Такава си беше откак я помнех. Когато бяхме малки, леля Роза се смееше весело и възкликваше: „Това момиче може да измъкне ядене дори от къщичката на баба Яга“. Сякаш лакомията на сестра ми бе нещо, с което да се гордеем! Но пък леля Роза стоеше на върха на хранителната верига и, за разлика от мен, нямаше от какво да се страхува. Джанис винаги успяваше да намери тайните ми запаси от бонбони, независимо къде ги криех, а великденските утрини в семейството ни бяха кратки, брутални и гадни. Неизбежно приключваха с упреците на Умберто към сестра ми, която бе откраднала моя дял от великденските яйца. Джанис, скрита под леглото и омазана с шоколад, съскаше проклето, че той не й е баща и няма право да й нарежда как да постъпва.

По-късно, любовта й към шоколада се изпари, но сестра ми си намери идеален заместител. Алкохолът. Пренебрегвайки здравия разум и добрите маниери, тя се наслаждаваше на всяка бутилка, докато изгубеше съзнание.

Вбесяващото бе, че не й личеше. Кожата й упорито отказваше да издаде тайните й. Беше гладка като глазурата на сватбена торта, а чертите й — деликатно оформени като малки марципанени цветчета и плодове в ръцете на майстор сладкар. Нито джинът, нито кафето или срамът и съжалението можаха да пропукат лъскавата фасада. Струваше ми се, че Джанис притежаваше собствен извор на живот и всяка сутрин се събуждаше обновена и освежена. Не остаряваше и с един ден, не надебеляваше и с килограм, а все още изпитваше див глад към света.

За съжаление, не бяхме еднояйчни близнаци. Джанис беше мургава и пищна, а аз — бледа и резервирана. Разбира се, бяхме създадени на същия конвейер, със същите пропорции, но очевидно тя бе изпробвана и одобрена от няколко компетентни техници с щедри задници и широки усмивки, а аз се бях промъкнала през пролуките без да ми обърнат никакво внимание. Струваше ми се, че някой бе забравил да натисне моя бутон. Чудех се какъв ли точно бе той и дали можех да го намеря и да го натисна сама, за да освободя латентната си красота. Сега, на двайсет и пет години, вече не вярвах, че тя ме очаква някъде скрита. Дори се съмнявах, че бутонът въобще съществува.



Погребахме леля Роза в проливен дъжд, а и не бих казала, че исках нещо по-различно. За първи път, околната среда отговаряше на настроението ми. Гробището изглеждаше мрачно и тъжно, точно както се чувствах. Единственият човек, който не приличаше на удавен плъх в края на церемонията, бе Джанис, издокарана с ботуши с десетсантиметрови токове и черна шапка с размера на сателитна чиния. В пълна противоположност на нея, аз носех онова, което тя наричаше презрително „тоалета на Атила“. Ако ботушите и деколтето на Джанис казваха „Ела при мен, сладурче“, моите груби обувки и закопчаната догоре рокля изпращаха съобщението „Разкарай се!“.

Около гроба стояха само няколко човека — очевидно леля Роза бе искала това. Единствено господин Трибиани, семейният ни адвокат, остана да поговори с нас. Джанис и аз не се бяхме запознавали с него преди, но леля ни бе говорила за него често и с толкова любов, че горкият човечец можеше само да ни разочарова.

— Чух, че си пацифистка — обърна се той към мен, докато излизахме заедно от гробището.

— Джулс обича битките — намеси се Джанис, застанала помежду ни, без да обръща внимание на факта, че от периферията на шапката й върху нас се стичаше вода. — И страшно си пада да замеря хората с разни неща. Чу ли какво направи на малката русалка…

— Достатъчно — прекъснах я, като се опитах да намеря сухо ъгълче в носната си кърпа, за да си издухам носа за последен път.

— О, не бъди толкова скромна! Беше на първа страница!

— Чух, че твоят бизнес върви добре — обърна се господин Трибиани към Джанис, като се опита да се усмихне. — Сигурно е сериозно предизвикателство да правиш всички щастливи?

