Елизабет Адлър - Завещанието

— Мариус Допелман.

Отново вдигнах поглед. Монтана очевидно знаеше името. Всички знаеха това име. Допелман беше гений, немец по произход, приел американско гражданство, който беше станал известен и влиятелен отначало в космическата програма, а после и в някои други проекти от върховна секретност.

— Немският учен? — казах. — Никога не съм го срещала, а и Боб никога не е говорил за него, с изключение на един случай, в който изказа възхищение от работата му. Нямам идея дори за възможен мотив.

— А последното име?

— Розалия Алонсо Айбара. За първи път чух за нея в писмото, което ми е оставил. Тя е неговата отдавна изгубена първа любов.

Монтана каза:

— Няма неин адрес, както няма и адрес на Допелман. Няма адресите и на Клемънт и Фарел.

Свих рамене.

— Може да са в личните папки „Ролодекс“ на Боб.

Време беше да тръгваме. Монтана ми помогна да облека връхната си дреха, повдигна косата ми, после нежно я спусна върху яката. Почувствах се уютно и топло и извърнах глава, за да не види той, че се изчервявам. Беше глупаво да реагирам по този начин при докосването на мъжки ръце. Казах си, че май наистина трябва да посветя повече време на личния си живот и да излизам по-често сред хора.

Монтана отиде до бара да плати, спря се да побъбри с Джини и Рег, докато аз се мъчех да накарам Ретс да стане от мястото пред камината.

Махнах на другите с ръка за довиждане и излязох навън, за да чакам Монтана. Студът сякаш ощипа носа ми и се спусна надолу по гърлото ми, та едва се сдържах да не вляза отново вътре. Но в този момент Монтана излезе, като закопчаваше палтото на Боб. Реших, че той може и да го задържи сега. Скъпото черно кашмирено палто отиваше повече на неговия градски стил. Нима той не беше казал, че е градски човек? Осъзнах, че нямам представа дори в коя част на страната живее. Може би просто беше „човек на света“, както се казва.

Върнахме се в „Снийдли Хол“, всеки потънал в собствените си мисли. Аз се чудех как ще се справя с плаването, което ме плашеше, Монтана може би се питаше как ще намери всичките тези хора и как ще ги убеди да предприемат морското пътешествие.

— Ако е необходимо, ти ще се заемеш с тяхното убеждаване — каза той.

Отново беше прочел мислите ми.

— Аз? — запитах, а гласът ми беше писклив, толкова нервна се чувствах.

— Ти си най-близкият човек на Боб. Ти си, също така, домакинята — човекът, който ще ги покани на това плаване в чест на Боб.

— Да, така нареченото „бдение“ — казах мрачно и подсмръкнах леко, след което дръпнах шапката си по-плътно над ушите, за да ги предпазя от ледения вятър.

— Точно така. Разбира се, те ще ти се обадят, защото ще искат да разберат още подробности. Ще им кажеш, че плаването ще бъде весело, че Боб е искал да ги направи щастливи, макар и след смъртта си. Че това е желанието, изречено на смъртния му одър, тоест — че ти е оставил писмо, в което те моли да направиш това за него, твоята последна задача.

— Окей.

С върха на моите розови ботуши ритнах мрачно снега, събрал се пред портите на „Снийдли Хол“. Станли, градинарят, беше отвън, пред къщичката на портиера, където живееше със съпругата си и трите им черни котки, две, от които се хвърлиха към Ретс, като съскаха заплашително. Ретс подви опашка и се затича към имението, а котките, извикани от Станли, притихнаха, но наостриха мустаци, с което вероятно искаха да подскажат, че са спечелили битката.

— Добър ден, мис Кийн, мистър Монтана. — Станли докосна с ръка ръба на ловджийското си кепе. — Според прогнозата, — може да вали още сняг, но привечер ще излязат да разчистят. Така че, може би ще имате шанс да си тръгнете оттук, сър.

— Радвам се да чуя това, мистър Станли. Както, без съмнение, и мис Кийн.

— Ще ви държа в течение, сър — каза Станли и се отдалечи.

Ретс вече чакаше при задната врата. Влязохме в стаята, където държахме обувките и връхните дрехи, и мълчаливо съблякохме палтата си и събухме ботушите си. Монтана ме последва, както вървях по чорапи, по коридора. Минахме покрай кухнята и влязохме в трапезарията. Ретс веднага се настани пред огъня, а ние влязохме в библиотеката, която Боб винаги използваше като свой офис. Показах на Монтана трите големи папки, казах му, че ще се видим на вечеря, и го оставих да търси адресите на заподозрените.

Ретс вдигна глава, когато минах покрай него на излизане, но не ме последва и леко раздразнена разбрах, че иска да остане с Монтана.

Като се върнах в безопасността на стаята си, се съблякох и облякох халата си. Втрих вазелин в непощадените от студа места от кожата си около зачервения нос, после се изтегнах на кадифения шезлонг и се завих с меко одеяло. Със затворени очи, се замислих за случилото се през последните двайсет и четири часа. Животът ми изведнъж беше поел в съвсем различна посока — такава, в каквато нямах желание да тръгна. Страхувах се, но не можех да разочаровам Боб Хардуик.