— Никога, никога!

По смело изсеченото лице се разпространи дяволска усмивка.

— Отричай, колкото си искаш, защото много скоро вече няма да имаш възможност да отричаш.

Той тръгна да си върви, но на входа се обърна още веднъж:

— Няма да можеш да отречеш и мен, защото винаги ще съм до теб.

6

Винаги когато беше уплашена или тъжна, Сейдри сънуваше един и същи сън. Сънува го и тази нощ.

Тя беше седемгодишна, стоеше на стълбите пред господарската къща и примигваше срещу утринното слънце. Чу весел детски смях, потърси с поглед и видя група момчета и момичета на нейната възраст и малко по-големи, деца от селото, които познаваше, с които растеше. Несъщата й сестра Алис, две години по-малка от нея, играеше на гоненица с приятелите си.

Сейдри вдигна полите си, спусна се като вятър надолу по хълма и се смеси с играещите деца. Редрик, едно момче от селото, я подгони и тя избягна умело протегнатите му ръце, като пищеше весело.

Сейдри беше толкова увлечена в играта, че се сблъска с Алис. Дребното тъмнокосо момиче се спъна и падна в тревата. Алис изпищя пронизително. Децата престанаха да играят, заобиколиха ги и видяха, че коляното й е одраскано.

Сейдри изпита угризения на съвестта.

— Много съжалявам, Алис, аз…

— Ти ме блъсна!

— Но не нарочно.

— Тя ме блъсна!

— Стига, Алис — намеси се Редрик, който с тринадесетте си години беше признатият авторитет в групата. — Стана случайно. Хайде, да си продължим играта. Ще ти помогна да станеш.

Очите на Алис плуваха в сълзи.

— Кой ти е разрешил да играеш с нас?

Сейдри усети пробождане в сърцето и отстъпи крачка назад.

— Ще отида да повикам баба — предложи тя. Искаше да помогне на Алис, желаеше го от цялото си сърце. Неволно беше причинила болка на сестра си и жадуваше да поправи грешката си. Лошото беше, че не можеше да стори нищо, защото Алис не можеше да я понася.

— Не! — изпищя пронизително момичето. — Казват, че тя е вещица, и аз няма да й позволя да ме докосне!

Сейдри потрепери като от удар. Все по-често чуваше хората да шепнат тази ругателна дума, когато тя беше наблизо. Досега затискаше ушите си и бързаше да се отдалечи, объркана и уплашена.

— Баба й не е вещица — възрази колебливо Редрик.

— Мама каза така, а тя знае по-добре. И всички други го казват — отговори Алис и го погледна мрачно. Заобиколилите ги деца пристъпваха смутено от крак на крак, някои закимаха с глави в знак на съгласие.

— И моята майка казва, че бабата е вещица — побърза да потвърди русата Джослин.

Алис стана без чужда помощ.

— Махай се оттук, Сейдри! Нямаш право да играеш с нас.

Сейдри не се помръдна от мястото си, макар че лицето й пламтеше от смущение. Тя обходи с плах поглед децата.

— Разбира се, че може да играе с нас — възрази спокойно Редрик. — Хайде, аз гоня!

Децата се разпръснаха.

— Аз няма да играя с тази вещица! — изкрещя Алис и затропа с краче.

Сейдри се скова, страхът и смущението я задушаваха. Тя примигна срещу сестра си. Не можеше да схване думите й. Сигурно не беше чула добре.

— Вещица! — извика подигравателно Алис.

Сейдри се сви смутено.

— Не съм вещица — прошепна задавено тя.

— Вещица си! Всичко го казват. Вещица!

Сейдри беше готова да избухне в сълзи. Алис нямаше това предвид. Не можеше да е вярно. Децата я зяпнаха любопитно, малките — уплашено, Редрик и Бет — подозрително. След минута потиснато мълчание Редрик заговори уверено:

— Глупости, това не може да е вярно. Тя не е вещица.

Бет, която беше само една година по-малка от него, вирна брадичка.

— И аз съм чувала хората да говорят. Може би наистина не бива да й позволяваме да играе с нас.

Сейдри сведе поглед към земята.

— Но аз не съм вещица — промълви с мъка тя. Горещи сълзи запариха в очите й. Думите на малката й сестра отекваха болезнено в ушите й. Потискащо, добре познато ехо. Изпита смъртен страх. Вдигна поглед и изтри очите си.

И тогава стана страшното.

— Погледнете я! — изпищя Алис. — Погледнете я, деца! Наистина е вещица!

Сейдри се отдръпна стреснато. Децата я зяпнаха с див ужас.