— Щастливи? Пфу! — изсъска Джанис и ловко прескочи локвата. — Щастието е най-сериозната заплаха за бизнеса ми. Всичко е в мечтите. В неудовлетвореността. Във фантазиите, които никога не се осъществяват. В мъжете, които не съществуват. В жените, които не можеш да притежаваш. Там са парите. Среща, след среща, след среща. Не се тревожи, има си чаровен принц за всекиго, да, дори за теб, грозна краво, просто бъди търпелива и продължавай да плащаш.

Джанис не спря да дрънка, но аз спрях да я слушам. Страхотната ирония бе в това, че сестра ми беше в „младоженския“ бизнес, а тя самата бе най-неромантичната личност на света. Флиртуваше упорито, но гледаше на мъжете като на електрически инструменти, които включваш, когато имаш нужда от тях, и изключваш, веднага щом си свършат работата.

Странно, но още когато бяхме малки, Джанис вечно подреждаше всичко по двойки. Две мечета, две възглавници, две четки за коса. Дори в дните, когато се карахме ожесточено, слагаше двете ни кукли една до друга нощем, понякога дори прегърнати. Може би не е чудно, че си избра кариера в сватосването, но винаги ми беше странно да я слушам как говори за работата си. Да, беше си истински Ной относно събирането по двойки, но за разлика от стареца, отдавна бе забравила защо го правеше.

Трудно е да се каже кога се промениха нещата. В даден момент в гимназията тя се натовари с мисията да разбива всяка моя любовна мечта. Сменяше гаджетата си като бельо и изпитваше перверзно удоволствие да ме отвращава като описваше всеки и всичко с обидни епитети, които ме караха да се чудя защо въобще жените се занимаваха с мъже.

— Е — каза ми тя, докато навиваше косата ми на розови ролки преди абитуриентския бал, — това е последният ти шанс.

Погледнах я в огледалото, озадачена от ултиматума й, но не можах да отговоря, тъй като маската от зелена кал бе сковала лицето ми.

— Нали разбираш — продължи тя, като се намръщи нетърпеливо, — последният ти шанс да се освободиш от девствеността. Абитуриентският бал е точно за това. Защо мислиш, че момчетата се докарват? Защото обичат да танцуват? Моля те! — изсумтя тя, като погледна в огледалото, за да провери как напредва с прическата ми. — Ако не го направиш на бала, значи си заклета девственица, а никой не харесва такива.

На следващата сутрин се оплаках от болки в стомаха, които се усилиха с приближаването на часа на бала. Накрая, леля Роза се обади на съседите и им съобщи, че синът им трябва да си намери друга мадама за вечерта. Междувременно, някакъв спортист на име Трой взе Джанис и двамата изчезнаха със свистене на гумите.

След като слуша стоновете ми цял следобед, леля Роза започна да настоява да отидем в спешното отделение, уплашена, че може да ми се е спукал апендиксът. Умберто я успокои, уверявайки я, че щом нямам температура, значи не е нещо сериозно. По-късно вечерта, той застана до леглото ми и ме загледа как надничах изпод одеялото. Разбрах, че знаеше какво точно става и, по някаква странна причина, бе доволен от измамата ми. И двамата знаехме, че съседът не беше лошо момче, но просто не отговаряше на идеята ми за мъжа, когото си представях като мой любовник. А ако не можех да получа това, което исках, предпочитах да пропусна бала.

— Дик — каза сега Джанис, като се усмихна нежно на господин Трибиани, — защо не минем направо на въпроса. Колко?

Дори не се опитах да се намеся. Все пак, веднага щом си получеше парите, Джанис щеше да потегли към ловните си полета и никога вече нямаше да ми се наложи да я видя.

— Ами — отвърна господин Трибиани, като спря до Умберто и колата, — за съжаление, състоянието е почти изцяло вързано в имението.

— Слушай — каза Джанис, — всички знаем, че е петдесет на петдесет до последния цент, така че да прекратим дивотиите. Тя да не би да е искала да начертаем бяла линия по средата на къщата? Добре, можем да го направим. Или… — Сви рамене, сякаш й бе все едно. — … ще продадем бараката и ще си разделим мангизите. Колко?

