Елизабет Адлър - Завещанието

Чудех се какво ли има предвид Монтана под „лични проблеми“, но реших, че ще е по-добре да не задавам въпроси. Имаше някои неща, за които Боб не искаше да знам, и аз уважавах това негово желание. И все пак имах нужда да знам кой е мъжът, който седи срещу мен в къщата на Боб. Тъкмо се канех отново да го запитам, когато той ме изпревари. Изправи се, извади портмоне от джоба на дънките си, от него извади визитна картичка и ми я подаде.

„Хари Монтана“, прочетох аз. „Определяне на риска. Охрана. Частни разследвания“. Имаше адрес в Ню Йорк и адрес в Далас, както и съответните телефонни номера, плюс обичайната информация за електронния адрес.

Не бях изненадана от естеството на професията му, бях просто озадачена. Боб се ползваше от услугите на частните детективи, когато се нуждаеше от информация за съперниците си в бизнеса, но от думите на Монтана не бях останала с такова впечатление.

— Задавала ли си си въпроси относно смъртта на Боб? — запита той.

— Разбира се. И сега си задавам… непрекъснато. Шофирал съвсем сам по безлюден планински път, който не познавал много добре, и колата излязла от шосето. Трябваше да съм с него, трябваше аз да шофирам…

— И ако беше така, ти също щеше да си мъртва.

Почувствах как лицето ми се издължава от шока.

Гледах втренчено, с празен поглед, този непознат.

— Не, ти не разбираш — казах забързано. — Боб винаги караше прекалено бързо. Той очакваше от другите шофьори на автомобили да му правят път. Аз не бих му позволила да шофира по онова планинско шосе, но бях болна от грип. Бях на легло в апартамента в Манхатън. А трябваше да съм с него. Трябваше да съм там…

— И сега страдаш от чувство за вина.

Сякаш замръзналото ми сърце изведнъж оживя и почувства бремето на тъгата. Раменете ми се отпуснаха, главата ми клюмна на гърдите и ме задавиха ридания. Непознатият не помръдна. Той просто седя и ме гледа, докато пристъпът не премина, после каза тихо:

— Чувството за вина няма да го върне, Дейзи Кийн, и ти го знаеш. Знаеш и това: ние всички сме отговорни за действията си. Боб Хардуик не е умрял, защото ти не си била там, умрял е просто защото той е бил там и с него се е случило това. Бил е на неподходящото място в неподходящото време.

Чух тиктакането на часовника. Едно от дърветата в огъня помръдна, нови пламъци проблеснаха и бяха отразени, розови, от сребърното джезве за кафе. Потопена в мъката си, аз долавях, макар и с периферията на чувствата си, старите пейзажи по стените, избелелите коралови и зелени цветове на килимите, решетката от пиринч и кожа, която обграждаше камината, сънливото хъркане на Ретс… Всичките тези познати неща и звуци. Но после, в изведнъж настъпилата тишина, бяхме само аз и непознатият.

На вратата се почука и аз подскочих. Влезе мисис Уейнрайт. Тя побърза да отмести поглед от изцапаното ми от сълзите лице и каза:

— Няма да излезете от къщата тази вечер, мис Кийн. Мистър Станли ми каза, че всички пътища са блокирани, а ще ги разчистят едва утре. Ако бурята спре.

Къщата имение беше разположена навътре от улицата и беше заобиколена от дървета. Като погледнех надолу по дългата права алея, през сипещия се сняг, едва виждах очертанията и златистия отблясък на лампите до портата. На кръглото място за паркиране пред входната врата, двата автомобила вече бяха като покрити с дебело снежно одеяло.

Изправих се и дръпнах тежките копринени завеси. Сърцето ми се сви при тази мисъл, когато казах:

— Изглежда, че и ти ще прекараш нощта тук, мистър Монтана.

Той вече се беше изправил и поглеждаше часовника си.

— Не искам да създавам затруднения…

— Нямаш избор. Страхувам се, че и двамата ще трябва да останем тук.

