Елизабет Адлър - Завещанието

Събота вечер е и двете с Бордоле водим Ретс в „Рамс Хед“ за обичайното му угощение. А ние двете щяхме да изпием по пинта бира „Тетли“, както някога правехме двамата с Боб.

Ретс души щастливо по познатия път, вдига крак при любимите си дървета и маха с късата си и дебела опашка на хората, които познава, а те се спират, за да му кажат „здравей“ — на него, както и на мен. Аз съм вече част от живота в „Снийдли“, господарката на имението, както ме наричат. Прекарвам повечето уикенди тук, макар да съм в Лондон през седмицата, а понякога и в Ню Йорк, където управлявам благотворителната фондация, която основах в памет на Боб. Така поне съм заета с нещо полезно, а и се гордея с това, което правя. Гордея се, че съм част от международния екип, който работи за доброто на децата навсякъде по света.

Бордоле ми идва на гости от Чикаго. Всички тук я обичат. Утре ще дам обедно парти. Ще видя дали ще мога да я запозная, уж случайно, с някой от тукашните по-изтъкнати мъже, така наречените благородници, макар тук никой да не е бил женен три пъти. Това ще бъде нещо ново за тях, а тя ще ги очарова, ще ги накара, както се казва, да ядат от ръката й, и то преди да са се усетили — макар че тя, дори с помощта на печка „Ага“, не е кой знае каква готвачка. Онова плаване беше най-доброто нещо, което се е случвало на Бордоле, и знам, че все още държи връзка с капитан Андерс. Тя вече се е записала за ново плаване — този път на голям кораб, който ще отплава следващата седмица от Рим. А после я чака и трето плаване — през зимата до Австралия. Ще прекоси половината свят! Пътуванията по море като че ли удовлетворяват нейната нужда от непрекъсната промяна и тя се кълне, че може да завърши живота си като талисман на някой кораб, старица, осиновена от екипажа, със своя постоянна каюта на борда, помагаща, с каквото може — например със сгъването на салфетките.

Аз обаче не я виждам по този начин. Бордоле ще бъде лекомислена и свободна, докато не се появи следващият мъж, който ще я очарова. И аз ще бъда главна шаферка поне още веднъж.

Следващата седмица ще замина за Сен Тропе за откриването на хотела на Даян. Разбира се, аз вече съм го виждала и знам, че е свършила прекрасна работа. И как би могло да не е така при жена с нейния вкус? „И с нейните пари“, почти чувам как казва Боб със смях.

Сестра й, Алис, е сладка и всъщност е като дете. Даян казва, че чувства, че сестра й е у дома си в замъка „Дьо Валентиноа“. Тя е щастлива и игрива, Даян й взе малко бяло кученце на име Били. Тя го вчесва всеки ден и сама го храни, а то седи в скута й в електрическия инвалиден стол, докато се разхождат по красивите алеи в градината.

Странно е, но Даян като че ли вече не се интересува толкова много как изглежда. Чувства се удобно в панталони и блуза, съвсем като домакиня и господарка тук. Мога да гарантирам, че докарва работниците до лудост, но пък работата се върши бързо и качествено и дава отлични резултати.

Колкото до Филомена, виждам я, разбира се, защото често ходя във вила „Белкис“. Тя е в стихията си, бутикът й е скъп, нещата в него са купени с вкус и той винаги привлича вниманието на клиентите с красиво подредената си витрина — съвършена чанта, обсипана с мъниста, възможно най-оскъдно и най-секси потниче или пък най-великолепната и пищна лятна рокля. Тя доказа, че е умела и добра търговка, и успяваше да продаде на клиента всичко, че да се облече от главата до петите, когато той беше влязъл само за да попита за цената на чантата от витрината. А малката и къща, скътана на върха на извитите като арка стъпала, откъдето се разкрива гледка като от орлов поглед към града и морето, е хладна и истинско удоволствие за сетивата в бяло и синьо, подобна малко на „Синята лодка“, като се замисля за това. В живота й има мъж, собственик на един от най-прекрасните ресторанти на острова. Филомена е щастлива.

Чувам се и с Дейвис Фарел, разбира се, макар и да не го виждам. Верен на обещанието си, той работи така, че виждаме името му във финансовите колони на вестниците почти всеки ден. Вече е възвърнал репутацията си на дяволски умел манипулатор и успехът му е гарантиран. Боб му предложи обратно душата, но той отказа да си я вземе. Така да бъде.

Не съм виждала и Допелман, но понякога си разменяме електронна поща. Той работи за швейцарска компания и от онова, което казва, може да се съди, че е извънредно полезен там. Желая му добро.

А сега — за Розалия. Няколко месеца след плаването получих писмо от Магдалена, в което се казваше, че иска да ме види, затова отидох в „Ранчото на пастирите“. Намерих Розалия тъжна и отдалечена. Тя вече не се интересуваше от хотела си, не готвеше и дори не разговаряше с гостите си.

