстваше все по-добре — само лекият натиск на ръката в тънка ръкавица го караше от време на време да се напряга. Той реши да спомене първата им среща и рече:

— Знаете ли, Катрин, преди три години се срещнахме след една битка.

Тя смръщи чело. Между веждите й се появи очарователна бръчица.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Бях ранен при Саламанка. Настаниха ме в един полски лазарет и вие ми дадохте вода, когато умирах от жажда. Никога в живота си не бях изпитвал такава дълбока благодарност.

Тя се обърна към него и се вгледа в лицето му, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не сте имали причина да ме запомните сред толкова много ранени. Но може би помните момчето на съседния сламеник. Викаше майка си и се появихте вие. Останахте до него, докато спря да диша.

— Ах… — Катрин въздъхна и безгрижното й очарование отлетя. Майкъл отново разпозна жената, която беше утешавала Джем. — Бедното момче. Толкова малко направих за него. Толкова дяволски малко. — Тя извърна лице. — Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива сцени, но явно никога няма да мога.

Красотата й го бе улучила като удар в сърцето. Доброто й сърце му нанесе втори, още по-силен удар, защото в годините на войната се беше научил да цени добротата. Майкъл издиша бавно и едва тогава отговори:

— Безчувствеността е лесно чувство. Но макар че боли повече, би трябвало да си спомняме неповторимостта и ценността на всеки човек, чийто живот се докосва до нашия.

Катрин го погледна преценяващо.

— Вие разбирате, нали? Повечето войници предпочитат да останат безчувствени. — Усмихна се и продължи оживено: — Отиваме в къщата на ъгъла. Наемите в Брюксел са ниски, затова намерихме много изгодно голяма къща с градина за децата, просторен обор и дори карета. Цената е смешно ниска.

Голямата, впечатляваща постройка беше заобиколена със стена. Майкъл отвори вратата и махна на слугите си, които яздеха подире им. Младият Брадли зяпаше Катрин с неприкрито възхищение. Майкъл не можеше да го укори, защото се чувстваше по същия начин.

Без да забелязва глупавото изражение на момъка, Катрин описа накратко домакинството и показа на слугите големия обор зад къщата. Ранимостта, която бе проявила преди малко, изчезна без остатък. Сега отново беше организираната войнишка съпруга.

Когато въведе Майкъл в къщата, по стълбището слязоха с трясък три деца и две кучета. Майкъл неволно се наслади на тропота на дребните, но учудващо шумни крачета. Ясен сопран съобщи:

— Готови сме с уроците, мамо. Позволяваш ли да поиграем в градината?

Докато децата и едно дълго, късокрако куче минаваха шумно покрай Катрин, второто куче, петнисто животно с неопределена порода, залая срещу Майкъл.

— Тишина — извика през смях Катрин, — или майор Кениън ще си потърси друга квартира. Кланси, веднага престани да лаеш.

Майкъл изпита още по-силно уважение към нея, когато не само децата, но и кучето веднага млъкнаха.

Катрин посочи най-голямото момиче, вероятно на около десет години.

— Това е дъщеря ми Ейми.

Майкъл се поклони сериозно.

— Мис Мелбърн.

Момичето направи грациозен реверанс. Имаше изразителните сини очи и тъмната коса на майката.

— За мен е чест да се запозная с вас, майор Кениън.

— А това са мис Моли Моубри и мистър Джеймс Моубри — продължи Катрин.

Двете деца имаха червени коси и живи лица. Моли беше на осем или девет, брат й доста по-малък. И трите деца имаха безупречни маниери. След като направи реверанс, Моли попита:

— Вие лорд ли сте?

— Титлата е почетна — отговори Майкъл. — Баща ми е херцог, но аз няма да бъда истински лорд, защото имам по-голям брат.

— О! — Моли очевидно не разбра думите му. — Капитан Уайлдинг ни дава уроци по рисуване. Вие знаете ли нещо полезно?

Ейми я смушка с лакът и изсъска:

— Не задавай такива въпроси.

Моли примигна с големите си лешникови очи.

