— Майор Кениън не ми даде да разбера дали е завладян от чара ми. Не знам дали танцува добре, но е участвал в най-страшните битки на полуострова.

— Очевидно е добро попълнение на домакинството ни. Бъди особено очарователна — повишаването ми в чин майор е крайно необходимо, а Кениън сигурно има влияние върху херцога.

— Уверена съм, че ще те повишат много скоро — въздъхна Катрин. — През следващите месеци ще имаш предостатъчно случаи да се покриеш със слава.

— И аз се надявам. — Колин свали парадната си униформа със смръщено чело. — Кениън… името ми е познато. — Той щракна с пръсти. — Ето, спомних си. След битката при Бароса заповядал да изработят паметен медал за мъжете, които командвал. Казал, че са извършили велико дело и заслужават поне това скромно отличие. — Колин избухна в смях. — Можеш ли да си представиш, че някой би направил подобно нещо за полк пияни войници?

Катрин го погледна хладно.

— Мисля, че е прав — смелите заслужават отличие. Стрелците са от най-добрите полкове в армията. Те почитат офицерите си, които от своя страна познават и уважават всеки свой човек.

— Обикновените войници не са като нас. Уверен съм, че скъпоценните му воини са продали медалите си за едно питие. — Колин среса грижливо светло кестенявата си коса. — Отивам с приятели на вечеря. Вероятно ще се забавя. Мисля, че изобщо няма да се прибера, а ще ида направо на работа.

Катрин дори не се замисли коя беше поредната жена. Дамите в Брюксел бяха изключително любезни към съюзническите офицери, дошли да ги предпазят от ново нападение на императора.

Тя се изправи, взе смачканата му риза и бельото и ги хвърли в коша за пране.

— Желая ти приятна вечер.

— Със сигурност ще бъде — отговори весело той. Катрин изобщо не се съмняваше в това.



Майкъл вечеря с приятели от армията, също разположени в града. Зарадва се на срещата, макар че трябваше да понесе много солени шеги относно невъзможността си да остане дълго далече от войнишкия живот.

Както можеше да се предвиди, разговорът се завъртя около военното положение. Макар че официално цареше мир, никой не се съмняваше, че Бонапарт ще тръгне срещу съюзниците веднага щом укрепи позициите си в Париж.

Майкъл се върна късно в новата си квартира и влезе тихичко в къщата. Във фоайето и в горния коридор бяха поставени свещи. Катрин и Ан бяха наистина отлични домакини.

В стаята срещу неговата още светеше и вместо да се прибере в спалнята си, Майкъл почука. Добре познатият баритон на Кенет Уайлдинг го покани да влезе.

Приятелят му седеше зад писалището и рисуваше. Беше отличен карикатурист, рисуваше и местности, което много бе помогнало в дейността му като офицер от разузнаването в Испания.

Кенет вдигна глава от рисунката си и очите му светнаха.

— Велики боже, ти пък откъде се взе?

Майкъл се засмя доволно.

— Нима нашите прекрасни домакини не ти казаха, че ще живеем под един покрив?

— Не. Върнах се преди малко и всички си бяха легнали. — Кенет стана и стисна ръката му. — Господи, колко се радвам да те видя отново!

Кенет Уайлдинг беше тъмен, с широки рамене и изпъкнали кости, приличаше повече на работник, отколкото на офицер й джентълмен. Той беше един от малкото офицери, издигнал се от прост войник, отличие, което се даваше само след самоубийствени геройства. Когато беше още сержант, спаси Майкъл от много трудни ситуации и го научи на извънредно полезни неща. От взаимното уважение се породи здрава дружба.

Майкъл огледа лицето на приятеля си и разтърси ръката му. Беше много щастлив да види, че ужасното напрежение от похода в Испания беше поне отчасти изчезнало.

— Оттатък имам уиски. Да го донеса ли?

— Не съм пил уиски, откакто ти напусна Испания — засмя се Уайлдинг. — Трябва да призная, че ми липсваше. В сравнение с уискито брендито е много цивилизовано питие.

Майкъл отиде да вземе бутилката и едва не се спъна в Луи Ленивия, който се беше разположил пред вратата му. Когато се върна в стаята на Кенет, кучето го последва и се изтегна удобно с муцуна върху ботуша му. Майкъл го огледа развеселено.

— Така ли посреща всички гости или само аз съм късметлията?

Кенет донесе две чаши и наля солидни порции.