— За нас не е никакво затруднение, сър — каза мисис Уейнрайт, с което взе нещата в свои ръце. — Ще настаня мистър Монтана в Червената стая, мис, ако вие нямате нищо против.

Кимнах, разбира се, после казах на Монтана:

— По-добре ще е да приберем автомобилите си в гаража, преди снегът да ги е засипал съвсем.

Той благодари на мисис Уейнрайт, после отново благодари на мен и пак погледна часовника си. Имах чувството, че няма търпение да си тръгне, но, от друга страна, знаеше, че няма избор.

Заведох го до малката стаичка в задната част на къщата, където се държаха обувките. Там намерихме чифт ботуши, които му ставаха, дадох му и зелената мушама на Боб. Аз облякох същите одежди, също обух ботуши и сложих на главата си каскет за каране на ски, който нахлупих чак до веждите си. Подадох на Монтана кариран каскет.

Двамата наистина представлявахме интересна гледка.

— Приличаме на членове на старата английска аристокрация — казах аз.

— Ти приличаш на бежанец от Сибир.

Въпреки натежалото ми сърце, аз се усмихнах.

Снеговалежът наистина беше силен, снежинките бяха толкова твърди, че приличаха на парченца лед, а вятърът ги запращаше право в нас. Казах на Монтана да ме следва и пристъпих смело в снежната виелица. Мистър Станли беше посипал със сол входните стъпала, но вятърът вече навяваше снега и аз се подхлъзнах. Монтана ме хвана за ръката.

— Спокойно, бавно — каза той, като ме държеше здраво за лакътя.

Харесваше ми чувството, че е толкова близо до мен, че ме защитава — така отново се чувствах крехка, женствена. Беше минало дълго време, откакто мъж ме беше докосвал, и сега трябваше да си напомня, че този тук просто иска да е сигурен, че няма да си счупя врата.

Монтана избърса предното стъкло на моето „Мини“. Снегът вече стигаше до средата на гумите и той ме погледна, изпълнен със съмнение.

— Защо не ме оставиш аз да го прибера в гаража? — запита той.

— Ще се справя. Освен това, трябва да ти показвам пътя. Гаражите са от другата страна на къщата — в старите конюшни.

Изчаках да почисти предното стъкло и на своя автомобил, после го чух да запалва двигателя. Ако колите престояха още един час на този студ, нито една от тях не би могла да запали. На мен ми изглеждаше истинско чудо, че успяха да запалят и сега.

Поставих крака си на педала за газта. Гумите се завъртяха, но нищо не се случи. Натиснах педала по-силно и колата подскочи напред. Струваше ми се, че трябва да шофирам през дюни от сняг. Виждах фаровете на Монтана зад себе си и му дадох знак, че всичко е наред, след което внимателно взех завоя. Въпреки това задницата на автомобила ми поднесе. Дръпнах крака си от педала за газта и бързо изправих колата. Не исках да се озова в храстите. Изминах разстоянието до ъгъла на къщата, завих и навлязох в покрития с павета вътрешен двор, който изглеждаше девствено чист под бялата снежна покривка. Натиснах дистанционното управление за вратата на гаража. Страхувах се, че няма да работи в това студено време.

Странно, но в гаража все още се усещаше миризмата на конюшня, макар сега там да се приютяваше колекцията от автомобили на Боб, която включваше „Бугати“ 1929, „Ягуар“ 1964 и „Корвет“ от началото на шейсетте, тюркоазено синьо „Шеви“ от петдесетте и „Форд Мустанг“ от 1964 с подвижен покрив, както и съвсем нов „Мерцедес“ и едно модерно яркочервено „Ферари“. Боб обичаше автомобилите. Беше ирония на съдбата, че трябваше да загине в пътна злополука.

Вкарах „Мини“-то вътре, после направих знак на Монтана да вкара „Ягуара“. Той паркира до мен. Когато слезе, аз му подадох една мека метличка.

— По-добре е да ги изчистим от снега, ако не искаме да ги съсипем.