Седях във вътрешния двор на красивия й дом, където бял паун беше разперил красивата си опашка за нас и приличаше на бял облак, който потрепва в маранята. Магдалена беше успяла да убеди Розалия да запази наследството на Боб и сега тя ме запита какво да прави с него. Каза, че не й се струва правилно да го използва за собствените си нужди, макар че то ще им даде възможност да платят ипотеката и да получат обратно собствеността върху имотите си. Аз я окуражих да продължи с плановете за строежа на допълнително крило на хотела, както и на новия хотел в подножието на планините Сиера, за който винаги беше мечтала.

— Можеш да го направиш — казах й, като знаех, че е истина. — Правила си го и преди, при това при много по-трудни обстоятелства. Сега нямаш внуци, които да храниш. Забрави за Хектор, забрави лошите неща и продължи напред. Време е да живееш.

Настояванията ми сигурно имаха своето въздействие, защото в нощта, преди да си тръгна, Розалия отново се върна в любимата си кухня и ми приготви вечеря, която никога няма да забравя. А по-късно Магдалена ми писа, че Розалия отново е поела управлението на бизнеса и е придвижила плановете за новия хотел.

Едва мога да понеса споменаването на името на лошия човек в тази история, но Чарли Клемънт е вече от много време в един френски затвор. И точно там му е мястото.

Рег Блънт разказва една прекрасна история на всички, които влязат в кръчмата и са достатъчно търпеливи да го изслушат (те всички вероятно са я чували милиони пъти досега). В историята се разказва за „Синята лодка“ и хората, които е срещнал на борда, както и за прекрасно прекараното време. Той не се впуска в подробности за другите случили се събития, защото е дискретен човек, която е една от причините да е любимец на Боб. Той също така не говори за стотиците хиляди лири, които Боб му остави, и държи „Ферарито“, също оставено му от Боб, в гаража си. Лъска го абсолютно всеки ден. Не знам дали въобще някога ще се престраши да се качи в него и да отиде някъде, защото казва, че автомобилът е прекалено хубав, за да „се цапа“.

А Джини, е, тя си е просто Джини. Петдесетте хиляди, които Боб й остави, са добре инвестирани и я виждам да кара „Мерцедеса“ из селото, когато отива да пазарува в Харогейт, винаги усмихната, винаги готова да флиртува, винаги заета със семейството си. В живота й все още няма специален мъж, но тя не престава да се надява.

Мисис Уейнрайт работи за мен като икономка, както и Бренда, и Станли. Те всички също бяха облагодетелствани от завещанието. Боб не забрави никого — той остави пари дори за ремонт на църквата.

Тексас и Брандън получиха добри пари за участието си в плаването и за ролите, които изиграха, а тази малка финансова сигурност даде на Тексас нова увереност. Брандън имаше връзки в музикалните среди и сега Тексас свири и пее в добри клубове. А освен това получи роля и в бъдещ филм. Този път тя се надява да спечели.

Колкото до Брандън, той е намерил нов живот за себе си на борда на презокеански кораби. „Ако на борда се играе бегамон значи, ще пътувам“ е неговото мото. Мисля, че по този начин той изкарва добри пари, с които да живее. На борда на корабите живее като цар и, разбира се, жените се суетят около него. Този живот му отива и му е по вкуса. Поне засега.

Аз и Бордоле най-после пристигнахме в кръчмата. Джини ни махна иззад бара и Ретс се затича към нея, готов да получи гощавката си. Мъжете, които пиеха бирата си, ни кимаха за поздрав, когато минавахме край тях. След малко Рег ме извика при себе си. Лицето му имаше странен израз.

— Мога да се закълна, че току-що видях Боб — каза той. — Ей тук, седнал на старото си място с чаша бира в ръка както винаги. Видях го с крайчеца на окото си, а после, когато обърнах глава, него вече го нямаше.

— Вярвам ти — казах с усмивка. — И аз съм готова да се обзаложа, че той се връща тук от време на време.

Никога нямах достатъчно късмет да видя Боб, макар все още да усещам неговото любящо присъствие, както тогава, когато подухна топлият бриз. Харесва ми, това ме кара да се чувствам добре, но пък Боб винаги ме е карал да се чувствам добре. И независимо какво мислят другите, аз ще вярвам до края на дните си, че той ме спаси от Хектор.

Помните ли, имаше още едно, последно писмо, което не трябваше да се отвори, преди да се върна в имението. Когато се върнах в „Снийдли“, седнах, съвсем сама в прекрасната златиста всекидневна стая, а вечерното слънце залязваше. Ретс седеше в скута ми, цареше спокойствие и аз отворих писмото.