Изведнъж обаче изразът му се промени, той се стъписа, погледна я изненадано.

Много хора я поглеждаха по този начин, когато за първи път забелязваха очите й. Първо се стъписваха, след това в погледите им се четеше смущение, блесваше разбиране, накрая идваше ужасът. Спътникът на норманина, застанал зад господаря си, се отдръпна уплашено.

— Чувал съм за такива жени — прошепна несигурно той, без да отделя поглед от Сейдри. — Тя има зъл поглед.

Ролф също беше впил очи в нейните. Сейдри мразеше недъга си, защото той правеше живота й още по-труден. Така беше, откак се помнеше: от време на време дясната й очна ябълка се извърташе неволно навън. Това не ставаше често, само когато беше много уморена или разтревожена. Хората го забелязваха само когато стояха съвсем близо до нея и я гледаха право в лицето. Те си мислеха, че тя е способна да гледа едновременно в двете посоки — но това не беше вярно. Непознатите се впечатляваха силно от кривогледството й, прекръстваха се, промърморваха нещо за „злия поглед“ и се държаха ла разстояние от нея. Селяните от Елфгар, близките и роднините й по майчина линия, които я познаваха отдавна, знаеха, че у нея няма нищо зло. Във всеки случай обаче обстоятелството, че подобно на баба си тя умееше да събира лековити билки и да цери болни, укрепваше вярата на хората, че си имат работа с вещица. Затова дори роднините се отнасяха към нея с известна плахост. Единствено братята й не се страхуваха да общуват с нея и Сейдри беше дълбоко благодарна на бога за тази милост. Само дето веднъж Моркар я помоли да омагьоса едно младо момиче, което му отказвало твърде дълго…

Сейдри се изчерви, намрази недостатъка си повече от всякога, намрази себе си, че беше изложена пред безсрамния поглед на проклетия норманин.

Хладният син поглед обходи бавно фигурата й и отново се върна на дясното око.

— Тя не е вещица — прозвуча дълбокият му глас. — Тя е от плът и кръв. Нищо повече.

— Не бива така, милорд — възрази нерешително Гай. — Вие сте непредпазлив.

Норманинът се изправи заплашително над нея. Мечът беше в ножницата си, ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Вие ли сте лейди Алис?

Сейдри примигна слисано. Но много скоро разбра. Той я беше объркал с несъщата й сестра. Сейдри не беше глупава. Алис беше от благороден произход и в това отношение превъзхождаше сестра си. Но в момента тя можеше да се възползва от това обстоятелство, за да му попречи да я изнасили — или да и стори нещо по-лошо.

— Да, аз съм — отговори твърдо тя.

Отговорът й явно му хареса, защото на лицето му се появи усмивка. Сейдри беше слисана — не защото норманинът се усмихна, а защото изобщо беше способен да се усмихне. Докато я преследваше с коня си, той изглеждаше като отмъстителен езически бог. Едва сега й направи впечатление, че беше замайващо красив с късите си златни къдрици, сините очи и блестящите бели зъби. Тя не можеше да откъсне поглед от смело изсечените черти на лицето му.

— Какво мислиш за това, Гай? — попита Ролф, полуобърнат към васала си.

Гай не каза нищо. Ужасът му беше достатъчно ясен отговор.

Сейдри не хареса собственическото дръзко оглеждане, което беше предприел норманинът. Гневът й избухна с нова сила, примесен с нещо ново — неясно предчувствие за беда. Тя стисна зъби и се опита да стане. Ролф й подаде ръка, но тя я отблъсна възмутено. Не й трябваше помощта му. Защо той не се уплаши от нея, след като вече знаеше истината? Чаровната му усмивка угасна.

— Уважаема госпожице — заговори учтиво той, — какво търсите толкова далече от Елфгар, и то сама? Защо сте в тези селски дрехи? Времената са несигурни.

Да не би да се подиграваше с нея?

— Какво ви засяга всичко това? Да не съм ваша пленница? Защо смятате, че ви дължа сметка за деянията си? — попита тя с гордо вирната брадичка и святкащи от гняв очи, стараейки се да скрие треперенето си.

Устата му се опъна в тънка линия. Мина доста време, преди да й отговори.

— Вие не сте моя пленница. Ще ви придружа обратно до Елфгар, за да не ви се случи нищо лошо.

— Нямам нужда от придружител — отговори хапливо тя. — Дотам са само четири мили.

— Не са ли ви учили да уважавате мъжете?

— Аз уважавам само нашите мъже.

Ролф не откъсваше поглед от очите й.

