Тя се усмихваше за първи път от дни, докато пишеше отговора. Разбира се, че приемаше, но просто за да е сигурна, тя се обади по телефона на Дейзи Кийн в Лондон. Отговориха й на първото позвъняване.

— Ало. Мис Кийн? — каза тя. — Филомена Алгарди е на телефона. — На практика, тя мъркаше в телефонната слушалка. — По повод поканата за „бдението“ на бедния Боб. Да, разбира се, ще дойда. Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще се видим там, мис Кийн.

Завита уютно с одеялото, легнала на леглото, Филомена започна да планира останалата част от живота си.

Глава 17.

Чарлс Клемънт

Бивш приятел, заподозрян №3

Чарли Клемънт се засмя, когато прочете поканата, и веднага я захвърли в кошчето за отпадъци. Това копеле Боб Хардуик, виж го ти, връщаше се дори от гроба, за да го стисне за гърлото. Той беше човек, който винаги получаваше каквото искаше. И все пак Чарли беше нервен — беше сигурен, че в тази покана и в тези сто хиляди, които можеха да бъдат сметнати и за подкуп, има повече неща, отколкото могат да се видят с просто око.

Седнал зад мрачното стоманено бюро, някаква модернистична, но безрадостна версия, той се облегна назад в коженото кресло, допрял върховете на пръстите си, все още усмихнат, макар това да не беше усмивка на удоволствие. Беше висок, едър, привлекателен мъж в началото на петдесетте, с дълга черна пригладена коса, която се къдреше леко на тила. Неспокойните му тъмни очи не пропускаха нищо, устните му бяха тънки, но чувствени. Както винаги, той беше безупречно облечен в тъмен костюм на тънки райета и шита на ръка риза от онези, от които си поръчваше с дузини от Аскот Чанг, с монограм, разбира се. Обувките му бяха произведени от Лоб, а големият златен часовник беше „Ролекс“. Изглеждаше такъв, какъвто беше — лъскав, блестящ, шарлатанин.

Чарли Клемънт играеше ролята на британец от висшата класа. Нима все пак не беше посещавал най-добрите училища и не беше израснал в компанията на някои от най-известните имена в обществото? Той определено не беше от аристокрацията, не беше дори земевладелец. Бащата на Чарли беше направил пари в бизнеса с хартиени изделия, после ги беше изгубил в несигурни инвестиции, което беше оставило Чарли, на осемнайсетгодишна възраст, с огромно разочарование, защото той беше разчитал на тези пари да му осигурят предпочитания от него начин на живот.

Казват, че всеки бива привлечен от онова, което познава най-добре, а Чарли прекрасно знаеше какво е най-добре за него. Той беше основал фирма, която осигуряваше „компания от висока класа“, както той се изразяваше, което ще рече, че осигуряваше на пътуващи бизнесмени компания за вечерта. Тъй като Чарли имаше много връзки, бизнесът се оказа успешен още от самото начало и фирмата никога не оставаше без клиенти, както и без желаещи да работят за нея и от двата пола. Въпреки мълвата и клюките, никога никой не споменаваше думата „секс“. Онова, което Чарли казваше на хората, които подигравателно задаваха въпроси за естеството на неговия бизнес, беше, че самотата е „търговски артикул“. Ако човек се погрижи, казваше той, ето, че се получава успешен бизнес. Не всеки вярваше, че противоположността на самотата е отговорът за онова, което Чарли продаваше, обаче той беше достатъчно умен да предотвратява всякакви намеци за сексуални услуги. Признаваше, че неговите момичета са великолепни, че са добре облечени, че умеят да разговарят и да се забавляват. Те изкарваха добри пари и вечеряха в най-добрите ресторанти, танцуваха в най-добрите клубове. И нищо повече от това не се очакваше от тях.

Беше срещнал Боб Хардуик на вечерно парти и беше видял в него обещаващ клиент, затова и на него беше заговорил за самотата. Хардуик го беше поканил два пъти в „Снийдли Хол“, а по-късно го беше поканил за лова на гъски, който се провеждаше всеки август. Беше отишъл, разбира се, но се беше наложило да си тръгне рано заради едно малко недоразумение. Поне Чарли го смяташе за малко. Всъщност Хардуик го беше ударил. След това Хардуик беше преустановил бизнес контакта си с него и го беше заплашил, че ще потърси и по-нататъшно възмездие.