— Това е особено отличие. Когато Луи е на пост, всеки потенциален нападател умира от смях.

След като обмениха някои новини, Майкъл каза:

— От обед се питам реални ли са Катрин и Ан или само плод на трескавата ми фантазия…

— Страхотни са, нали? Имах щастието да бъда техен квартирант и в Тулуза. Когато узнах, че са в Брюксел, дойдох тук и паднах на колене с молба да ме приемат отново в дома си. Овладели са до съвършенство изкуството да създават удобства на мъжете, да ги хранят добре и да им създават радост.

Майкъл си заповяда да остане равнодушен и попита:

— А какви са щастливите съпрузи?

Кенет глътна голяма доза уиски.

— Сигурен съм, че ще харесаш Чарлз Моубри. Много спокоен, много способен, с добро чувство за хумор.

— А Мелбърн?

Кенет се поколеба и Майкъл отбеляза с леко раздразнение:

— Мълчанието ти е доста загадъчно.

Приятелят му втренчи поглед в чашата с уиски.

— Не го познавам добре. С една дума — кавалерист. Нали ги знаеш — интелигентни, но не виждат причини да си служат с ума си. Въпреки това съм чувал, че е добър офицер. Изключително смел.

— Смелостта е обичайно качество в кавалерията. Но тези момчета наистина не умеят да преценяват трезво. Заслужава ли възхитителната Катрин?

— Не съм в състояние да преценя. — Кенет се наведе и почеса Луи зад ушите. — Очевидно тя е убедена в това. В Испания я нарекоха Света Катерина, защото се грижеше самопожертвователно за ранените. Половината мъже, които среща, се влюбват в нея, но тя има очи само за мъжа си.

Майкъл стисна зъби. Той беше само един от тълпата обожатели. Въпреки това се зарадва да чуе, че тя е не само красива, но и добра. Някога не вярваше, че подобни жени съществуват.

Той разбра, че Кенет премълчаваше нещо, но не искаше да прекалява с въпросите. Затова взе от масата полуготовата скица.

— Позволяваш ли?

— Разбира се.

Майкъл разгледа внимателно карикатурата и кимна доволно.

— Много ми харесва начинът, по който си изобразил Бонапарт. Тази ухилена физиономия е чудесна. Продай скицата на някоя печатница, за да я размножат.

Кенет вдигна рамене. Избягваше комплиментите и твърдеше, че талантът му не е нищо повече от скромна дарба за рисуване.

Майкъл разгледа и другите скици в блока. След няколко великолепни рисунки на старинна барокова къща откри Ейми Мелбърн и децата на Моубри, нарисувани да играят в градината. Само с няколко бързи линии Кенет беше предал динамиката на гоненицата и беше съумял да улови по нещо от характера на всяко дете. Майкъл не преставаше да се учудва как големите ръце на приятеля му рисуваха така леко и със замах.

— Отлично си нарисувал децата. — Той обърна листа и добави: — Моли веднага ми каза, че им даваш уроци по рисуване.

Кенет се усмихна.

— Момиченцата са отлични ученички. Джейми се интересува само от коне и оръжие.

След още няколко скици на децата и една на Ан Моубри Майкъл отгърна нова страница и видя пред себе си Катрин Мелбърн. Сърцето му спря да бие. Стройната фигура беше изправена на скала край морето и приличаше на неземно видение. Морският вятър развяваше тъмната коса като знаме и притискаше класическата туника към закръгленостите на финото тяло.

Той разгледа картината с необичайна жадност, която при жива жена би била крайно неучтива. Когато заговори, едва успя да прикрие треперенето на гласа си:

— Отлична рисунка. Не мога да разбера като гръцка богиня ли си я представяш или може би като легендарната сирена, която с песните си води моряците към пропастта.

— Сирената. — Кенет смръщи чело. — Но картината не е добра. Чертите на лицето й са толкова равни, че се рисуват ужасно трудно. А в очите й свети измъченост, която не мога да уловя.

Майкъл се вгледа още по-внимателно в картината.

— Намирам, че си я предал много точно. Какво би могло да измъчва една толкова прекрасна жена?

— Нямам представа — отвърна Кенет. — Макар че се държи много непринудено, Катрин не се разкрива пред непознати.

Приятелят му със сигурност премълчаваше нещо. Очевидно смяташе, че личният живот на Катрин Мелбърн не интересува Майкъл Кениън. Лордът не можа да се удържи и помоли:

— Ако направиш и други рисунки, които не ти харесват, с удоволствие ще ги взема.