— Ще ви придружа до Елфгар. Смятаме да лагеруваме наблизо.

— Вие се отнасяте към мен като към пленница! — изсъска ядно тя.

— Вие сте моя гостенка — обясни спокойно той. — Гай ще се погрижи за личните ви нужди. — Той хвърли бегъл поглед към верния си сподвижник. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Тя беше негова пленница, бе попаднала във властта на омразния враг. Може би той беше един от хората, които искаха да вземат в плен братята й и дори да ги убият!

— Шпионирах ви — отговори язвително тя. — Какво друго бих могла да правя толкова далече от дома си в тези несигурни времена?

— Не поставяйте на изпитание търпението ми — проговори предупредително той.

— Познавам лечебната сила на билките — отвърна тя и го изгледа враждебно. — Исках да се погрижа за болната свиня.

— Дошли сте да лекувате свиня? — попита невярващо той. Този човек беше глупак! Или може би беше глух? Очевидно и двете, това норманско куче.

— Да — изсъска тя. — Аз съм вещица, или вече сте го забравили?

Ъглите на устата му се вдигнаха едва забележимо.

— Вашето магьосничество май няма особена сила.

Сейдри стисна зъби. Норманинът й се надсмиваше.

— Животното беше добро за разплод, но страдаше от запек. Тъкмо се беше опрасила. Но това вече няма значение…

— Изминали сте четири мили само за да лекувате свинята?

— Четири и половина.

Ролф се обърна към Гай.

— C’est incroyable! Вярваш ли й? — Без да иска, той бе заговорил на френски.

— Може би трябва да я пуснем да си върви — промърмори нерешително Гай. — Иначе ще ни прати някое проклятие.

Погледът на Ролф я прониза като остро копие.

— Онова, което й трябва, е съпруг и легло, за да проумее къде е мястото на жената. — Очите му се присвиха. — Гай, тя е знаела, че бунтовниците намират убежище тук. Една красива жена е много подходяща за пренасяне на тайни послания, не намираш ли? Виж дрехите й! Дошла да лекува свинята! Според мен се е преоблякла като селянка и е дошла да предаде вест на скъпите си братя, предателите! Много хитро, от нейна страна, да предположи, че няма да повярвам в откровеното признание, че е шпионка.

— Исусе… — прошепна стреснато Гай, и двамата рицари отново се обърнаха към жената. Сейдри сведе поглед и се престори, че не е разбрала. Но бе запомнила всяка дума. Защо, за бога, не си беше мълчала? Как можа да се нарече шпионка, и то само заради едно моментно настроение? Намираха се във война. Какво щеше да стане сега с нея? Може би беше ценна за норманите като заложница и докато вярваха, че тя е Алис, нямаше да я измъчват. Но ако наистина я сметнеха за шпионка… И какви бяха тези приказки за съпруг и легло? В гърдите й отново се надигна лошо предчувствие.

— Моята съпруга не шпионира срещу законния си крал — заговори остро Ролф. Пламтящият му поглед я изгори.

Сейдри го погледна слисано.

— Не ви разбирам.

Чертите на лицето му отново се изостриха. Не беше свикнал на такава липса на уважение от страна на жените.

— Скоро ще ме наричате „повелителю“ — изръмжа той. — Все едно дали това ви харесва, или не.

— Никога! — изкрещя възмутено Сейдри.

— О, да — възрази студено той. — Скоро ще ни венчаят, уважаема. Скоро ще станете моя съпруга. — Лицето му отново се озари от усмивка.

3

Графската дъщеря Алис и имението Елфгар бяха награда за дългогодишната вярна служба на Ролф към неговия крал.

Само преди седмица, когато Ролф се върна от битката, окървавен и изтощен, Уилям гневно се разхождаше напред-назад в палатката си. Кралят също беше запотен и изморен от сражението, в което норманите бяха освободили Йорк от саксонците и бяха отблъснали датчаните към брега и корабите им. Брадатото му лице беше напрегнато и кораво и Ролф знаеше причината.

— Носиш ли новини? — попита Уилям Завоевателят.

— Саксонците са прогонени, месир.

Погледите им се срещнаха.

— А проклетите предатели? — попита мрачно Уилям.

— Не намерихме нито следа от Едуин и Моркар — отговори кратко Ролф.

В палатката бяха останали само епископ Одо, братът на Уилям, и Роджър Монтгомъри, един от най-могъщите благородници в кралството.

— Вярвам, че този път няма да проявите милост, месир — обади се Одо.

