Монтана й каза, че това е единственото място в града, тя се засмя и се отдалечи на високите си ботуши, а пълното й дупе се заклатушка примамливо. Монтана ме погледна право в очите и вдигна чашата си за тост.

— За нас, Дейзи Кийн. Защото аз и ти ще се опознаем наистина добре.

Отпих глътка от горчивата бира, която пиех само когато дойдех в „Рамс Хед“, втренчила поглед в Ретс, който вече беше изял наденицата и се надяваше на още. След това погледнах, почти страхливо, Монтана. Той все още не откъсваше очи от мен. Предполагам, че очакваше някаква реакция на предложения от него тост. Оставих чашата си.

— И защо мислиш така, Монтана?

— Ще предприемем заедно морско пътуване, ти и аз — каза той с онази лека полуусмивка, която сякаш танцуваше около ъгълчетата на устните му.

— Какво те кара да мислиш, че и ти ще заминеш на морско пътуване? Не съм те поканила.

— Не, не си. Но Боб ме покани.

Между нас припламна взаимна антипатия. Взех чашата си и отпих щедра глътка от бирата, като избърсах пяната от устата си с опакото на дланта. Видях го как се усмихна, но беше прекалено късно да се правя на лейди. Господ само знаеше защо Боб го беше наел на работа и, което беше още по лошо, защо го беше помолил да предприеме заедно с мен това пътуване по море. Но ако някой въобще познаваше добре личния живот на Боб, това бях аз. Бях готова да се обзаложа, че Монтана знае подробности само за бизнеса му.

Дойде Рег и донесе овчарския пай, от който се вдигаше пара. Ароматът му беше толкова примамлив, че почти съжалих за избора си, но после Джини донесе и моя пай със свинско, сиренето и хляба, сложи ги пред мен и ми пожела приятен апетит, след което каза, че наистина имам нужда от малко повече калории. Хранех се мълчаливо, като мислех за бъдещето си и за плаването с Монтана.

— Откъде да знам, че Боб те е поканил? — запитах накрая.

Монтана остави вилицата си и извади малко сгънато късче жълта хартия от джоба на дънките си. Подаде ми го и продължи да се храни.

Беше писмо от Боб.

„Монтана“, започваше то,

„Работим заедно почти десет години и знам, че мога да ти имам доверие. Вече ти дадох списък с имената на шестима души, с които някога бях близък, и мисля, че те биха се облагодетелствали от смъртта ми. Нищо не е сигурно, знаеш, но ако се окажа прав и някой от тях е поискал смъртта ми, само един от шестимата ще бъде виновен. Надявам се никога да не се наложи да използваш този списък, но ако възникне такъв случай, ти ще се справиш.

Ето какво искам да направиш. Ще помогнеш на Дейзи да покани всеки един от тях на плаване по Средиземно море, за да се «отпразнува моят живот». Нещо като «бдение», но по море, така можете да им кажете. Ще предложите на всеки от тях по сто хиляди долара, за да отиде на луксозно плаване, за което всички разноски ще бъдат платени. Също така ще им кажете, че завещанието ми ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри в деня, когато яхтата пристигне там, и че някои от тях могат да очакват да бъдат облагодетелствани от него. Недей да допускаш грешки, Монтана, всеки от тези хора ще мисли, че е споменат в завещанието ми.

Кажете им, че аз лично щях да ги поканя, ако бях жив, и че щях да се присъединя към тях на това пътуване. Те ще умират от нетърпение да разберат какво ги очаква. Както и да е, винаги съм искал да предприема такова плаване, но не намерих време, така че, защо да не поканя още няколко приятели с мен? Така ще попълним списъка на заподозрените, така да се каже. А тези допълнителни гости ще използваме, за да отвлечем вниманието. Ще ти дам отделен списък с техните имена, но ти сам ще избереш някои от хората.

Можете да ме наречете стар ексцентрик, ако желаете, но винаги съм харесвал онези филми, в които «икономът го е извършил», и мисля, че това е един добър начин да разберем кой е бил «икономът».

«Синята лодка» е яхтата, която избрах. Неин собственик е моя приятелка и предлагам да се свържете с нея възможно най-скоро. Яхтата е луксозна колкото и хотел от веригата «Риц-Карлтън» — голяма, елегантна, първокласна, с отличен екипаж, или поне така твърди приятелката ми. Иска ми се да можех да дойда с вас, за да видя какво ще се случи. Но човек никога не знае… Както и да е, искам за всички тях това да е страхотно преживяване — с изключение на моя убиец, разбира се.

