Катрин стисна зъби и стана. Имаше чувството, че е тичала цяла вечност. Тъй като ловците се приближаваха отдясно, тя се обърна наляво и затича, придържайки се съвсем близо до скалата. Майкъл я следваше, прикривайки я с тялото си. Рицарството беше част от природата му и сигурно нямаше да я разбере, ако му беше благодарила.

Плажът завършваше с каменист нос, който се вдаваше навътре в морето. Можеха да се изкатерят по скалите, но камъните бяха хлъзгави, а вълните се разбиваха само на няколко метра от тях. Катрин беше толкова съсредоточена в стъпките си, че внезапно отекналият изстрел едва не я прати във водата. Майкъл успя да я задържи. Този човек пазеше равновесие като планинска коза.

Без да губи време да се озърта, Катрин продължи опасния път. Вторият куршум се удари съвсем близо до ръката й и разхвърчалите се камъчета я улучиха болезнено. Катрин се сви зад близката скала, погледна назад и като видя окървавената дупка в ръкава на Майкъл, изохка от уплаха.

— Само драскотина — отговори на неизречения въпрос той. — Нищо ми няма.

Дано да е прав, помоли се Катрин, защото ако раната беше сериозна, тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Дишайки тежко, тя продължи пътя си към издадения нос.

Щом заобиколи, тя спря, оглушала от крясъците на хиляди чайки. Явно бяха попаднали в птича колония. Във всяка издатина на скалата имаше по едно гнездо, в небето се виеха безброй птици. В скалите гнездяха не само чайки, но и най-различни други морски птици и Катрин неволно се възхити на многообразието им.

— Слава на бога, че тук има парче бряг, макар че приливът се покачва много бързо и скоро няма да остане нищо — проговори зад гърба й Майкъл. Скочи в пясъка и й подаде ръка, за да слезе. Плажът беше съвсем равен, осеян с птичи тор, миризмата беше задушаваща.

Бяха обиколили почти целия залив, когато нов изстрел възвести пристигането на Халдоран.

— Ще съжалява за глупостта си — изсъска злобно Майкъл.

Трясъкът на изстрела подлуди птичата колония. Небето потъмня от птичи крила, крясъците станаха застрашителни. Катрин хвърли бърз поглед назад и не можа да види ловците през дебелата стена от кръжащи птици. С надеждата разгневените птици да изкълват очите на преследвачите им тя продължи да тича с ръка пред лицето, за да се пази от възможно нападение.

В другия край на малкия залив се издигаше тесен скален нос, който изглеждаше недостижим. Ала в течение на годините вълните бяха издълбали дупка в камъка. Когато видя светлина, Катрин се изкатери до отвора и се промъкна през късия тунел, макар че одра коленете си.

Спря в другия му край и огледа следващата част от брега. Видя голям залив, заобиколен от стръмни, непроходими скали. Видя и малък пясъчен залив, осеян със скали. Точно срещу нея се виждаше голяма дупка в скалата.

— Мисля, че това е нашата пещера — каза тя на Майкъл, когато се присъедини към нея.

Вълните вече се издигаха с грозен шум към отвора.

— Трябва да тичаме, за да стигнем там, преди приливът да ни е попречил. Заливът ще бъде напълно залят от водата.

Двамата скочиха на брега и хукнаха към пещерата. Тичането беше кошмар за Катрин. Приливът се издигаше с невероятна скорост, вълните се плискаха в глезените й и бързо се отдръпваха, за да направят място на нови, още по-високи. Тъй като заливът нямаше изход, те щяха да се удавят или водата да ги метне към скалите, ако не стигнеха навреме пещерата.

Над главите им отекна триумфален вик. След първия изстрел Майкъл й извика:

— Тичай в зигзаг! Така ще му е трудно да се прицели.

Катрин се подчини с усилие. Куршумите свиреха покрай ушите й, но тя правеше резки завои и се прикриваше зад скалите. Братовчед й стреляше от една скална издатина отсреща Тъй като имаше време да се прицелва, а Дойл сръчно пълнеше пушките, изстрелите му ставаха все по-точни и повечето бяха за Майкъл.

Двамата навлязоха във водата и една вълна я повлече. Тя падна по лице и водовъртежът я отнесе навътре. Погълна студена солена вода и се закашля мъчително.

Майкъл я сграбчи за ръката и я извади на повърхността.

— Още малко! Ще се справиш!