Кенет го изгледа остро и каза:

— Вземи тази, ако искаш. Както ти казах, не съм особено доволен от себе си.

Майкъл извади скицата и продължи да прелиства другите рисунки. Постъпи като глупак: защо помоли за портрета на една жена, която никога нямаше да бъде част от живота му? Но когато остарееше и побелееше, щеше да си спомни лицето й и чувствата, които бе предизвиквала у него. Е, ако доживееше дотогава…



Уелингтън се оказа напълно прав: в счетоводството и организацията на армията цареше пълна бъркотия. Майкъл отиде в главната квартира рано на следващата сутрин и веднага го отрупаха с работа. Най-важното беше набавянето на запаси и въоръжаването на новопристигащите войници. Както хапливо отбеляза херцогът, макар да не беше квартирмайстор, лорд Кениън знаеше отлично от какво се нуждаят добрите войници.

Работата изискваше пълно съсредоточаване и в края на деня споменът за очарованието на Катрин беше напълно избледнял. Майкъл се върна за вечеря в къщата на Рю дьо ла Рен, радвайки се, че ще я види отново. Катрин беше прекрасна жена, но той нямаше причини да се държи като полудял от любов хлапак. Втората среща щеше да го излекува напълно от покълващата мания.

Катрин бе споменала, че обичай в къщата е да се събират на чаша шери преди вечеря, затова Майкъл слезе в салона рано и намери там Ан Моубри с непознат джентълмен.

— Радвам се, че можете да вечеряте с нас, Майкъл. — Ан обърна глава и кестенявите къдрици заблестяха. — Това е съпругът ми, капитан Чарлз Моубри.

Моубри го поздрави с дружелюбно ръкостискане.

— Възхитен съм от конете ви, майор Кениън. Не е почтено първокласни коне да се хабят за един офицер от пехотата, не намирате ли?

Майкъл избухна в смях.

— Без съмнение, вие имате право, но аз имам приятел, който е наполовина циганин и отглежда най-хубавите коне в Англия. Имах истински късмет, че се съгласи да ми продаде два. Обикновено ги дава само срещу първородния син на семейството.

Моубри хвърли шеговит поглед към жена си.

— Струва си да заменя Джейми срещу кафявия жребец, какво ще кажеш, мила?

Ан извъртя очи.

— По-добре не ме питай. След онова, което синът ти извърши днес, съм готова да обмисля предложението най-сериозно!

Тримата се засмяха весело и се разбъбриха като стари познати. На вратата се появи Катрин Мелбърн, облечена в блещукаща морскозелена рокля, подчертаваща забележителните аквамаринови очи.

— Добър вечер на всички — поздрави с мека усмивка тя. Майкъл я погледна и убеждението му, че няма да се поддаде на красотата й, се разтроиш на парченца. Най-доброто, което можеше да каже в момента, беше липсата на изненада от чувството, че е бил улучен право в сърцето.

Катрин направи няколко крачки към групата около дивана и той затаи дъх. Тя беше не само красива и сърдечна, макар че притежаваше в излишък и от двете качества. С погледа си на художник Кенет беше открил зад възхитителната външност ранимост и страдание и сега Майкъл също ги видя. Катрин беше най-опасното от всички същества: жена, която събуждаше не само желание, но и нежност.

— Добър вечер. — Той се бе научил да крие чувствата си още като дете, но сега трябваше да събере цялото си самообладание, за да не забележат бурята в сърцето му. Никой, най-вече тя, не биваше да разбере какво чувства. — Благодаря искрено на щастливата си звезда, че ме дари с тази квартира. Никога не бях имал куче, което да спи в леглото ми.

Очите й засвяткаха развеселено.

— Много интересно. Ако бях куче, щях да си помисля, преди да ви досаждам. Но явно Луи има по-добър инстинкт от мен. Вече ви е влязъл под кожата.

Майкъл се усмихна признателно, а двамата Моубри един през друг заразказваха истории за Луи Ленивия. Очевидно кучето оставяше силни впечатления, където и да отидеше.

Кенет не се върна за вечеря, но след няколко минути се появи Колин Мелбърн. Едър, представителен мъж, който се отличаваше с типичната самоувереност, произхождаща от пълна липса на самосъмнения. Катрин отиде при мъжа си и улови ръката му.