При тази открита забележка на Одо за позорното минало, Ролф и Роджър Монтгомъри потрепериха. При Хейстингс Едуин и Моркар не бяха вдигнали оръжие срещу Уилям, тъй като бяха отслабени след нападението на норвежкия крал. Двамата присъстваха на коронясването на Уилям, положиха клетва за вярност пред новия крал и дори последваха кралската свита в Нормандия, след като югът на Англия беше подсигурен. Едуин притежаваше големи имения в Мерсия и получи около една трета от Англия; на Моркар бяха приписани няколко области в Нортумбрия. Освен това на Едуин беше обещана красивата Изолда, дъщерята на Уилям. Не само Ролф, но и повечето нормански военачалници бяха изразили недоволството и подозренията си относно неимоверното увеличаване на силата и влиянието на опасните саксонски графове.

В крайна сметка Уилям се бе отметнал от думата си и не беше дал дъщеря си на Едуин. Братята се върнаха в родината си гневни и жадни за отмъщение.

Година по-късно двамата братя въоръжиха целия север срещу Уилям Завоевателя и стигнаха чак до Йорк. Ролф взе участие в битката за Йорк, но много скоро след това беше повикан в Уелс, за да потуши избухналите размирици. След претърпяното поражение Едуин и Моркар отново положиха клетва за вярност пред краля, но този път Уилям настани в областите им свои верни и предани васали, построи кралски крепости и установи там нормански гарнизони.

Преди време двамата северноанглийски благородници отново вдигнаха въстание, този път едновременно с нападението на датчаните. Ролф изпитваше сериозни съмнения в случайната едновременност на двете нападения. И това въстание беше потушено, но графовете успяха да избягат. Този път обаче кралят нямаше да прояви милост към предателите. Йорк беше разрушен и опожарен, стотици смели нормали бяха паднали под мечовете на врага.

— Никога вече! — изгърмя Уилям. — Тези саксонски предатели ще увиснат на бесилката даже това да е последното, което ще направя в живота си! — Той се обърна рязко към Ролф: — Вашето място е в Йорк! — разпореди енергично той.

Ролф не позволи на присъстващите да забележат стъписването му. Какво щеше да стане с имотите в Съсекс и Кент, които му бяха присъдени след битката при Хейстингс за проявената смелост и вярната служба? Като четвърти и последен син на стария граф Дьо Варен той беше постъпил като наемник при Уилям — единствения му шанс да завоюва слава и земя. Титлата на граф Дьо Варен и всички земи в Нормандия наследи първородният син Жан. Вторият брат стана свещеник. Третият, Уилям, стана собственик на няколко малки имения в Нормандия, но също последва Завоевателя в Англия. След Хейстингс кралят го дари с Лейвс, а Ролф получи Брамбър, Монтгомъри — Арундел, Одо — Дувър, Уилям Фрицосбърн стана собственик на остров Уайт. Шепата верни васали наложи новия ред в графствата Съсекс и Кент. През тази година Ролф не се върна в Нормандия, защото имаше достатъчно работа по укрепването на границите си. За първи път във вече двадесет и осемгодишния си живот той разполагаше със собствена земя и можеше да подсигури бъдещия си син с наследство. Като всички васали, последвали Уилям в Англия — все едно дали от чувство за дълг, или от жажда за богатство, — той знаеше, че тази страна предлага почти неограничени възможности.

— Ще предам Брамбър в ръцете на Брейс — продължи Уилям. Ролф запази равнодушното си изражение.

Уилям се опита да се усмихне.

— На вас ще предоставя длъжността кастелан на новата крепост, която ще построите в Йорк.

Ролф стисна здраво зъби, за да не извика. Усмивката на краля се задълбочи.

— Ще ви дам и Елфгар.

Роджър Монтгомъри не можа да удържи учудения си вик.

Ролф се усмихна. Елфгар беше огромно имение, а когато станеше кастелан на Йорк, той щеше да бъде един от най-могъщите лордове в Северна Англия. Досега Елфгар беше притежание на граф Едуин от Мерсия, което означаваше, че двамата саксонски бунтовници ще бъдат лишени от цялото си имущество. Ролф беше наясно, че новите му земи имаха нужда от защита, че никак нямаше да му бъде лесно да ги опази; въпреки това изпита бурна радост от наградата.

— Границите ви не са установени. Можете да ги продължите на север, колкото ви харесва — прибави благосклонно Уилям. — И за да закръглим дарението, ще получите за съпруга Алис, сестрата на бунтовниците. В момента тя е единствената наследница на семейното богатство.