Загледах го как почиства първо своя „Ягуар“, а после — и моя автомобил.

— Не приличаш на момичетата, които си избират червени автомобили — подхвърли той през рамо, докато още чистеше снега.

— Така е. Но този автомобил ми го купи Боб, като каза, че е време малко да развеселя живота си.

Монтана се обърна и ме погледна.

— И прав ли беше?

— Боб винаги беше прав.

Монтана подпря метличката до стената и двамата излязохме навън. Електронните врати се затвориха след нас и останахме сами в мрака. Големите черни смокинови дървета, чиито клони вече бяха натежали от сняг, стенеха на вятъра, а павираният вътрешен двор представляваше студен бял правоъгълник, по който нямаше дори птичи следи.

Снегът беше временно спрял и ние стояхме мълчаливо, вдишвахме с пълни гърди свежия студен въздух. Хвърлих кос поглед на Монтана. Въздухът, който излизаше от ноздрите му, образуваше пара, както става при конете след дълга езда, снежинките се сипеха по тъмната му коса и се задържаха в нея.

— Това ми напомня детството в ранчото на баща ми в Тексас — каза той тихо. — В снежни нощи като тази обичах да стоя с каубоите около тяхната голяма печка и да ги слушам как разговарят за коне и говеда. После, сам, се връщах в нашата къща. Понякога снегът стигаше до коленете ми и бях здравата премръзнал, когато се приберях у дома. Завиждах на момчетата, които бяха на топло в тяхната малка постройка, завиждах на задушевната им компания и виещия се дим от цигарите, на споделените им интереси, на разказите им. У дома бяхме само татко, аз и икономът — старец, който преди беше каубой, но вече не можеше да язди.

Беше започнало отново да вали сняг и аз треперех.

— Това сигурно ти липсва — казах аз.

— Ни най-малко. Сега аз съм вече градски човек. Искаш ли да направим снежен човек? — запита той с усмивка.

— Не, вече съм премръзнала.

Той ме хвана под лакътя и двамата прекосихме вътрешния двор. Дълбокият сняг ни принуждаваше да повдигаме всеки крак и после внимателно да го поставяме пред другия и да напредваме много бавно. Когато най-после стигнахме до задната врата, имаше сняг дори по лицето ми и дишах задъхано заради усилието и студа.

Топла жълта светлина струеше от прозорците и ние влязохме вътре с чувство за благодарност, свалихме подгизналите си горни дрехи, после подскачахме на един крак, докато издърпаме ботушите от краката си, и се смеехме на това, колко глупаво изглеждаме. Мисис Уейнрайт ни посрещна, когато влязохме в коридора, и ни каза, че вечерята ще е готова след час.

— Време е за гореща баня и сухи дрехи — казах аз.

После, като се сетих, че гостът ми няма багаж, му казах, че нещата на Боб сигурно ще са прекалено големи за него, така че ще трябва да остане със същите дрехи.

Монтана взе куфарчето с лаптопа и се изкачихме заедно по широките стълби към галерията на втория етаж. От двете й страни имаше стаи. Тази на Боб беше най-голямата на етажа и имаше изглед към селото и към йоркширските долини, които стигаха чак до хоризонта, а през лятото по тях пасяха овце. Завих наляво и показах на Монтана Червената стая. Той каза, че тя напълно отговаря на името си. Стените бяха тапицирани с червен брокат, а голямото „кралско“ легло от епохата на крал Джеймс /1603–1625/ беше с драперии и кувертюра от червена коприна. Боб беше избрал мебелите сам, а аз му бях казала, че по мое мнение стаята прилича на индийски ресторант. Той беше възразил, каза, че тя прилича на бомбайски публичен дом, какъвто ефект той искал да постигне. Казах на Монтана, че той сигурно няма да се чувства много удобно тук, ако мисли за това място по този начин, и той се засмя.

После му показах банята към стаята, където бялата вана стоеше на крака, подобни на животински лапи, оставих го и отидох в моята стая, която се намираше в срещуположния край на къщата.