— Но аз не съм планирала нищо, ако това имаш предвид.

— А той?

— Разбира се, че не. — Всяка мисъл в тази посока би била чисто фантазиране. — Той е като теб. Казва ми, че трябва да преодолея болката от миналото и да продължа напред. Че ще ме защитава от лошите мъже. А в замяна аз ще му правя компания и така той ще престане да се чувства самотен, макар да имам чувството, че досега не е имал нищо против самотата — добавих замислено.

— Е, и това е нещо! — Бордоле триумфално прокара ръка през гъстата си коса. — Той се интересува от теб, в това няма съмнение. Ще го забележиш на плаването — лунна светлина по водата, шампанско, нежни средиземноморски нощи…

Почти виждах замисъл в думите й. И все пак нейният сценарий звучеше прекалено романтично дори в моите уши.

— Може би — казах предпазливо, както винаги, с което отново я накарах да нададе стон и с това предизвика Ретс, който се беше излегнал на леглото ми, бързо да скочи и да изтича до нея, за да се увери, че е добре.

Тя го погали между ушите и го погледна през очилата си право в преданите и тъжни кафяви очи.

— Боже, ти си добро куче, нали?

Но Ретс вече се беше извърнал. Гледаше втренчено вратата. Тя беше полуотворена, но аз и без това вече бях усетила леко раздвижване на въздуха — сякаш беше повял хладен бриз.

— Ти почувства ли това? — запитах.

— Какво?

— Лекият ветрец, който току-що премина през стаята.

Бордоле сви рамене.

— Не, нищо не почувствах.

— Не знам какво е, но се случва много често напоследък. Сякаш около мен непрекъснато полъхва вятър, но вратите и прозорците винаги са затворени. Мисля, че може би е Боб — нали разбираш, сякаш той се връща, за да провери дали двамата с Ретс сме добре…

Очите на Бордоле щяха да изскочат.

— Ти си луда! — Погледна нервно към вратата и коридора зад нея. Нямаше никого. — Не ми казвай, че вярваш в призраци!

— Може би — отвърнах колебливо, защото май вече започвах да вярвам.

Обаче Бордоле ме накара да стана и да проверя апартамента, после заключи вратата на спалнята, преди да си легнем да спим. Знаех и без това, че всичко е наред, защото Ретс отново се беше настанил на леглото ми и спеше. Той никога не би направил това, ако Боб беше наоколо. Но мина много време, преди ние двете да заспим онази нощ.

Част ІІІ

Ден първи. Пристигане на борда на „Синята лодка.“

Заподозрените

„Много жени имат минало, но за нея са ми казали, че има поне дузина, и че всичките са й лика-прилика.“

Оскар Уайлд, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“

Глава 30.

Дейзи

„Синята лодка“, дълга триста фута и широка четирийсет и пет, беше една от най-големите яхти, плаващи из Средиземно море. Построена в Бремен от известния корабостроител Лурсен, тя би могла много точно да бъде описана като мегаяхта. Технически, с елегантния си стоманен корпус и двата мощни дизелови двигателя, тя можеше да достигне скорост от двайсет възела, с обхват от шест хиляди морски мили. Лесно би могла да прекоси Атлантическия океан, но плаваше предимно по средиземноморски води, защото нейната собственичка, американка и приятелка на Боб, наследничка на петролен магнат, обичаше да прекарва лятото по неговите брегове.

Яхтата се извисяваше на пет палуби височина, имаше и широки странични палуби. Разполагаше с трийсетфутова лодка, почти невидима, така добре беше скрита на една от палубите, с която можеше да се стига до пристанището, когато яхтата е хвърлила котва по-навътре в морето. Имаше и две лодки, специално пригодени да я снабдяват с гориво, прибрани до десния борд, така че нищо не разваляше красивите очертания на яхтата, дори осемместният сребристосин хеликоптер, кацнал на най-горната палуба. На плавателната платформа, която можеше да се спуска хидравлически, бяха и „играчките“ на яхтата — водни ски, акваланги и всякакви други принадлежности за гмуркане.