Боб Хардуик беше човек, който имаше влияние в коридорите на властта, и заплахата му не излизаше от ума на Чарли. Месеци наред той се чувстваше така, сякаш над главата му беше надвиснал Дамоклев меч. Не се беше почувствал в безопасност, докато не се беше уверил, че Боб Хардуик е мъртъв. А ето, че сега той се връщаше дори от гроба, за да го преследва. И тази жена, Дейзи Кийн, имаше наглостта да го кани на „бдението“ на Боб за това щуро плаване из Средиземно море.

Извади поканата от кошчето за отпадъци и отново я прочете. Сто хиляди долара. Боб със сигурност знаеше как да ги примами в капана, помисли си той с тънка усмивка. И това: „Завещанието на сър Робърт ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри“. Е, нима това не беше интересно?

Той се замисли за миг, после, все още нервен, вдигна телефонната слушалка и набра номера в Лондон.

— Чарлс Клемънт за Дейзи Кийн — каза той, когато операторът отговори. Помолиха го да почака и след минути тя се обади.

— Мистър Клемънт? Предполагам, че се обаждате във връзка с поканата?

— Така е. Интересува ме защо Боб Хардуик би желал моето присъствие на това „бдение“.

Тя се засмя — приятен звук. И той си спомни, че я е срещал — висока и червенокоса, със секси устни и никакъв вкус към дрехите.

— Последното желание на сър Робърт беше да заведе група свои приятели на нещо като „празнуване на неговия живот“. Всъщност той иска всички вие да се забавлявате и да прекарате добре на негови разноски. За последен път, нали разбирате. И, повярвайте ми, ако Боб можеше да е с нас на това плаване, щеше да бъде.

— Вярвам — каза Чарли, внезапно взел решение. — Ще бъда там, мис Кийн.

Той остави телефонната слушалка и погледна часовника си. Време за обяд. Навън все още беше студено и той облече връхната си дреха. Слезе по стълбите и излезе навън. Лондонското Сохо беше, както винаги, невъобразима смесица от прекалено много автомобили и прекалено много хора по тесните улици.

Беше забелязал този човек и преди. Той сякаш непрекъснато стоеше срещу офиса му и четеше вестник. Чарли видя, че мъжът го последва, и кожата му настръхна. Дали това не беше полицията? Детектив, облечен в цивилни дрехи? Хвърли бърз поглед зад себе си. Мъжът все още беше там. Чарли тръгна по-бързо. После спря, запали цигара и отново хвърли поглед през рамо. Мъжът си беше отишъл. Той въздъхна от облекчение. След като получи поканата на Боб Хардуик, макар да знаеше, че той е мъртъв, стана ужасно нервен. Усмихна се и продължи да върви. Не забеляза другия мъж, който поднови преследването — смяната беше станала незабелязано от него.

Чарли вървеше бързо, като си пробиваше арогантно път през тълпата, докато стигна до малък клуб, на чиято витрина имаше снимки на добре облечени момичета. Знакът над затворената тъмносиня врата гласеше: „Мерилинс“. Намръщеният портиер в светлосиния костюм с шапка със златна лента бързо се отдели от стената, на която се бе подпрял, за да изпуши цигарата си, а Клемънт остро му изказа недоволството си, след което влезе в клуба.

По обяд тук винаги се събираше огромна тълпа. Мъжете идваха да гледат стриптийза на момичетата, да ги гледат как танцуват на пилоните и понякога, ако си платят, те да потанцуват специално за тях. Въпреки че специалното шоу, разбира се, се разиграваше другаде — в едно скъпо имение в Париж, където и щеше да отиде Чарли след малко. Това имение беше любимото му място. Според него, нищо не можеше да надмине Екол де Нюи.

Той хвана влака за Париж от гара Ватерло, като благодари на Бога за тунела — тунела, който свързваше Лондон и Париж. След два часа щеше да е там.

Както и човекът на Монтана, който го следеше.

Глава 18.

Дейвис Фарел

Бивш бизнес партньор, заподозрян №4

Беше приятен ден в Куинс, Ню Йорк, но слънчевите лъчи, които се процеждаха през облака, само подчертаваха сивотата на улиците и непривлекателността на спуснатите капаци на магазините в най-бедната част на града, населена с емигрантски семейства, често пребиваващи тук нелегално. Почернелите тухлени сгради, по външната страна на които се виеха железните противопожарни стълби, гледаха към безрадостните улици, по които не се виждаше нито едно дърво и които малко по-нататък образуваха кръстовище. Още по-нататък бяха малките къщички, които подслоняваха само едно семейство и в които също живееха емигранти, повечето от които от Централна Америка. Те се надяваха на по-добро бъдеще, което обаче можеше да се осъществи само ако си намереха работа със заплата, която да им осигурява повече от насъщния. А без прословутата зелена карта, която да им даде статута на граждани на Съединените щати, те просто не можеха да бъдат конкурентни на пазара за работна сила.

