Силно изненадана, аз побързах да представя Монтана.

— Още един приятел на Боб.

— И колко точно „приятели“ ще бъдат на това плаване в чест на Боб? — запита Дейвис, смръщил вежди.

— Дузина или повече — каза Монтана.

Дейвис се засмя отсечено и горчиво.

— Кой да знае, че старият Хардуик е имал толкова много „приятели“?

Монтана каза и на него кога ще бъде сервирана вечерята.

— Щом трябва — Той сви рамене, сякаш изведнъж изпаднал в лошо настроение, и отиде да потърси каютата си.

Веднага след него, едва ли не по петите му, при нас дойдоха Розалия и Хектор, заедно с Магдалена, малката Бела и нейната гувернантка.



Розалия

Видът на Розалия не издаваше, че е нервна. Тя отдавна беше довела до съвършенство усмивката, скриваща хилядите удари на съдбата, които беше понесла. Отдавна имаше и кралската си осанка, правилната стойка на тялото, която имаха обикновено състезателите по спортни танци. Тези нейни качества бяха привлекли Робърт към нея. И в онзи ден тя носеше лъскавата си черна коса на кок в основата на врата. Беше облечена в колосана бяла памучна блуза с дълги ръкави, която й беше станала едва ли не запазена марка, в тъмносиня ленена пола и удобни обувки с немного висок ток, а на главата си носеше сламена шапка с огромна периферия, която беше купила в магазина на селото. Розалия отдавна беше открила себе си, тя нямаше нужда да облича дизайнерски дрехи, за да се опитва да впечатлява.

Тя се питаше, обаче както толкова много пъти досега, защо се беше съгласила на всичко това. Та нали не беше успяла да задържи Роберто при себе си, докато той беше жив, и със сигурност не можеше да се надява да го върне от царството на мъртвите, като се съгласи на това плаване.

Тя въздъхна със съжаление и се обърна да огледа останалата част от малката компания. Дъщеря й и внучка й все още разговаряха с капитан Андерс, а Хектор, милият Хектор, вървеше към нея и й се усмихваше окуражително. С огромно удоволствие, тя си помисли колко много той прилича на испанец. Като нея, Хектор никога не се променяше — той беше това, което беше. И тя харесваше това в него. Хектор я караше да се чувства сигурна и защитена, макар да не беше и никога да не е бил неин любовник. Розалия не беше жена, която допускаше безразборно мъжете до себе си, тя беше строго моногамна. Беше имала двама любовници в живота си — първият беше Роберто, вторият и последният — съпруга й.

И само защото Хектор беше настоял, тя се беше съгласила на това плаване.

— Роберто те обичаше — беше казал твърдо, категорично, Хектор. — А ти отказа да се видиш с него през всичките тези години. И сега той те моли за услуга. Освен това, трябва да разбереш какво ти е оставил в завещанието си. Той беше богат и може да наследиш много пари.

Тя беше удивена да чуе това. Думите на Хектор бяха за нея като гръм от ясно небе, защото никога не се беше замисляла за подобна възможност. Беше сигурна, че Роберто нищо няма да й остави, че за него тя е само отдавна забравена любовница.

Като видя Монтана, си помисли колко привлекателен е той, колко… мъжествен. У него се долавяше сила — същата сила, която беше притежавал и Роберто. Беше сигурна, че Монтана, като Роберто, е човек на принципите.

Той взе ръката й в своите и й се усмихна топло.

— Толкова се радвам, че реши да дойдеш. — Знам колко доволен щеше да бъде Боб.



Дейзи

Аз стоях отзад и си мислех, че Розалия е прекрасна и че Боб със сигурност е умеел да избира жените на живота си. Тази жена тук беше истинска лейди. И че ако той беше по-различен, тя щеше да остане с него и да го дари с деца, двамата щяха да имат истинско семейство и щеше да го направи много щастлив човек.