Ти си много добър в професията си, Монтана, най-добрият, бих казал, и знам, че ще се справиш по обичайния за теб начин и с последното ми поръчение. За твоето заплащане, както винаги, вече съм се погрижил, както и за всички разноски по пътуването. Моите адвокати Грейди, Маршъл, Левин и Фрост, чиито офиси са в Мургейт, Лондон, са наясно със ситуацията и ще се подчинят на вашите искания.

Още нещо. Ще ви предам всичките си ценности, които притежавам, за да ги пазите. Използвам думата «притежавам» в най-широк смисъл, защото никога не съм притежавал Дейзи Кийн. Но все пак тя е единственото семейство, което имам. Обичам я, макар че /вече си го узнал/ тя може да бъде дразнеща и вбесяваща като всяка друга жена. Нейната безопасност ще бъде твоя задача, Монтана. Ти ще гарантираш нейната сигурност и, кой знае, вие дори можете да се наслаждавате на компанията си.

Желая ти добър късмет в твоето търсене. Когато всичко приключи и се разбере кой е убиецът, аз най-после ще мога да почивам в мир. А дотогава, недейте да разчитате на това!

Докато пиша това, аз всъщност нямам намерение никъде да ходя и всички тези събития може никога да не се разиграят. Но ако това стане, желая ви късмет. И се насладете на плаването.“

Беше се подписал: „Искрено ваш, Боб Хардуик“.

Нещо в мен като че ли се разтопи. Боб ме беше нарекъл своето „семейство“, а също беше казал, че ме обича. Но разбрах, че съм в опасност и ще имам нужда от защитата на Монтана. За първи път изпитах страх.

Погледнах Монтана, който се наслаждаваше на обяда си и явно въобще не мислеше за потенциалната заплаха, надвиснала над мен. Моята съдба беше в ръцете му. Благодарение на Боб, щях да плавам по Средиземно море на луксозна яхта с мъж, когото едва познавах и когото със сигурност не исках да познавам по-добре, в компанията на заподозрени, които се предполагаше, че ще трябва да забавлявам под прикритието, че това се прави заради последното „сбогом“, което да кажем на Боб.

— Окей — въздъхнах и се примирих със съдбата си. — И така, къде е списъкът?

Глава 13.

Дейзи

Монтана извади друго късче жълта хартия от джоба си. Подаде ми го, без да ме погледне, и продължи да се храни.

— Благодаря — казах, но той като че ли не забеляза сарказма ми.

Да, това беше почеркът на Боб и, с едно изключение, аз познавах всички хора, които бяха в списъка. Бившата съпруга, лейди Даян Хардуик, оглавяваше списъка.

— Знам какъв би бил мотивът на Даян за убийство — казах. — Алчност. Боб ми е казвал, че когато се оженил за нея, се женел за класата й. Точно така се изрази той. Тя е френска аристократка, макар Боб и да не се е срещал със семейството й. Спомням си моминското й име — Валентиноа… Даян де Валентиноа. Много романтично, си помислих тогава. Боб я срещнал на филмовия фестивал в Кан. Тя раздавала листовките с информацията и била облечена, така ми каза той, в сексапилна червена вечерна рокля, която разкривала великолепното й тяло. „Един неин поглед и вече бях паднал в капана, каза ми. Бях готов да направя всичко, за да бъде моя“. Това било преди десет години. Сега Даян сигурно е на моята възраст или може би малко по-възрастна от мен. Виждала съм я веднъж или два пъти.

Тя просто се появяваше ей така, в Париж или на Ривиерата, винаги готова да създава проблеми. Много е красива. Червена коса, по-светла от моята, смарагдовозелени очи. И забележителни крака. Боб ми каза, че първо се влюбил в краката, а после — в косата. Понякога съм се питала дали от носталгия по Даян и нейната червена коса не ме избра той на онова лондонско парти, макар винаги да се кълнеше, че не е така. Както и да е, бракът им беше бурен и продължи само година. Даян настоя да запази титлата си. Тя постави това условие при развода и сега все още е лейди Хардуик. Боб беше щедър, джентълмен, както винаги, даде й и огромна сума пари. „Все пак тя беше моя съпруга“, каза той.