Опряна на силната му ръка, тя забърза към пещерата. Долната половина на отвора вече беше залята с вода. Ако тази пещера беше друга и приливът я заливаше изцяло, и двамата щяха да се удавят. Течението беше толкова силно, че без помощта на Майкъл Катрин не можеше да се задържи на крака.

Един куршум се удари в каменната дъга и плесна до нея във водата точно в момента, когато тя влезе в пещерата. Катрин се наведе с последни сили и пропълзя в тунела. Майкъл вървеше по петите й. Е, тук поне куршумите не можеха да ги достигнат. Затова пък можеха да се удавят в покачващата се вода. Катрин беше толкова уморена, че в момента й беше напълно безразлично.



Когато плячката изчезна в отвора на пещерата, Халдоран изруга гневно.

— Проклетници! Успяха! Ще ги хвана едва когато започне отлив. А това значи късно след полунощ.

— Ако веднага не тръгнем обратно, господарю, и ние ще станем пленници на острова — проговори нервно Дойл.

— Няма такава опасност. Можем лесно да се изкатерим по склона покрай птичата колония. — Щеше да се наложи да минат покрай мръсните папагалски гнезда и това го разгневи още повече. — Ще се върнем при лодката и ще отплаваме за Скоул, преди да избухне бурята. Така ще имам възможност да покажа загрижеността си от изчезването на скъпата си братовчедка и да обявя, че търсенето не е дало резултат. Отчаяна от случилото се с дядо си, тя е излязла да поеме глътка въздух е вероятно е паднала от скалата. Каква трагедия.

Дойл, който не се интересуваше от алибито на господаря си, посочи пещерата.

— А онези двамата?

— Щом бурята премине, ще дойдем и ще продължим преследването. — Халдоран хвърли изпълнен с омраза поглед към мястото, където беше изчезнала плячката му. — Ще докараме и кучета. Даже да напуснат пещерата след отлива, няма да стигнат далече.


36

Лердът се носеше толкова отдавна по течението на мрака, че когато се върна на светло, не можа да повярва. Примигна много пъти, докато погледът му се изясни и стигна до прозрението, че ужасната сивота е навън, а не в него. Здрачаваше се — или се надигаше буря.

Той не се опита да се раздвижи. Достатъчно му беше да знае, че е още между живите. Не, че се боеше от смъртта, тя щеше да го отведе при жена му и децата, които беше загубил. Но не можеше да си отиде, защото имаше още много работа. Докато лежеше в леглото като болно куче, той беше научил много важни неща. Хората наоколо предполагаха, че болният не разбира нищо, но той беше в състояние да ги чува, поне от време на време. Така узна важни неща, които засягаха бъдещето на острова. Предателство. Измама. Само да можеше да съедини подробностите… Лердът сърдито поклати глава.

— Буден ли сте, милорд? — попита треперещ глас. Фицуйлям, старият камериер.

— Да, тъкмо навреме. — Лердът намери, че устата му се движи тромаво, дясната половина на лицето е трудноподвижна, но думите излязоха от устата му достатъчно ясно. — Къде е внучката ми?

Фицуйлям отмести поглед.

— В момента я няма, милорд. Тя се грижеше предано за вас, но се умори и…

— Не лъжи. — Лердът искаше да му напомни, че двамата се познават от петдесет и седем години и камериерът не би трябвало да се опитва да мами господаря си, но не можеше да си позволи такова напрежение. Трябваше да пести сили за по-важни неща. — Клайв?

— Откакто се разболяхте, лорд Халдоран живее в замъка, но и той… тази сутрин излезе. Не сме го виждали цял ден. Да изпратя ли някого в Рагнарьок? Сигурно е там.

— Не! Повикай Дейвин! — Момчето ще знае какво трябва да се направи. То винаги знаеше. И можеше да му има доверие.

Проклинайки слабостта си, лердът се отпусна на възглавницата.



Първите метри от пещерата бяха само тесен тунел, който постепенно се разширяваше. Катрин се изправи предпазливо. Светлината беше малко, но екотът на вълните я накара да предположи, че пещерата е огромна. Таванът беше най-малко четири метра над главата й, а задната част беше скрита в мрак. Докато очите й привикваха към тъмното, тя видя, че падината, в която стояха, е заобиколена от по-високи повърхности. Приливът нямаше да ги удави.

Тъй като тя трепереше от студ и изтощение, Майкъл я измъкна от водата, като я хвана с две ръце през кръста. Тя излезе на брега, олюля се и се блъсна в него. После се свлече на колене.