Намирах живописния цигански вид на Хектор за малко изненадващ, но забелязах колко внимателен и загрижен е той към Розалия, колко се тревожи тя да не бъде затруднена или поставена в неловко положение заради своята глухота. И все пак, мислех си, Розалия не би могла да избере някого, толкова различен от Боб. Магдалена, дъщерята, беше висока и стройна, имаше лъчезарната завладяваща усмивка на майка си, а малката внучка беше така пленителна, че омагьосваше хората. Стиснах ръцете на всички и топло ги поздравих. „Ако само, ако само…“, това се въртеше непрекъснато в ума ми, но миналото никога не може да се върне.

Когато дойде стюардът, за да ги придружи до техните каюти, казах на Монтана:

— Сега разбирам защо Боб не е могъл да забрави Розалия. И дори не намеквай, че тя може да е убила Боб, защото твърдо отказвам да го повярвам. Аз все още залагам на Допелман. Както и да е, къде е Допелман? — Погледнах часовника си. — Пет часът е, а трябва да отплаваме в шест. Предполагаш ли, че ще дойде?

— Успя да дойде в Ню Йорк в седмицата, в която умря Боб, така че съм сигурен, че ще успее да дойде тук от Мюнхен.

— Какво ли е направил? — Така ококорих очи, че щяха да изхвръкнат от орбитите. Шокирана, се отпуснах на близкия диван. — Сега съм сигурна, че е основателно заподозрян. Трябва само да го докажеш, Монтана.

— Не бъди толкова сигурна. Чарли Клемънт също беше в Ню Йорк, както и Дейвис Фарел.

Нададох стон и отново се замислих, че тази луксозна яхта наистина е пълна със заподозрени.

— Защо не си ми казал това досега?

— Ние току-що получихме информацията. Необходимо е време, нали разбираш.

— А какво ще кажеш за жените заподозрени?

— Не разполагам с нищо за тях. Все още.

— Какво означава това?

Монтана сви рамене.

— Предполагам, че ще трябва да открием — каза той и в този момент Допелман влезе в преддверието.

Глава 32.

Допелман

Допелман се потеше обилно. Не знаеше, че тук ще е толкова горещо, и беше облякъл вълненото си сако. Той бутна леко назад новата си панамена шапка, за да открие поне малко потното си чело, и се огледа. Никога през живота си не беше виждал такава демонстрация на пари и лукс и през ума му мина — само за секунда — че ако Боб не му беше причинил онова, и той щеше да има такава яхта.

Дебелите стъкла на очилата му се замъглиха, той ги свали и ги почисти с нова памучна кърпичка. Постепенно започна да забелязва присъствието на мъжа и жената, които стояха срещу него. Той постави очилата обратно на носа си и фокусира поглед.



Дейзи

— Добре дошли на борда на „Синята лодка“ — казах на Допелман. — Аз съм Дейзи Кийн, приятелка на Боб и ваша домакиня на борда. Мисля, че познавате Хари Монтана.

Дори животът ми да зависеше от това, не можех да му подам ръка. Гледах го втренчено, удивено. Той беше блед, потеше се обилно и ме гледаше също втренчено през дебелите стъкла на очилата си.

— Страхувахме се, че ще закъснеете и ще пропуснете плаването.

— Обърках автобуса — каза Допелман. Гласът му беше странен, съскащ. — Отдалечих се на около миля от правилната посока и трябваше да се върна пеш обратно.

— Трябвало е да вземете такси — каза строго Монтана. — Можеше да забавите отплаването ни.

Допелман просто сви рамене.

— Извинявам се — прошепна той, отново свали очилата си и почисти стъклата им. Хвърли ми бърз поглед със студените си, воднисти зелени очи, после събра пети и се поклони официално. Дойде стюардът, за да го заведе до каютата му.

— Вечерята ще се сервира в осем и половина! — извика Монтана след него. — Опитайте се да не закъснявате.

Аз отново се отпуснах на дивана. Допелман беше толкова странен, че не можех да повярвам на сетивата си.

— Прилича на Дърк Богард във финалната сцена на „Смърт във Венеция“ — казах. — Всичко, от което има нужда, е само размазана спирала за мигли. Бедният човек! — добавих, изведнъж изпитала съжаление към него.