— Значи, когато Даян е преследвала Боб из Париж или Южна Франция, тя е преследвала отново парите му.

Кимнах.

— Господ само знае защо тя имаше нужда от тях, та той й беше дал цяло състояние. Тя обаче е от хората, които винаги искат още. Както и да е, сега живее в Ница.

Преминах на следващото име от списъка.

— Филомена Алгарди е бившата любовница на Боб. Съвременна италианска версия на Бриджит Бардо — пълни нацупени устни руса коса на конска опашка, секси дрехи и бельо. Връзката на Боб с нея ту прекъсваше, ту се подновяваше през годините. Тя обаче беше алчна и накрая той не можеше вече да понася нейните изисквания. Не можеше да понася и бурните кавги, които последваха, когато тя не получеше онова, което искаше. За нея е много лесно да се намерят мотиви. Какво ще кажеш за ревност и алчност? Никога не съм признавала това на Боб — добавих тихо, — но понякога го съжалявах. Той така отчаяно искаше да повярва, че Филомена го обича, че истински го обича, заради човека, който е, а не заради парите му. Толкова много пъти ми се е искало да кажа: „Не е така, Боб, тя не те обича, не го прави, Боб, отърви се от нея, ти струваш милиони пъти повече от нея“. Нямах предвид само парите. Исках да му кажа, че търси любовта все на погрешните места, в погрешен вид жени. Има толкова прекрасни жени тук, в Йоркшир например, привлекателни жени, които биха го разбрали, защото природата им е по-близка до неговата. Поканих една или две от тях на парти с вечеря, но Боб винаги го теглеше към бляскавите жени с шик. „Искаше ми се Филомена винаги да виси на ръката ми, каза ми той една вечер, след като бяхме пили прекалено много порто. Исках всички да знаят, че грозният Боб Хардуик е толкова добър, колкото и всички останали“. — Въздъхнах, като си спомних това. — Така че, виждаш ли, въпреки успеха и богатството си в сърцето си той все още беше обикновеното бедно момче. Срещала съм Филомена само веднъж — добавих. — Тя влезе в офиса на Боб, като крещеше, че той е евтино копеле и че тя ще му го върне тъпкано, само почакайте и ще видите. Охраната се погрижи за нея, но сцената беше повече от грозна, отвратителна. Тя искаше да обърка Боб, да го доведе до ръба. Винаги съм чувствала, че от Филомена може да се очаква всичко. И често ставаше точно така.

Отпих щедра глътка от бирата си „Тетли“, преди да прочета следващото име.

— Дейвис Фарел. Американец. Никога не съм го срещала, защото са се познавали, преди да срещна Боб, но знам, че с Боб са били партньори в някакъв проект години наред. Не знам за какво точно е ставало въпрос, но знам, че проектът не е бил успешен. И предполагам, че Фарел просто се е отказал.

Следващият в списъка беше Чарлз Клемънт. Казах:

— Той е в петдесетте и е наперен по техния, как да кажа, „пригладен“ британски начин. Спомням си, че веднъж прекара две седмици в „Снийдли Хол“. Играеха голф и тенис, но той беше пристигнал специално за августовския лов на бели яребици из блатата. Тези уикенди бяха само за мъже, жените не биваха допускани. Много алкохол, храна и мъжки разговори, както и много порто след вечеря. Те със сигурност не ме искаха там, затова първо се погрижвах за цялостната организация, а после се връщах в Лондон, за да не им преча.

— Имаш ли приятелки в Лондон?

— Разбира се, една или две, жени, отдадени на кариерата като мен самата, подвластни на капризите на шефовете си, на живота и пътуванията им. Не ни остава много време за личен живот, но понякога се събираме — обяд, пазаруване, такива неща.

— Значи нямаш някой специален приятел?

— Боб беше моят специален приятел. И Бордоле, разбира се.

Монтана повдигна учудено вежди, затова му разказах как приятелката ми беше получила това смешно име. Той се засмя.

— А Бордоле сочна ли е?

— Тя ще те очарова за половин минута. Ще се влюбиш в нея. Всички се влюбват в нея.

— Значи е свободна?

— Има два развода, третият предстои. Тя лесно се отегчава.

Монтана се наведе напред, поставил лакти на коленете си, дланите му — леко хванати. Очите му излъчваха напрегнатост и наситеност, които намирах за обезпокоителни. Затова бързо посветих вниманието си на следващото име.