Над най-ниската палуба — тази, на която бяха резервоарите за гориво — бяха и каютите на трийсет и шест членния екипаж, заедно с техните собствени трапезария и салон. На по-горната палуба бяха каютите на гостите — четири луксозни апартамента и девет самостоятелни каюти. А над тях беше главната палуба с огромното централно преддверие, с мраморните подове, меката мебел и абаносовите масички, отрупани с цветя. А зад това красиво фоайе бяха асансьорът от стъкло и кристалното стълбище. Имаше библиотека, стая с телевизор и просторна трапезария; фризьорски салон, малък гимнастически салон и баня, разположени на горната палуба.

На задната палуба беше плувният басейн, заобиколен от удобни подплатени шезлонги и овална маса, около която, под звездите, можеха да се хранят двайсет души. На предната палуба — барът, както и тенти, под които пасажерите можеха просто да поседят и да почетат.

Най-горе, зад мостика, който беше снабден с най-модерните технологии, имаше пиано бар, целият от стъкло, който бавно се въртеше, за да може хората вътре да се насладят напълно на гледката.

Огромната спалня на апартамента на собственичката беше с широки панорамни прозорци и камина за студените, но може би романтични, нощи. Стените на всекидневната стая, съединена със спалнята с врата, бяха покрити с ламперия от орехово дърво, които бяха в абсолютна хармония с ореховите греди на тавана от слонова кост. Килимите бяха в кремави цветове, а мебелите — меки и удобни.

Яхтата не беше боядисана в обичайното кобалтовосиньо. Цветът й беше избран лично от собственичката — жена, влюбена в Средиземно море: в най-светлия нюанс на аквамарина. Цветовата гама, в която яхтата беше издържана, беше добре премислена и цветовете се преливаха, наподобявайки морските води, пясъка, слоновата кост и тъмносиво. Меката мебел и тентите на палубата бяха сини и дори хавлиите бяха в онзи нюанс на плитките морски води, а по тях бяха избродирани раковини в пясъчно жълто.

Нито една подробност не беше забравена както в конструкцията на яхтата, цената на която беше близо сто милиона долара, нито във вътрешния дизайн, един от най-добрите в света. И няма нужда да казваме — „Синята лодка“ беше зеницата на окото не само за собственичката си, но и за капитана си.

Капитан Юрген Андерс беше норвежец и беше прекарал целия си живот или на вода, или близо до нея. Беше завършил Морската академия и беше служил първо във флотата, а после беше работил на големите презокеански лайнери. Беше горд, че е капитан на една от най-добрите и най-красивите яхти, беше горд, че работи за жена, от която се възхищаваше и която се отнасяше с него като с приятел. Беше горд, че може да покаже яхтата на онези, които имаха привилегията да се качат на борда й, а цената за едноседмично плаване беше почти половин милион долара.

В онзи ден капитан Андерс лично беше прегледал цялата яхта, за да се увери, че всичко е в идеална форма. След това строи екипажа на палубата, за да изчакат пристигането на гостите.



Слънцето печеше ярко над Монте Карло, във въздуха се носеше ароматът на мимоза и бензин. На пристанището ни чакаше елегантна лодка от махагон и стомана, за да ни закара до яхтата. Това щяха да направят двама привлекателни млади членове на екипажа, които ни поздравиха, а после ни помогнаха да се качим в лодката. Багажът ни беше натоварен в друга лодка и ние бързо се понесохме през пристанището към мястото, където беше закотвена „Синята лодка“.

Капитанът и екипажът се бяха строили, за да ни посрещнат.

— Кралските особи сигурно се чувстват така всеки ден — прошепнах аз на Бордоле.

Капитан Андерс беше русокос и привлекателен и забелязах Бордоле да му хвърля изпълнени с възхищение погледи, докато той ни показваше кораба си с всичките му екрани, инструменти и радари, от които нищо не разбирах.

Запознахме се и с главния готвач и видяхме безупречната кухня, както и избата с вино, в която бяха представени всички по-добри марки, както и моето любимо обикновено розе от Сен Тропе. Готвачът ни каза, че купува хранителните продукти от местните пазари на всяко пристанище, за да бъдат възможно най-пресни, а рибарите от всички пристанища обикновено му се обаждали, когато видели яхтата, за да му предложат риба от последния си улов.