— Тя има зъл поглед — изохка смаяно Бет. — Божичко, никога не съм виждала подобно нещо!

Децата не преставаха да я зяпат…

Сейдри се събуди.

Сърцето й биеше болезнено. Тялото й беше окъпано в пот. Очите й — пълни със сълзи. Сълзи за малкото момиче, което за първи път се бе сблъскало с грозната реалност. Защото това не беше само кошмар. Точно така беше станало.

След тази случка децата я избягваха и я изключиха завинаги от игрите си. Винаги когато поискаше да поиграе с тях, те приключваха играта и се разбягваха. А Алис не преставаше да съска в ухото й злобната дума:

— Вещица!

Сейдри седна в меката постеля. Така копнееше баща й да е още жив. Никога нямаше да забрави как след случилото се на поляната беше изтичала при него, обляна в сълзи, как той я вдигна, сложи я в скута си и я утеши. Тя го помоли да й каже истината.

— Наистина ли съм вещица, татко? Възможно ли е това?

Мъжът се поколеба. Сейдри се вкопчи в него и изведнъж разбра, че това беше истина.

— Не, миличка — отговори най-после старият граф и вдигна брадичката й. — Ти не си вещица. Не позволявай на злите езици да ти втълпяват такива лъжи.

Инстинктите на детето са непокварени, свободни от предразсъдъци и строго установени правила и норми, и Сейдри безпогрешно усети вътрешното му вълнение, несигурността му. Това не я успокои, не я укроти. Напротив, смущението й нарасна още повече. Вече не можеше да си запушва ушите, не можеше да обърне гръб на клюките. Хорският шепот я преследваше на всяка крачка. Трябваше да изпие до дъно горчивата чаша. Още на седемгодишна възраст да я нарекат вещица…

Тя не знаеше дали хората бяха прави, или не, затова се вкопчи отчаяно в думите на баща си и започна да избягва другите деца, които следваха примера на Алис и я засипваха с грозни думи. Сейдри прекарваше все повече време с баба си, помагаше й да приготвя лечебни прахчета и напитки. Или бродеше из горите, придружена от Тор, вълчото куче на Едуин, единственият й другар.

Времето лекува всички рани и Сейдри постепенно свикна със самотата и хорските приказки. Преследванията постепенно престанаха, защото децата пораснаха, ожениха се, създадоха семейства и вършеха работата си у дома и на полето. Много скоро Сейдри стана изкусна лечителка, дори по-добра от баба си, и местните я търсеха все по-често. Посрещаха я със смесица от плахост, несигурност и уважение, но без враждебност. Тогава баща й реши, че и е дошло времето да се омъжи, и започна да й търси съпруг.

Ала животът й нанесе още един болезнен удар, и тя отново се изправи очи в очи с грозната действителност. Сейдри преодоля и това и беше сигурна, че ще се справи и със затруднението, в което беше изпаднала със залавянето си от норманите. Тя се изправи, отметна коженото платнище на входа на палатката и впи поглед в първите розови ивици на хоризонта, които предвещаваха скорошно зазоряване. Изми се в легена, който й бяха оставили, и излезе навън.

Постът, който стоеше пред палатката й, хвърли бърз поглед към лицето й и се отдръпна настрана. Сейдри не му обърна внимание. Цял живот беше общувала с такива хора и отдавна беше свикнала с плахите им погледи. Но това стана твърде скоро след преживения кошмар и тя усети болезнено пробождане в сърцето. Погледна към норманите, които вече разваляха лагера си. И както металът е привлечен от магнита или слънцето от светлината, очите й потърсиха неговите.

Норманинът разговаряше с Гай, рицаря, който бе изпитал силата на сънотворното й лекарство. Погледът му бе устремен към нея.

Заля я порой от спомени. Как я бе държал в обятията си, как й показа превъзходството си, как я наказа с горещата насилствена целувка. А тя се почувства жалка и безпомощна като зайче, попаднало в капана. Споменът за случилото се я скова, гневът и омразата сгорещиха кръвта й. Ако онзи посмееше да я докосне още веднъж, щеше да му издере очите! Този път щеше да бъде достатъчно бърза. Побиха я тръпки, но погледът й не се отдели от неговия. И никога вече нямаше да се учудва от безстрашието му пред нейния „зъл поглед“.

Лицето на норманина остана безизразно. Изведнъж той се раздвижи и се запъти към нея с дълги крачки. Сейдри не се помръдна от мястото си. Не искаше да говори с него, не искаше да го вижда. Въпреки това не беше способна да се помръдне. Отново я връхлетяха старите опасения.

