Елизабет Адлър - Завещанието

Отпих от превъзходното вино. Погледнах етикета. Беше от онова, което Боб винаги сервираше с печеното говеждо. Мисис Уейнрайт си беше спомнила за това и го беше отворила по-рано. Сега тя влезе, заедно с дъщеря си Бренда, която беше приблизително на моята възраст, с прошарена руса коса, с чистата розова кожа на човек, който живее на село, и със сини очи като тези на майка й. Тя имаше две деца в тийнейджърска възраст, а съпругът й работеше в супермаркета на близкия град. Запитах Бренда дали е успял да се прибере тази вечер, и тя отговори отрицателно, но добави, че той ще прекара нощта при свой братовчед и не се очаква да има някакви проблеми. Бренда живееше две къщи по-нататък от имението и мислеше, че ще успее да се прибере въпреки бурята.

Оставиха блюдата на масата, отнесоха празните чинии, дадоха ни чисти и излязоха. Като автомат, предложих на Монтана печеното говеждо и му подадох чинията с пресни картофи, изпържени в масло и поръсени с магданоз, печения пащърнак, брюкселското зеле. Сложих малко и в собствената си чиния, но не можех нищо да хапна. Отпих малко от виното си. Хари Монтана ми наля още.

— Хората тук са добри — беше неговият коментар.

— Тук всички хора са добри — казах. — Но нямаше по-добър от Боб. И тези хора го знаят, той се грижеше за тях както някога, в доброто старо време, скуайърите са се грижели за хората си.

Монтана не изглеждаше впечатлен.

— Нека ти кажа това, Монтана — казах, подтиквана от виното и страха. — На теб може и да ти се вижда странно, но Боб Хардуик беше безкрайно добър човек. Питай, когото щеш тук. Той беше готов винаги да дава, и то без да задава въпроси. Ако някой беше в нужда и той знаеше за това, помагаше тихо и незабележимо, без да се натрапва. И винаги казваше, че и той е бил там — на дъното, на емоционалното и на финансовото дъно. И затова ме разбираше. Знаеше откъде идвам, знаеше колко ниско бях в живота, когато се срещнахме за първи път. И ми помагаше, без да задава въпроси. Той просто… разбираше. Ето, такъв беше истинският Боб Хардуик. — Гледах Монтана втренчено, без да премигвам. — Никой не би искал да убие Боб — добавих. — Никой.

— Надявам се да си права.

Вратата се отвори и влезе Бренда, за да вземе отново празните чинии. След това тя ни сервира различни видове сирене, крекери и грозде, бутилката вино.

— Мама ще донесе кафето след минутка, мис. Аз трябва да си тръгна вече, за да се върна при момичетата си.

— Благодаря, Бренда. — Погледнах към снежинките, които все още се вихреха навън и се посипваха по перваза на прозореца. — И се грижи за себе си. Положението тук не би могло да бъде по-добро.

Чух вратата да се затваря зад нея. Френският емайлиран часовник с малките бронзови нимфи, които държаха кристалния циферблат, удари силно и Ретс се размърда. Стаята беше уютна, тиха и топла, в нея се носеше лекият аромат на печено говеждо и на първокачествено вино. Тя беше слабо осветена и беше прекрасно да си тук в студена зимна вечер като тази. Или поне щеше да бъде така, ако виното наливаше Боб, а не Монтана. Завладя ме някакъв безпричинен гняв. Защо този непознат трябваше да идва тук, защо трябваше да ми подхвърля тези ужасни съмнения относно смъртта на Боб? Защо трябваше да вилнее снежна буря, да ме хване тук в капан с него? По всяко друго време бих могла да му кажа да си тръгне, но тази вечер това беше невъзможно.

Отказах печеното и отново, с трепереща ръка, си налях още една чаша вино. Беше третата ми чаша. Броях ги. Освен това бях изпила един „Космополитън“. На празен стомах. Казах си, че е по-добре да хапна нещо, затова си взех малко от крекерите и парченце сирене. Не проговорих, а просто чаках следващия ход на Монтана. Сега вече не се съмнявах, че съм допуснала врага в дома на Боб.

Влезе мисис Уейнрайт с подноса с кафето. Тя ни пожела лека нощ и отново ни остави сами.

Почувствах погледа на Монтана. Започнах да роня сиренето. Знаех, че ако го поставя в устата си, ще се задуша. Ретс излезе изпод масата. Тръгна към вратата и ме погледна.

— Трябва да изведа Ретс — казах и станах.

Монтана ме последва.

— Той не е чак толкова голямо куче, а снегът е дълбок — каза той. — По-добре да му направя пътека с лопатата.

Кимнах, за да му благодаря. И се запитах как така не долавя вълните на враждебност, които се излъчват от мен. Предположих, че е свикнал с това — този важен частен детектив, когото викат, за да спасява милиардерите, и който, без съмнение, изкарва добри пари от това. Господ само знаеше колко му е платил Боб. И за какво? Доколкото аз знаех, Боб нямаше тайни от мен, независимо дали ставаше въпрос за бизнес или за нещо друго. Боб беше толкова откровен по отношение на недостатъците и провалите си, колкото и за победите си.