Показаха ни и пълния с цветя апартамент на собственичката, просторната всекидневна стая, която имаше прозорци по всички стени, спалните с толкова огромни гардероби, че в тях се влизаше като в малки стаи, както и баните. Забелязах рисунка на Пикасо на едната стена и на Матис — на другата. Когато ми казаха, че този апартамент е за мен, отговорих, че Боб би искал Розалия да го заеме.

Взехме стъкления асансьор до другите каюти за гости. Дадоха ми преден апартамент — по-малък, но също така прекрасен, с огромен прозорец, който гледаше към палубата. Беше пълен с рози и лилии, на стената имаше рисунка на Климт, на която беше изобразена висока жена в рокля от нещо като пачуърк, изработена от дантела, коприна и кадифе.

Бордоле получи каюта по-нататък по коридора, по-малка, но съвършена. Мебелите бяха вградени в стените, чиято ламперия беше от бледо дърво. В тази стая нямаше ъгли, а само извивки.

Оставих я да разопакова багажа си с помощта на прекрасната скандинавска стюардеса на име Камил, вчесах косата си, сложих червило на устните си и пооправих доста измачканата си жълта ленена рокля. После взех стъкления асансьор до главната палуба, за да намеря Монтана и да поздравя гостите си.

Намерих го, елегантен в черните си панталони и бяла ленена риза, разтворена при врата, с ръкави, навити до под лактите и разкриващи загадъчната татуировка, леко зловещ с това негово ястребово лице и ниско подстригана коса. Отново осъзнах, че той ме привлича.

Пригладих полите на ленената си рокля и ми се прииска да се бях преоблякла. Но сега беше прекалено късно, той вече ме беше видял.

— Като ангел небесен — каза присмехулно. А после обхвана лицето ми между дланите си и твърдо ме целуна по устните. — Радвам се да те видя. Не знам защо, но много ми липсваше.

— Винаги ли поднасяш такава смесица от комплименти и присмехулни забележки?

— Невинаги. — Той се усмихна широко. — Както и да е, изглеждаш прекрасно за детектив.

— Ха, Дейзи Кийн, жената детектив. Това ще е шегата на деня.

— Имай ми доверие, сърце мое, този ден дойде. Или поне моментът ще настъпи, когато пристигнат гостите ни.

Не се наложи да чакаме дълго. Първа пристигна лейди Даян Хардуик.

Глава 31.

Даян

Даян стоеше на палубата и наблюдаваше, с поглед като на орел, как носачите носят нейните куфари „Вютон“ и как пъшкат под тяхната тежест. Тя отиде при тях, за да им каже какво точно мисли за тях и тяхната несръчност. Заговори им на същия френски език, характерен за работническата класа, на който говореха те.

Тя погледна с одобрение и възхищение яхтата, докато лодката я носеше към нейната съдба. Жалко, че това беше замислено като „бдение“ за смъртта на Боб и трябваше да се примири с присъствието на онази Кийн, за която подозираше, че е била любовница на Боб и следователно, с която нямаше намерение да прекара повече време от абсолютно необходимото. Запита се кои ли ще бъдат хората, които ще й правят компания на борда. Ако бяха приятели на Боб, със сигурност бяха богати, а това я устройваше напълно.

Тя се беше облякла много грижливо за целта — бял ленен костюм и сламена шапка, еспадрили с дебели подметки и скъпа чанта „Ботега Венета“. Когато стъпи на борда на яхтата, усмихнатият капитан я поздрави като кралица. Придружи я до преддверието, където, както каза, ще я чака мис Кийн. Капитан Андерс беше доста привлекателен и тя го удостои с една от най-очарователните си усмивки. Доволна, се почувства отново на мястото си.



Дейзи

Красивото преддверие беше пълно със светлина, във въздуха се разнасяше ароматът на лилиите, които бяха подредени във вази из цялото помещение, а аз стоях в средата, когато влезе Даян. Разбрах, че ме е познала, защото ме е запомнила в онази унизителна вечер в хотел „Дю Кап“, когато беше успяла да хване лъва — на име Боб — в бърлогата му и да му иска настойчиво пари. А сега тя се опита да ме постави в неудобно положение, като заговори на френски.