Тогава му отговорих, че аз също вярвам в равенството на половете и че бих могла да намеря не един мъж, който да го освободи от грижата за мен, щом той иска така. Което обаче аз самата не исках, защото по онова време бях изключително независима и случайните ми връзки имаха повече общо със секса, отколкото с любовта и брака.

— Секс? Сигурна ли си, че знаеш какво е това? — беше ми се присмял Боб, с което ме беше ядосал още повече. — Накрая ще трябва аз да ти намеря мъж, предполагам — беше добавил, без да обърне внимание на сълзите на гняв, изпълнили очите ми, втренчил замислен поглед в пространството. — И, по дяволите, аз дори вярвам, че разполагам с правилния човек.

Казах му тогава, че нямам нужда от мъж, че не искам никаква връзка, че и така съм добре и че много му благодаря. Усмихнах се, защото си спомних отговора му.

— Дейзи, любов моя, ти си от онези жени, които никога няма да бъдат цели, завършени личности без мъж. В момента имаш мен. А какво ще правиш после? Както обикновено, подозирам, че отново аз ще съм този, който ще трябва да се погрижи за теб.

Чистачката, която идваше всеки ден, си беше отишла и бях сама в големия апартамент. Вече беше тъмно. Светлините на фаровете проблясваха по „Парк Лейн“, глобусите на уличните лампи светеха в златисто сред дърветата в „Хайд Парк“. Внезапен, силен бриз връхлетя в стаята и Ретс, излегнал се на пода под прозореца, вдигна глава и ме погледна с надежда.

Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се рязко и втренчих поглед в тъмната стая. Разбира се, нямаше никого.

— Тук сме само ти и аз, Ретс — казах високо и побързах да запаля осветлението. Но се огледах нервно, защото почти очаквах някоя лоша шега от Боб — например да се върне, за да се смее последен. Но дори той не можеше да направи това.

Глава 21.

Дейзи

Ретс лежеше в скута ми и похъркваше, а мислите ми се насочиха към Бордоле. Все още не й бях казала за Монтана, нито за плаването. Сега бързо набрах номера й. Тя отговори незабавно, макар че гласът й звучеше сънено.

— Здравей — казах.

— Здравей и ти — отговори тя и се прозина. — Какво има?

— Събудих ли те?

— Не… Е, не точно…

Виждах я съвсем ясно, седнала в леглото, как отмята назад късата си руса коса, как протяга ръка към очилата си. Беше силно късогледа и винаги слагаше очилата си, когато разговаряше по телефона, като че ли това й помагаше да чува по-добре.

— Прекъсвам ли нещо? — запитах и се усмихнах, като се чудех кой ли е мъжът в леглото й.

— Нищо важно — увери ме с въздишка. — Искаше ми се да беше така — добави тя печално, с което ме накара да се засмея, защото въпреки трите си брака Бордоле все още „сериозно“ търсеше любовта.

— Е, как вървят нещата? — запита тя.

Знаех, че запалва цигара, и я чух как се закашля, макар, знаех го, тя да беше отдалечила слушалката от ухото си с надеждата, че няма да чуя. Сега беше мой ред да въздъхна. Толкова често й бях повтаряла, че не трябва да пуши, но тя винаги ми отговаряше с дяволита усмивка: „Но какво ще правиш, ако не запалиш цигара?“

— Искаш ли да отидеш на плаване? — казах така изведнъж, че нямаше как да не бъде изненада.

— Ти шегуваш ли се? Човек трябва да е на шейсет и пет или дори по-възрастен, за да отиде на плаване… Май такива са правилата.

Тя се прозина отново, но замълча, когато започнах да й обяснявам как стоят нещата. Казах й, че това ще е необикновено, затворено за малък кръг хора, плаване на луксозна частна яхта. После й прочетох писмото на Боб.

— Той сигурно е започнал да полудява — каза тя направо, когато свърших. — Какво си мисли, че прави, като те изпраща на плаване с всички тези странни хора?

— Монтана ще е там, за да ме защити.

— Монтана?

— Хари Монтана. Частен детектив. Той дойде на погребението. Боб започнал разследване на заподозрените, за да разбере какво замислят.