Ретс трепереше на стъпалата, които водеха навън от кухнята, и гледаше как Монтана, без палто, разчиства пътека. Той подпря лопатата на стената, вдигна кучето и го остави на разчистеното пространство.

Ретс кихна нещастно, изпика се бързо, и подвил късата си и дебела опашка, затича нагоре по стъпалата и обратно в топлата кухня. Въпреки мъката, която изпитвах, нямаше как да не се засмея.

Двамата стояхме и гледахме как кучето замъква стария пуловер, който Боб му беше дал, на обичайното за него място пред печката, как прави няколко кръга около него, докато накрая се настани отгоре му. Печката беше чудесно изобретение — масивна кобалтовосиня чугунена готварска печка, която излъчваше нежна топлина и беше едно от най-добрите неща, които бях открила за начина на живот в английската провинция. Нейните фурни никога не загасваха и някак си успяваха да поддържат постоянна температура, подходяща за печене на суфле и за бавното задушаване на ястията с месо, а котлоните с блестящото стоманено покритие никога нямаха нужда от излъскване.

Тази печка поддържаше системата на парното отопление и така правеше кухнята най-уютното място в цялата къща.

Боб, аз и гостите му често завършвахме вечерта тук, скупчени около голямата, добре излъскана, маса от борово дърво, която се намираше в къщата от годината на нейното построяване, отпивахме от виното си и хапвахме от прекрасните курабии с джинджифил на мисис Уейнрайт. Някои от най-хубавите нощи в живота ми бяха прекарани във веселата компания около тази маса. Сега обаче кухнята беше в безупречен вид. Машината за миене на чинии жужеше тихо, дървеният под блестеше от непрекъснатото лъскане и полиране. Икономката беше горда със своето царство.

— Мисис Уейнрайт привърши работата си за деня — казах на Монтана, който все още стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

Бях малко нервна, чувствах се така, сякаш той дебне някой мой погрешен ход или движение. Е, по дяволите, единственото движение, което щях да направя, беше да разчистя и последните чинии от трапезарията и да отида да си легна.

Когато му казах това, Монтана веднага предложи помощта си. Той сръчно постави чиниите върху подноса, като го придържаше с палец така, че да не се обърне.

— Май умееш да правиш това — казах.

— Като момче, бях помощник-сервитьор в заведение в Галвестън.

— Може би е трябвало да останеш в професията — казах заядливо.

Той не отговори, а просто ме последва в кухнята. Пуснах водата в мивката, изстисках в нея няколко капки „Палмолив“, измих чиниите и ги поставих на дървения сушилник. Хари не предложи да ги подсуши, което, по някаква странна причина, ме раздразни. Взех хартиени кърпи и преднамерено и показно започнах да излъсквам чашите — бавно, за да заблестят. Поставих ги на мястото им в стъклената витрина до другите. И се обърнах с лице към мълчаливия си гост, който ме наблюдаваше през цялото време.

— Време е за лягане. Минах покрай него и понечих да изляза в коридора, който водеше от кухнята към първата стая.

— Чакай!

Това не беше молба, а заповед. Обърнах се рязко.

— Да чакам — какво? За да ми разкажеш надълго и нашироко своята теория, че Боб е бил убит? Е, съжалявам, но не искам да я чуя.

Сега той вече стоеше до мен, но аз гневно се обърнах с гръб. Монтана ме сграбчи за рамото.

— Моля те, Дейзи Кийн, чакай минутка. Не заради мен, заради Боб. Той ми даде нещо за теб. Моля те, седни тук, докато аз отида да го донеса.

Издърпа стол, накара ме да седна, после излезе в коридора. Чаках в недоволно и кисело настроение. Той се върна скоро и ми подаде голям и дебел плик.

— Знаеш ли какво има вътре? — запитах.

Той поклати глава.

— Боб просто ме помоли да ти го предам. Трябваше да ти го предам, „ако възникне нужда“. Цитирам неговите думи.

Той издърпа срещуположния стол и седна, подпрял лакти на масата, стиснал длани пред себе си с поглед, прикован в мен. Отново видях странната гривна на ръката му и се запитах защо човек като него би я носил.

Обърнах няколко пъти плика в ръцете си. По някаква странна причина, не исках да го отворя. Страхувах се да узная онова, което Боб искаше да ми каже от гроба, исках просто нещата да са такива, каквито са били винаги. Защо, о, защо не можех просто да върна времето, и всичко да започне отначало? И тогава може би нямаше да се разболея от грип, нямаше да остана у дома, в леглото, нямаше да позволя на Боб да шофира сам. После си спомних какво беше казал Монтана — че ако това се беше случило, аз също щях да съм мъртва.