Майкъл клекна до нея.

— Всичко наред ли е, Катрин?

— Нищо сериозно. — Тя се облегна за миг на рамото му. Дебелата му жилетка миришеше остро на мокра вълна.

— Спечелихме още един рунд — окуражи я Майкъл и стана. — Тук сме на сигурно място до отлива.

— Сигурно място — повтори едва чуто тя. — Звучи невероятно.

Майкъл хвърли бърз поглед към високите, мрачни стени.

— Става течение, което значи, че отнякъде влиза чист въздух. Можем да съберем съчки и да запалим огън.

Катрин понечи да му помогне в събирането на дървата, но краката отказаха да я носят. Чувстваше се слаба като пациент след треска и само го проследи безпомощно как събира донесени от водата съчки и пали огън. Добре, че бе успяла да вземе запалката и че тя беше водоустойчива.

В напразен опит да се постопли Катрин разтърка ръцете си. Рибарите носеха вълнени дрехи, защото пазеха топлината на тялото дори когато бяха мокри, но нейното тяло беше преохладено и вече не можеше да създава топлина.

Майкъл запали огъня и съчките запращяха весело. Катрин си заповяда да стане и да отиде до огъня, но не събра сили. Майкъл й подаде ръка и тя попита развеселено:

— Никога ли не се уморяваш?

— О, да, но след като свърша най-важното. — Той я настани на пясъка до огъня и притури още дърва. — Тогава спя ден или два.

Огънят пламна и по стените на пещерата затанцуваха причудливи сенки с цвета на дъгата. Катрин изпъшка и затвори очи, повярвала, че има халюцинации. Ала когато отново отвори очи, цветовете си бяха там.

Майкъл вдигна глава и подсвирна изненадано. Скочи и отиде да разбере какво става.

— Стените са покрити с миниатюрни морски създания, почти прозрачни. Именно те светят с цветовете на дъгата.

— Дано е добра поличба. — Катрин вече не беше в състояние да потиска дивия си страх. — Мислиш ли, че Халдоран ще стори нещо на Ейми, когато се върне на Скоул?

— Не. — Майкъл се върна при огъня. — Даже ако говореше сериозно, че ще се ожени за нея, когато навърши дванадесет, няма да посмее да й досажда още отсега. Ако ти умреш, Ейми ще стане наследница на Скоул. Той познава достатъчно добре решителността и куража й и ако иска да си осигури наследството, трябва да спечели доверието й. Сигурен съм, че ще я гледа като принцеса. Но не се безпокой — дори ако с нас се случи нещо, моят приятел Люсиен ще намери начин да я освободи.

Катрин се изпълни с надежда. Майкъл винаги беше прав. Тъй като не искаше да мисли за провал, тя примигна и се огледа.

— Лердът каза, че в пещерата има естествен горещ извор.

— Наистина ли? — Майкъл скочи. — Би било чудесно. Ще видя какво мога да намеря.

Той взе една по-дълга главня, вдигна я над главата си и тръгна към дъното на пещерата.

— Винаги съм обичал тишината под земята. Затова се заинтересувах от минното дело. Изгладените от водата стени и многоцветните отражения правят тази пещера единствена по рода си.

— Като в царството на Хадес — промърмори Катрин, която не обичаше особено пещерите. — Погледни наляво, Майкъл, отнякъде се издига пара.

Майкъл отиде да провери.

— Намерих чудесен басейн. — Той коленичи и сложи ръка във водата. — Страхотно! С температурата на гореща баня. — После облиза пръстите си. — Сладка вода!

Катрин стана и отиде при него. Каменният басейн беше овален, с дължина около четири и ширина около два и половина метра. Тя гребна шепа вода и я остави да изтече между пръстите й.

— Имаш ли нещо против, ако се съблека и вляза да се окъпя?

— Звучи разумно. — Майкъл стана. — Докато ти се топлиш, аз ще видя дали мога да намеря някоя риба за вечеря.

Макар че той явно се стараеше да се държи на разстояние, тя сложи ръка върху неговата.

— По-късно. И на теб ти е студено и си уморен. Не искам да си навлечеш някое белодробно възпаление. Влез пръв в басейна.

Мускулите му се напрегнаха и почти веднага се отпуснаха.

— Добре. Но първо ще окачим дрехите си да съхнат. Ще направя нещо като сушилка. Остави нещата си на някой камък и влез във водата.