— Той със сигурност не се е постарал особено, щом някой наистина е убил Боб. Сигурна ли си, че този Монтана е добър в работата си?

Изведнъж започнах да си задавам въпроси. Аз не знаех кой е Монтана всъщност, знаех само онова, което ми беше казал той. Но той наистина беше в списъка служители на Боб, наистина работеше с адвокатите на Боб и, изглежда, познаваше всички замесени в развитието на нещата.

— Предполагам, че е добър — казах, но с известно съмнение. — Поне така изглежда.

— Може би ще е по-добре да дойда на това плаване все пак — каза тя. Звучеше доста разтревожено, отново се закашля. — Изпрати ми по електронната поща датата и ще се срещнем в Лондон. Окей?

— Окей — казах и изпитах облекчение. — И Бордоле… благодаря.

— За какво? — каза тя и пак се закашля. — Аз съм ти приятелка, нали?

Глава 22.

Монтана

Когато Монтана беше в Лондон по работа, закусваше в сладкарница „Валери“ в Сохо, където разполагаше с апартамент. Винаги беше едно и също — кроасан и много силно кафе. Обядваше, където се случеше да бъде по обяд и когато почувстваше глад, а повечето пъти вечеряше, за предпочитане, в някой индийски или китайски ресторант. Онази вечер той реши да заведе Дейзи в „Ред Форт“ на „Дийн стрийт“.

Нямаше таксита и той тръгна по „Пикадили“, а после скъси пътя, като мина по задни и по-преки улички, докато стигна до „Парк Лейн“. Беше закъснял с десет минути, когато даде името й на портиера. После изчака да се обадят на Дейзи по домофона. Когато му разрешиха да влезе, портиерът го придружи до асансьора и натисна бутона.

Вратите на асансьора се отвориха директно в апартамента, пред Дейзи, която стоеше със скръстени ръце. Беше облечена в тясна черна рокля с дълги ръкави с дълбоко деколте във формата V. Роклята беше до коленете и разкриваше стройните й крака. Дългата й красива шия се подчертаваше от смарагдова огърлица. Зеленото караше цвета на очите й да изпъква, а дългата й червена коса падаше пищно и красиво по раменете. Монтана, с възхищение, си помисли, че видът й е за милиони долари. Ретс седеше на пода до нея, наклонил въпросително глава на една страна.

— Закъсня — каза тя вместо поздрав.

— А ти си много красива тази вечер — отговори той и добави, че съжалява.

— Съжаляваш за комплимента? Или за това, че закъсня?

— Изборът е твой — каза той уморено. След две почти безсънни нощи не беше в настроение за словесни битки.

За негова изненада, Дейзи се усмихна.

— Само се пошегувах. — Обещах си тази вечер да се държа добре с теб.

Монтана отново се изненада, когато я видя да се изчервява. У Дейзи имаше нещо неустоимо мило въпреки остротата й. Беше чул историята за брака й от Боб и разбираше защо тя непрекъснато се защитава от мъжете. Не можеше да я обвинява, но мислеше, че е време да загърби всичко това и да продължи да живее.

— Хайде, влез и ми позволи да ти приготвя питие — каза тя с нисък и сладък глас, който погали слуха му и му достави удоволствие, а после го въведе в огромната всекидневна.

Прозорците заемаха цялата стена и през тях се виждаха върховете на дърветата, полускритата от облаци луна и веригата червени светлини от задните фарове на автомобилите долу.

На стената висяха четири големи картини, макар нито една от тях да не беше от художник, познат на Монтана. Бучката лед потракваше в чашата бърбън, която Дейзи му подаде.

— Разбра ли нещо за Розалия?

— Жената, която искала нормален живот със съпруг, който да се връща вечер у дома, истинско семейство — каза тя. — Мисля, че я открих. — И Дейзи му разказа за писмата от Испания.

— Защо веднага не ми се обади с тази информация? — запита той, раздразнен.

Тя сви рамене.

— Не мислех, че е толкова важно. Това е надничане в личния живот на Боб, а и тя едва ли може да бъде заподозряна. Обичала го е истински.

— Дали поради тази причина Боб я е включил в завещанието си?