— Този „беден човек“ е най-добрият мозък в света на науката — напомни ми Монтана. — Към Марс можеше и да не бъдат изстреляни ракети, ако не беше той. Той е абсолютно способен да замисли убийство.

— О, боже! — казах. — Обещай ми, моля те, че няма да седя до него по време на вечерята.

Монтана ми се усмихна и ме хвана за ръката.

— Вече съм се погрижил за всичко. Ти ще седиш до мен. Какво ще кажеш двамата да се срещнем в пиано бара в седем и половина?

— Ще те почерпя питие — заядох се с него.

После, импулсивно, го целунах по бузата, оставих го там и побързах да се върна в апартамента си, изпитала облекчение, че не се налага повече да се срещам с потенциални убийци поне в продължение на два часа. Щях да използвам възможността да подремна малко.

Част ІV

На борда. Първата нощ

„Книгата на живота започва с мъжа и жената в Райската градина. И завършва с Апокалипсиса.“

Оскар Уайлд, „Жена без значение“

Глава 33.

Дейзи

Събуди ме шумът от двигателите. Станах и отворих прозореца, загледах палмовите дървета и двореца на принц Рение в далечината. А после в полезрението ми се появи дългата зелена, залесена с борове, брегова ивица на Лазурния бряг. Яхтата се плъзгаше гладко и плавно във водата и оставяше пенеста вълна, в която играеха делфини. Аз се опитвах да запомня всичко, за да мога по-късно, когато затворя очи, да го преживея отново. Спомних си Боб и ме заля вълна на огромно съжаление. И разбрах колко е важно да запазя спомените от времето, което бяхме прекарали заедно. Знаех колко много щеше да се радва и наслаждава той на това плаване и на вила „Белкис“. Само че Боб не очакваше смъртта, той мислеше, че разполага с всичкото време на света.

Огледах апартамента си, в който всичко беше спокойно. Той беше пълен с цветя, а през прозореца влизаше розовозлатистата светлина на залеза. В известен смисъл, това плаване на луксозна яхта беше последният подарък на Боб за мен. А моят последен подарък за него щеше да бъде помощта ми за Монтана в намирането на убиеца.

Взех душ и се облякох набързо в ябълковозелена плисирана блуза и тесни кремави копринени панталони, сложих смарагдовите си огърлица и обеци, а на пръста си — големия диамантен пръстен, подарък от Боб за миналата Коледа. Обух златисти сандали и довърших тоалета си с малко от парфюма „Ерме Руж“, който бях купила, защото бях помислила, грешно, както се оказа, че е предназначен само за червенокоси. И тръгнах към бара, за да се срещна с Монтана.

Пристигнах там първа и заварих само бармана, приятен човек на име Мелвин, който ми каза, че е от Оклахома. Осветлението в бара беше меко и приглушено, а навън залезът обагряше небето в розово и бледозелено. По дълбоките извити дивани бяха нахвърляни възглавнички, стените бяха с ламперия от тъмно дърво с инкрустиран много сложен дизайн. Настаних се на едно от високите столчета пред бара и си поръчах „Космополитън“. Сякаш по поръчка, се появи един от стюардите с горещите ордьоври. И веднага след него в бара влезе Монтана.

— Подранила си — каза той и докосна леко ръката ми, гледайки ме с онази своя полуусмивка.

— Не, ти закъсня. Винаги ли караш жените да те чакат?

— Не, ако зависи от мен, и със сигурност не, когато изглеждат като теб. Да не би да го приемеш като обида, ако ти кажа, че си особено красива тази вечер?

Хвърлих му предпазлив поглед, защото не бях сигурна дали не ми се подиграва.

— Добре, приемам комплимента — казах неохотно. — Макар и да не е вярно.

— Кой ти даде този диамант? — Той хвана дланта ми и започна да разглежда пръстена.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го купила сама?

Той пусна ръката ми и ме погледна право в очите.

— Не.

Въпреки че съвсем не исках да имам такова поведение или може би заради питието, от което вече бях отпила няколко глътки, аз се изкикотих.

— Разбира се, че не съм го купила сама. Коледен подарък от Боб.

— Щедър човек.