Не бяха далече от Елфгар. Алис щеше да излезе да ги поздрави и норманинът щеше да прозре измамата й. Това щеше да нарани мъжката му гордост и той нямаше да понесе, че е бил излъган от жена. Гневът му щеше да се уталожи едва когато узнаеше, че не тя е избраната да стане негова съпруга, а Алис, истинската Алис. Дали дотогава я заплашваше опасност?

Как да опази сестра си от женитба със смъртния враг?

Какво ставаше с братята й? Дали норманинът знаеше нещо за съдбата им? Той със сигурност знаеше повече от другите, защото принадлежеше към доверените хора на Завоевателя. Как да спечели доверието му, как да узнае истината? Той имаше остър ум и притежаваше опитност в отношенията със завладените страни. Ако разбереше, че тя очаква отчаяно вест от братята си, непременно щеше да се възползва от властта си над нея. Но тя беше длъжна да научи нещо.

Норманинът спря пред нея, ясните му сини очи се впиха в нейните.

— Прекарахте ли спокойно нощта, уважаема госпожице? — попита той с изискана придворна учтивост.

Сейдри усети как бузите й пламнаха.

— Да… да.

— Колебаете се. Може би… — и той се усмихна — може би не сте спали добре. Може би цяла нощ сте ме сънували?

— Спах необикновено добре.

Той я изгледа пронизващо. Погледът му спря върху устните й.

— Тогава ви завиждам.

Сейдри се изчерви още повече. Мъжът рязко й обърна гръб.

— Тръгваме след половин час.

Тя погледна гърба му, широките рамене, тесните хълбоци. Той й завиждаше? Какво намекваше? Сърцето й биеше до пръсване.

7

Ролф наблюдаваше изпитателно яздещата до него жена. Горда и надменна като кралица, възседнала благороден арабски кон. Класически изрязаният профил замайваше с красотата си. Можеше само да благодари на бога за отредената му съпруга.

Защото рядко, твърде рядко се случваше един мъж да желае с цялото си същество жената, за която го женят. След като отведе в палатката бъдещата си съпруга, той лежа цели часове буден, макар че отчаяно се опитваше да заспи. Дори след като беше задоволил похотта си със слугинята, жаждата по Сейдри не престана да го измъчва.

Не биваше да се отнася така грубо и властно с графската дъщеря, както беше направил, но то беше все едно да спре надигаща се буря, да устои на неустоимия напор да я докосва. Какво благоволение! Елфгар и господарката му, най-красивата, най-омайващата жена, която някога беше срещал. Уилям беше заповядал сватбата да стане колкото се може по-бързо. Ролф се усмихна. Той нямаше нищо против още утре да я отведе пред олтара.

Слънцето беше още ниско и бледо в утринното небе, след влажната нощ беше все още хладно. Местността беше хълмиста и осеяна с камъни, добро пасище за овцете. А Елфгар дължеше благосъстоянието си на овцевъдството и добрата вълна.

Отново и отново погледът на норманина се устремяваше към годеницата, която от един час насам не бе обърнала глава към него. Равнодушието й беше престорено и той го знаеше. Той беше воин, не поет или свещеник; учтивите думи не излизаха лесно от устните му. Въпреки това реши да опита.

— Утрото е хладно. Достатъчно топло ли ви е, уважаема?

Сейдри му хвърли бегъл страничен поглед.

— Да. — Тя се поколеба. — Благодаря.

Своенравната хлапачка упорито отказваше да употреби учтивото обръщение, което му се полагаше. Никой мъж не би посмял да се държи към него без подобаващото уважение и да му откаже обръщението „милорд“. Само тя бе посмяла и продължаваше да упорства. Вчера й позволяваше да се държи нахално, но днес не можеше да приеме спокойно такава липса на уважение. Сините му очи се впиха в нейните.

— Кажете го, Алис.

Тя го погледна учудено.

— Какво да кажа?

— Не се правете на глупачка — сряза я сърдито той. — Кажете „милорд“.

Сейдри изпъна крехките си рамене.

— Вие не сте ми господар.

Ролф не повярва на ушите си. Тя се изправяше срещу него пред очите на всичките му хора? Тя, бъдещата му невеста, една жена?

Гневният му поглед я прониза. Извън себе си от гняв, той понечи да даде знак за спиране. Вгледа се в огромните й тъмносини очи и видя в тях страх. Припомни си и твърдото си намерение да се отнася внимателно към нея. Той, който разбираше единствено от военното изкуство. Изведнъж от дърветата се посипаха стрели.