— Неучтива ли бях?

— В никакъв случай — усмихна се Майкъл. — Но се боя, че не притежавам интересни способности.

— Така ли? — прошепна разочаровано момиченцето.

Какво ли би могло да заинтересува едно дете? Минно дело, строеж на галерии?

— Разбира се, че не.

— Знам например кога ще има буря, но не съм сигурен, че мога да науча и други да познават.

Лицето й се разведри.

— Е, можете да опитате.

— Майорът има нужда от почивка — намеси се решително Катрин. — А вие излезте в градината и вземете Кланси и Луи Ленивия.

Майкъл проследи развеселено излизането на малката група.

— Луи Ленивия?

Един глас от стълбата поясни:

— Така наричаме дългото летаргично куче. По цял ден спи. Това е единственият му талант.

Майкъл вдигна глава и видя красива крехка жена с червена коса да слиза по стъпалата.

— Аз съм Ан Моубри — представи се с усмивка тя. Двамата поговориха малко, докато Ан обясни смутено:

— Моля да ме извините, майоре. Отново съм бременна и съм в периода, когато непрекъснато ми се спи.

Майкъл беше много впечатлен от откритостта й. Дамата беше красива, дружелюбна и очарователна. И за щастие не го объркваше като Катрин.

След като Ан се оттегли, Катрин го поведе по стълбата.

— Стаята ви е на втория етаж, Майкъл.

Тя го въведе в слънчево помещение с поглед към страничната уличка.

— Кенет живее в другия край на салона. Леглото е застлано с чисти чаршафи, тъй като знаехме, че много скоро ще бъде заето.

Тя се обърна към него и слънчевата светлина, която падаше през прозореца, освети стройната й фигура. Потопена в светлина, тя му заприлича на богиня, твърде красива, за да бъде реална. Въпреки това притежаваше способността да създава около себе си радост и спокойствие и това му напомни за Клер.

Леглото беше зад нея. През ума му изведнъж мина мисълта какво би било да я грабне в прегръдката си и да я хвърли върху завивката. Щеше да целува меките устни и да изследва скритите кътчета на тялото й. В обятията й щеше да открие всичко, за което беше копнял…

Погледите им се срещнаха и в очите й светна разбиране. Тя знаеше, че той й се възхищава. Въпреки че беше свикнала с мъжкото обожание, бързо сведе поглед и свали ръкавиците си.

— Ако имате нужда от нещо, потърсете Ан или мен, или пък Роузмари, прислужницата.

Майкъл втренчи поглед в златния пръстен, който блестеше на лявата й ръка. Тя беше омъжена. Недостижима. Жена на офицер… и той трябваше веднага да я изведе от спалнята си.

— Сигурен съм, че ще се чувствам много добре. Тази вечер няма да присъствам на общата вечеря, но се надявам по-късно да се запозная и с другите членове на домакинството ви.

Без да го погледне, Катрин отговори:

— По-късно ще ви изпратя момичето с ключа от къщата. — Тя му кимна кратко и излезе от стаята.

Майкъл затвори грижливо вратата, отпусна се в едно високо кресло и потърка слепоочията си. След катастрофата с Каролайн се беше заклел при никакви обстоятелства да не докосва омъжена жена. Беше решен да спази клетвата си на всяка цена. А може би дяволът беше определил Катрин Мелбърн да го изкуши отново. Чистият егоизъм на тази мисъл опъна устните му в нерадостна усмивка. Ако беше научил нещо от връзката си с Каролайн, това беше да обуздава егоизма си. Беше толкова сигурен, че възрастта и опитът ще го предпазват от лудостите на влюбването. И сега се опита да си втълпи, че няма да се поддаде на замайващата й красота.

Очевидно е бил нещастен глупак, като си е въобразявал, че е имунизиран за вечни времена. Но макар че не бе успял да овладее реакцията си спрямо Катрин Мелбърн, той можеше и искаше да контролира поведението си. Нямаше да каже нито дума, нямаше да направи дори един жест, който би могъл да бъде разтълкуван като непочтен. Щеше да се държи с нея братски — като с Клер.