— Подозирам, че би могъл. Но не можеш сериозно да мислиш, че Розалия би искала да му отмъсти за нещо. Все пак тя е била тази, която го е напуснала.

— Не знаем това със сигурност. Имаме само думите на Боб за случилото се, знаем само неговата версия. Кой би могъл да знае какво точно се е случило между мъж и жена, освен тях самите? Не виждам мотив за убийство, но още не съм разговарял с Розалия. Нямам представа що за човек е тя, нито пък на какво е способна.

— Но ти откри Дейвис Фарел. Той се обади вчера, за да приеме поканата ми. Харесах го. Беше единственият, който започна разговор за Боб.

— Фарел може да бъде много очарователен, особено с жените. Открихме, че продава застраховки на емигранти от латиноамерикански произход в Куинс.

— О!

Дейзи изглеждаше толкова изненадана, че Монтана се усмихна.

— Хайде да отидем да вечеряме.

Кучето гледаше с тъжни очи как вратите на асансьора се отвориха, а после започнаха да се затварят след тях. Монтана му обеща да го разходи веднага щом се върнат.

Глава 23.

Монтана

Монтана и Дейзи, хванати под ръка, отидоха до края на „Парк Лейн“, където имаха късмет и намериха такси. Вятърът непрекъснато запращаше кичури коса в лицето й и той нежно ги отметна назад. Косата й беше копринена, тежка. Дейзи му хвърли нервен кос поглед. Двамата мълчаха в таксито на път за ресторанта. Стигнаха, таксито спря и Монтана й помогна да слезе. Ръката на Дейзи беше студена.

— Студени ръце, топло сърце — каза тя насмешливо, макар той веднага да забеляза, че в следващата секунда й се прииска да не го беше казвала. — Всъщност стъпалата ми са винаги студени — добави тя, с което го накара да се засмее. След това изражението на лицето й отново стана тъжно.

— Имаш нужда от пикантна индийска храна, за да може кръвта да се раздвижи във вените ти. Хайде, бейби, да хапнем.

Беше минало толкова много време, откакто някой мъж беше наричал Дейзи „бейби“, че тя буквално се разтопи.

— Аз бих искала rogan josh и keeta naan — каза тя лакомо, защото беше прегладняла.

— И пиле „Тандоори“, и агнешко „Масала“…

— Да, всичко! — съгласи се тя, когато двамата заеха една ъглова маса.

— Вино? — запита Монтана.

— Бира. „Кингфишер“. — Тя беше познавачка на бирата.

Той даде поръчката на келнера, после хвана ръката й през масата.

— Хайде да не се караме — каза тихо.

— Добре — отвърна тя, но доби ужасно страхливо изражение, когато той поднесе ръката й към устните си.

Ръката й, която беше толкова студена само преди минути, сега излъчваше топлина — кръвта се беше разбушувала във вените на Дейзи.

— Наистина ли мислиш, че трябва да правиш това? Искам да кажа, да целунеш ръката ми?

— Това е извинение. А сега бих искал да поговорим по работа.

— Разбира се — каза тя, разочарована.

— Досега са приели четирима от поканените — каза Монтана бодро. — Бившата съпруга, бившата любовница, бившият приятел и бившият партньор. Не са приели все още ученият и бившата любима.

— Всички тези бивши. — Дейзи мрачно си откъсна парченце от пилето. — Защо, за бога, му беше необходимо на Боб да ги… съживява всичките?

— Знаеш причината. А ние двамата с теб ще трябва да открием дали подозренията на Боб са били основателни или не.

Келнерът донесе keeta naan, питка, пълна с подправки и агнешко месо. Монтана я разкъса и постави едно парче в чинията й.

— Утре заминавам за Мюнхен — каза той. — Разполагам със следа, която може да ме отведе при Мариус Допелман. Той обаче ме изненадва. Изглежда, просто е изоставил работата си върху един секретен проект, опаковал е багажа си и повече никой нищо не е чул за него. ФБР твърдят, че нищо не знаят, както и всички официални власти, с които се свързах. Удрям на празно и започвам да се питам какво е онова, което Боб е знаел, а аз не знам. И защо той не ми го е казал.