Жените работеха като домашни прислужници в предградията и дори в Манхатън. Те поддържаха стандарт на живот, за която нито една от тях не би могла да мечтае. А мъжете биваха наемани направо от ъглите, по които висяха на групи в очакване на някаква работа за деня — да преместват мебели, да пренасят оборудване или да поддържат нечия градина или просто да свършат каквото и да е, което никой не желае, защото е неприятно или много ниско платено.

Изпращаха децата си, а те имаха много, на училище, но под фалшива самоличност, а след училище по-големите работеха в малките местни магазини — за хляб, за месо, за железарски стоки. Всъщност животът им не беше много по-различен от онзи, който бяха водили в собствената си страна, страната, за която все още мислеха като за свой „дом“, макар и да не искаха никога вече да се завърнат в нея. Америка беше за тях обетованата земя и те искаха да стигнат до това обещание за по-добър живот, да направят нещо от себе си. Единствената им друга възможност беше да грабват онази възможност, която им се предоставеше — търговия с наркотици, рекет, въоръжени грабежи, банди. Все пак, никой не беше съвършен, но всеки трябваше да оцелее.

Като вървеше по улицата, по която нямаше нито едно дърво, Дейвис Фарел не изглеждаше много по-различно от тях. Малко по-ексцентричен може би. Дългата му тъмнокестенява коса галеше леко раменете му, кожата му беше маслинено мургава, очите му — много тъмни. Брада скриваше долната половина на лицето му. Беше облечен в сива тениска, дънки и стари, износени маратонки. Спря пред един магазин, чиято витрина беше защитена от железни решетки, и отключи вратата.

На витрината беше закачено знаме, на което на испански беше написано: „Farrelisto. Specialista en Immigracion“. Само че Фарел беше нещо повече от застрахователен агент, той помагаше на емигрантите да получат виза и жилище.

Не се изненада да види хората, които чакаха пред вратата му. Тревогата ги водеше при него, тук те търсеха отговор на неразрешимите си проблеми. Дейвис Фарел познаваше тези хора. Той живееше там, където живееха и те, в същите жилища. Обличаше се като тях. Говореше испански като тях. Чувстваше се повече испанец или латиноамериканец, отколкото в Кънектикът, откъдето беше родом.

Отвори вратата и пусна клиентите си вътре. Каза им да изчакат малко, дръпна щорите, седна зад дървеното си бюро, което беше виждало и по-добри дни, облегна се назад на стола, чиято седалка лъщеше от многогодишната употреба, натисна бутона на телефонния секретар и се заслуша в бързия и тревожен глас, който говореше на испански, докато отваряше и преглеждаше пощата си.

Вдигна поглед, когато се позвъни на входната врата. Държеше я непрекъснато заключена, защото тук, в този район на града, никога не се знаеше кой се мотае отвън. Този път обаче беше пощальон на велосипед. — Фарел натисна бутона, който щеше да му позволи да влезе, подписа се и пое подадения му плик, като след това отново заключи вратата. Обърна няколко пъти плика в ръцете си, изненадан. Дебел бял плик, на който бяха изписани неговото име и адрес с калиграфски почерк. Не беше виждал такова качество от много години. Усмихна се широко. Може би го канеха на вечеря в Белия дом…

Остави го встрани. Щеше да почака, докато свършеше с клиентите си. Разговаряше с тях на техния собствен език. Един от мъжете познаваше много добре, защото му беше помогнал да получи виза преди две години. Този човек беше постигнал определен прогрес, имаше сигурна работа, беше си купил кола на старо и имаше нужда от застраховка. Фарел му предложи добра сделка. Вторият клиент беше млад, на не повече от седемнайсет, както предположи Фарел. Пребиваваше незаконно в страната, току-що беше слязъл от лодката, беше дяволски уплашен и нямаше къде да отиде. След две телефонни обаждания Фарел му каза да изчака, защото лично ще го заведе в къща, където ще му дадат подслон, а хората ще се опитат да му помогнат да се справи със ситуацията. Така беше по-добре, отколкото да го остави на улицата, където щеше да бъде лесна плячка за наркотиците, бандите и оръжията.