Не, не така — между него и Катрин не можеше да има изпълнени с обич целувки и прегръдки, както беше с Клер. Вероятно щеше да остане в тази квартира не повече от няколко седмици, затова трябваше да се владее. Чакаше го много работа, която със сигурност щеше да отклони ума му от глупавите мисли.

Въпреки това в сърцето му се загнезди безпокойство. Отиде до прозореца и се загледа навън. Всички войници бяха суеверни, вярваха в невидимото. Може би прекрасната Катрин наистина беше изпитание. Той си мислеше, че е приключил с миналото, но може би божественият съдия беше решил да го сблъска със същата ситуация, която веднъж му донесе безкрайни страдания, за да види дали този път ще успее да овладее безчестните си импулси.

Само в една точка беше изпълнен с мрачна решителност: нямаше да направи повторно същата грешка, която му беше донесла толкова мъка.


4

Катрин вървеше бавно по коридора, без да обръща внимание на обстановката. След всичките тези години, прекарани сред военни, би трябвало да е свикнала с факта, че почти всеки мъж изглеждаше много представителен в униформа. Нерядко беше виждала чувствителни млади момичета да припадат, когато Колин излизаше с парадната си униформа.

Въпреки това у майор Кениън имаше нещо особено привлекателно. Тъмнозелената стрелкова униформа беше по-скромна от униформите на други полкове. Въпреки това тя правеше странните му зелени очи още по-прекрасни, подчертаваше широките рамене, тъмнокестенявата коса и стройното, силно тяло…

Но той не просто изглеждаше добре. Подобно на Уелингтън, Майкъл притежаваше онази неуловима, но и неустоима представителност, която му позволяваше да доминира над останалите, без да е казал и дума. Тя предполагаше, че това качество произлиза от дълбока вяра в себе си.

Макар че се наслаждаваше на разговора с него, той беше с изключително остър ум. Трябваше да внимава, за да не му даде възможност да проникне зад фасадата, над чието усъвършенстване беше работила толкова грижливо.

Странно, че мислеше за него така официално. Обикновено предпочиташе да поддържа по-близки отношения с офицерите у дома си. Но този път инстинктът й подсказа, че трябва да стои настрана от него. За щастие беше станала истински майстор в изкуството да държи мъжете на сигурно разстояние.

Катрин разтърси глава и влезе в спалнята си. Чакаше я кошница пълна с дрехи за кърпене. Това беше най-доброто занимание, за да се върне в сигурния терен на действителността.

Катрин тъкмо се готвеше да слезе долу, за да види готова ли е вечерята, когато се върна съпругът й.

— Видях в обора няколко нови коня. — Колин свали черния си кожен шлем и го хвърли на леглото. — Отлични животни. Да не би да имаме нов квартирант?

Катрин кимна и остави закърпената дреха в кошницата.

— Майор лорд Майкъл Кениън от стрелковата бригада. Миналата година оставил армията, но бягството на Наполеон го накарало да се върне. Засега е в щаба на херцога.

Колин вдигна глава.

— Един от високопоставените офицери, които се харесват на Олд Хъки, защото умеят еднакво добре да танцуват и да се бият. — Той свали жакета и ризата си. — Познанството с майор Кениън може да ми бъде много полезно. Показа ли интерес към теб?

Тя сведе поглед и откъсна конеца със зъби. Винаги й ставаше неприятно, когато Колин показваше егоистичния си интерес така пряко. Красивата съпруга беше цяло състояние за един офицер, но тя мразеше, когато той настояваше тя да флиртува с началниците му. Първия път, когато го направи, изпита истински ужас. Колин побърза да я увери, че дълг на съпругата е да поощрява кариерата на мъжа си. Подтекстът беше, че тя е незадоволителна като съпруга в други отношения. Това я накара да се примири и да направи онова, което се искаше от нея.

Макар че очевидно се възхищаваше на външността й, лорд Майкъл Кениън беше много по-различен от другите и тя не искаше да дава на Колин повод за спекулации. Гласът й прозвуча равнодушно: