— Ела тук, Монтана!

И той, с усмивка, се хвърли в разтворените ми прегръдки.

Не повторихме онова, което се беше случило преди. Случи се нещо по-различно. Целувките му бяха много по-нежни, а моите — много по-страстни. Дланите му бяха съвсем нови за мен, устните му — горещи и познати. Тялото му прилягаше към моето, ласките му ме караха да тръпна, а устата му — да моля за още. Желаех Хари Монтана по-силно, отколкото някога щях да желая друг мъж. А Хари Монтана задоволяваше всичките ми нужди.

Бяхме все още в леглото в седем часа вечерта, взели душ и голи.

— Трябва да си поемем дъх — каза той с нос, сгушен във врата ми.

Аз нададох стон и зарових лицето си в гърдите му, започнах лекичко да го хапя.

— Не мога да се срещна със заподозрените тази вечер. Не искам да мисля за убийства и пари. Не може ли просто да останем тук, да бъдем сами? — помолих го аз.

Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че ние може би щяхме да имаме само тази нощ. Човек никога не знае с мъж като Монтана, не знае кога може да изчезне отново и за колко време. Може би следващия път щеше да изчезне завинаги… Исках да взема от него всичко, което можех. Сега.

— Тогава, няма да се видим с тях — каза той, с което ме изненада. — Ще помолим за обслужване в стаята.

— Но тогава ще се наложи да се скриеш в банята — възразих аз.

— Наистина ли мислиш, че ще повярват, че ти ще изядеш вечеря за двама? Хайде, Дейзи, слез на земята, никой пет пари не дава, освен теб и мен.

Хвърлих му предпазлив кос поглед.

— А ти даваш ли пет пари?

— Да — каза той, изведнъж станал сериозен. — Давам пет пари за теб, Дейзи.

Не каза „обичам те“, но засега и на това бях доволна. Това не беше просто кратък сексуален флирт, бях с мъж, чувствата, към когото започваха да стават все по-дълбоки, мъж, който се интересуваше от мен.

— Да изпратим тогава за обслужване по стаите — казах и се усмихнах лъчезарно.

Част ІХ

Ден пети. Вила „Белкис“. Прочитане на завещанието. Време за истината.

„Дължим уважение на живите; на мъртвите дължим само истината.“

Волтер

Глава 46.

Дейзи

Беше рано на следващата сутрин и Монтана беше на палубата с чаша кафе.

— Ела тук навън, Дейзи! — извика той.

Все още в леглото, аз се прозинах мързеливо и се протегнах дълго и доволно. Тялото ми се чувстваше отпуснато и гъвкаво като на котка.

— Не, ти се върни тук — отговорих, като си мислех, че да правиш любов сутрин може би дори е по-хубаво, отколкото през нощта.

Но той се върна, хвана ме за ръцете, издърпа ме и ме заведе при перилата на яхтата.

— Погледни!

Остров Капри се издигаше пред нас като бижу в сапфиреното море. Малкият град беше като кълбо от разцъфнали растения, зеленина и бели къщи. Той лежеше между две извисяващи се варовикови скали, където кръжаха малки лодки, спотайваха се естествени и изкуствени пещери, а от дълбините се издигаха гигантски камъни. Спомних си легендата за римския император Тиберий, който толкова много обичал острова, че си построил вила тук и въобще отказал да се върне в Рим. Като гледах сцената пред нас, можех да разбера защо.

Гола, обгърната само от ръцете на Монтана, се подпрях с лакти на перилата. Искаше ми се ние двамата да сме само двойка обикновени туристи, готови да изследват красотата на остров Капри, а предстоящият ден да не трябваше да бъде такъв.

Сякаш Монтана бе отгатнал мислите ми, защото каза:

— Може би един ден ще дойдем тук отново.

Като знаех колко е зает и колко напрегнат е животът му, не вярвах много на думите му. Реших, че трябва да се насладя на това, което мога, в най-голяма степен, хванах го за ръката и го заведох обратно в леглото. Засега, нашата среща със съдбата можеше да почака на остров Капри.

След два часа ние отново излязохме на палубата. Взехме лодката и отидохме до голямото пристанище, а после се качихме на въжената линия до Пиазета, малкия площад и център на града, от всички страни на който се редяха приятни кафенета и бутици, а над всичко това се извисяваше високата часовникова кула с красивия циферблат от майолика. Стрелките на часовника показваха пладне. Срещата ни беше в два часа във вила „Белкис“. Имахме два скъпоценни часа само за себе си.

Хванати за ръце, ние се разхождахме по павираните улици, спирахме да надникнем в малките бутици, в които сандалите, които се продаваха, бяха изработени на ръка, както и в магазините за бижута. Изкушени от ароматите, които идваха от ресторант-пицария „Аврора“ на „Виа Фуорловадо“, ние седнахме на терасата и изпихме по няколко чаши червено вино и гледахме как светът на остров Капри минава покрай нас, докато споделяхме пицата „Алакуа“, поръсена със сирене „Моцарела“ и лютив червен пипер в неаполитански стил. Беше препечена точно колкото трябва и беше наистина много вкусна.

Чувствах се толкова добре, че почти забравих защо сме тук. Но в този момент звънна мобилният телефон на Монтана. Той бързо отговори. На лицето му се изписа тревога и той прокара длан по главата си.

— Сигурен ли си? — запита накрая. После кимна: — Добре. Правилно. Разбрах.

Затвори и тревожният му поглед срещна моя. Не каза нищо, но предположих, че вече знае кой е убиецът.

— Кажи ми? — помолих.

— Скоро ще разбереш — беше всичко, което каза.

Допих виното в чашата си и се канех да направя знак да ми донесат друга, обаче Монтана поръча еспресо.

— Не трябва да размътваш прекалено много мозъка си — предупреди ме той. — Ще има двама души охрана до вратата, но ще бъдат невъоръжени. Не мога да приема риска, който носи оръжието, с всички тези хора в стаята. Ти ще си в безопасност, не се тревожи.

Кимнах и много ми се искаше Боб да не беше уредил това плаване и развоя на нещата по такъв начин, но пък, от друга страна, тогава нямаше да срещна Монтана. Предположих, че ще трябва да приема и лошите страни заедно с добрите.

Разходихме се бавно по красивата улица „Виа Трагара“, надничахме нагоре по загадъчните извити стълбища, в началото на които понякога имаше арки и които се виеха между сградите, измазани със светъл хоросан, поглеждахме и зад високите железни врати на вилите, край които растяха огромни олеандри, подобни на булчински букети. Звуците на лятото бяха навсякъде около нас — песента на птиците, цвъртенето на щурците и тихите, почти недоловими, шумове, издавани от водните кончета. Слънчевата светлина се отразяваше от водата, а понякога водните капчици блестяха като миниатюрни диаманти, преминаваше през гъстата зеленина и обсипаните с гроздове лози. Слънцето беше толкова жарко, че бяхме благодарни, когато се озовахме в сенчеста тясна уличка, която водеше нагоре по хълма. В края й имаше висока бяла стена и двойна дървена порта, боядисана в синьо. А на стената беше закрепена, леко наклонена, табела, на която пишеше: „ВИЛА БЕЛКИС“.

Глава 47.

Дейзи

Портата ни отвори слуга, облечен в бяло сако — възрастен човек със сбръчкано кафяво лице и тъмна коса, макар и вече силно посивяла.

— Добре дошли във вила „Белкис“. Аз съм Енрико — каза той. — Работех за господин Василий в продължение на почти двайсет години. Господине, госпожице, вила „Белкис“ ви приветства. Освежителните напитки ви чакат. Моля ви, влезте.

Влязохме във вътрешния двор. От двете му страни имаше два еднакви синьо-сиви басейна, осветени от лампи във формата на малки златисти рибки. Пътеката между тях водеше до широки стъпала, от двете страни на които имаше колони, облицовани със сини и тюркоазени плочки. Тесни колони поддържаха и портала, а входната врата беше отворена. Зад нея се виждаше голяма стая, която се простираше по цялата ширина на къщата. А от другата страна, зад отворените френски прозорци, се виждаше морето.

Таванът се издигаше на два етажа височина и широките му греди бяха боядисани в светлосиньо. В единия край напред се издаваше мецанинът, а подът беше от теракотни плочки, обсипани с кобалтовосини звезди. По белите стени висяха стари сребристи огледала и картини в пастелни и приглушени тонове, имаше и бели дивани, достатъчно дълбоки, за да потънеш в тях.

Изкушени от гледката, както вероятно и всички, които идват тук, аз и Монтана излязохме на терасата. Сякаш безкраен басейн се простираше до хоризонта, а там, където морето се вдаваше в скалите, тесен зеленикав водопад се изливаше над главите ни и образуваше пръски в морската вода. Под покрита с лози пергола беше поставена дълга дървена маса, идеалното място за романтична вечеря в гореща лятна нощ, а удобни столове бяха подредени около огромна външна камина. Имаше друга синя дървена врата в стената, която ограждаше градината. Тя водеше към назъбените варовикови скали. Обаче в градината на вила „Белкис“ всичко беше нежно, меко и приглушено.

Рози и орлови нокти, бугенвилия и хибискус пълзяха по стените и придаваха красота на всичко наоколо. Чуваше се ромоленето на поточето и на водопада, гукането на гълъбите и тихото цвъртене на цикадите.

— Толкова е спокойно! — прошепнах на Монтана. — Такова успокоение и хармония! Знаеш ли, че дизайнът на всичко тук е на самия Василий? — добавих.

Василий беше син на майка рускиня и баща турчин, известен с лекотата и грацията на своето танцуване и способността си да вдига примабалерините като перца. Когато открил тази вила, тя била малка къща само с две спални, равен покрив, боядисана с вар и заобиколена от пущинаци, но гледката, която се разкривала от прозорците й, била също толкова вълшебна и той веднага се влюбил в нея. Прекарал години наред над дизайна на къщата и градините и когато всичко било приключено, започнал да дава разточителни партита с музиканти на терасата или в мецанина, на които идвали всички по-известни хора от Европа. Сервирал калмари, шампанско и хайвер, както и от местното сухо бяло вино, което много обичал, а по-късно понякога танцувал за гостите си.

Водел всичките си любовници тук, мъжете, както и жените, защото той бил бисексуален. А после, когато остарял — е, за балетист, имам предвид, около петдесет години — написал подробната си биография, която скандализирала света и станала причина да загуби много от приятелите си и се върнал да живее тук в почти пълно усамотение с кучето, което обожавал.

И тогава направил синята дървена врата в стената на градината, за да може да разхожда кучето по скалите. Познавал ги като дланта си, знаел къде са опасните пукнатини и пролуки, макар някои от тях да били скрити под тревата.

— Умрял точно на тази тераса — казах на Монтана. — Докато седял на любимия си стол с кучето до себе си, отпивал от любимото си бяло вино и гледал любимата си гледка.

Погледът ми срещна този на Монтана и аз разбрах, че и двамата мислим за Боб и колко по-добре би било и за него, ако беше умрял спокойно тук като Василий.

Дойде Енрико и ни донесе чаши студен чай с лед и от малките бадемови сладки, които били специалитетът на вилата. Погледнах часовника си. Беше почти два часът.

Глава 48.

Дейзи

На хоризонта се събираха тъмни облаци. Заподозрените влязоха във вътрешния двор и по нищо не се различаваха от обикновени туристи в своите бели къси панталони, поли и сандали, слънчеви очила и сламени шапки. Както обикновено, Дейвис носеше фотоапарат около врата си, а Допелман — скъп и мощен бинокъл, купен, както предположих, с парите на Боб по време на плаването.

Чарли Клемънт носеше бейзболна шапка с голяма козирка, която успешно скриваше очите му. Магдалена беше оставила Бела на борда на „Синята лодка“ с нейната гувернантка и беше дошла с Розалия и Хектор, облечен както винаги в бяло сако и с така безупречно подредена коса, сякаш животът му зависеше от това.

Даян беше облечена в черно, за да поддържа образа си на вдовица, а Филомена беше великолепна и пищна като шоу момиче в къси панталони, току-що купени на остров Капри сандали и оскъдно потниче. Тя беше с Брандън, разбира се, докато Бордоле, винаги весела и добре загоряла, също в бели къси панталони и потниче, беше с Тексас, изящна както винаги в семпъл бял памучен тоалет. Вятърът разтърси клоните на дърветата и затъркаля сламената шапка на Допелман по терасата, а той се спусна бързо след нея, подобен на насекомо в късите си панталони.