— Истината е, че накрая… — погледна ме господин Трибиани със съжаление, — госпожа Джейкъбс си промени решението и остави всичко на госпожица Джанис.

— Какво? — възкликнах учудено, като огледах и тримата по ред, но не намерих подкрепа.

— Мили боже! — ухили се Джанис. — Дъртата дама все пак е имала чувство за хумор.

— Разбира се — продължи господин Трибиани, — има щедра сума за господин… за Умберто, както и няколко книги и картини за госпожица Джули.

— Хей — засмя се Джанис, — чувствам се облагодетелствана.

— Чакай малко — отстъпих назад, като се опитах да осмисля новината. — Това не звучи логично.

Откак се помнех, леля Роза се беше мъчила да се отнася с нас по един и същи начин. Дори една сутрин я бях хванала да брои орехите в попарите ни, за да се увери, че някоя от нас няма да получи повече от другата. А когато пораснахме, говореше за къщата като за нещо, което щяхме да притежаваме заедно. „Момичета, трябва да се научите да се разбирате“ — казваше тя. — „Няма да живея вечно. А когато си отида, ще трябва да споделяте къщата и градината.“

— Разбирам разочарованието ти… — започна господин Трибиани.

— Разочарование? — прекъснах го вбесена.

Ужасно ми се искаше да го грабна за врата и да го разтърся, но вместо това напъхах ръце в джобовете си.

— Не си мисли, че вярвам на това. Искам да видя завещанието.

Погледнах го право в очите и забелязах потръпването му.

— Усещам, че става нещо зад гърба ми… — продължих.

— Винаги си побеснявала, когато губиш — отбеляза Джанис, като ми се ухили злобно. — Това е единственото, което ти става.

— Ето — обади се господин Трибиани, като отвори куфарчето си с треперещи ръце и ми подаде документа. — Това е копието ти от завещанието. Страхувам се, че няма начин да бъде оспорено.



Умберто ме откри в градината, седнала в пещерата, която ни бе построил навремето, когато леля Роза беше болна от пневмония. Настани се до мен на влажния под и не заговори за детинското ми поведение, а просто ми подаде изгладена носна кърпичка и ме загледа как си духам носа.

— Не е заради парите — казах мрачно. — Видя ли гадната й усмивка? Чу ли я какво каза? Не й пука за леля Роза. Никога не я е обичала. Не е справедливо!

— Кой ти каза, че животът е справедлив? — повдигна вежди Умберто. — Със сигурност не съм бил аз.

— Знам. Просто не разбирам… Но пък аз съм си виновна. Винаги смятах, че тя наистина иска да се отнася с нас по един и същи начин. Взех на заем пари! Да, да, знам, че не трябваше да го правя.

— Свърши ли? — попита той.

Прекалено едър за тясната пещера, Умберто приличаше на великан, попаднал сред хората против волята си. Изстенах.

— Дори нямаш представа, че съм напълно свършена.

— Добре — кимна той и ми подаде кафяв плик. — Тя искаше да получиш това. Голяма тайна е. Трибиани не знае. Нито Джанис. Само за теб е.

Взех плика и го изгледах подозрително. За леля Роза не беше присъщо да ми дава нещо зад гърба на Джанис. Но пък също така нетипично бе за нея да ме изхвърли от завещанието си. Очевидно не познавах леля си толкова добре, колкото си мислех. Май досега не бях познавала добре дори себе си. Не можех да повярвам, че седях и плачех заради пари. Макар да бе в края на шейсетте, когато ни осинови, леля Роза ни бе като майка. Трябваше да се срамувам, че исках още нещо от нея.

Най-после отворих плика, в който имаше три неща: писмо, паспорт и ключ.

— Това е паспортът ми! — възкликнах. — Как го е…?

Погледнах страницата със снимката. Моята снимка и моята дата на раждане, но името не беше моето. Нито пък подписът.

— Жулиета? Жулиета Толомей?

— Това е истинското ти име. Леля ти го промени, когато те доведе тук от Италия. Промени и името на Джанис.

— Но защо? — изненадах се. — Откога знаеш за това?

Той сви рамене.

— От няколко месеца. Защо не прочетеш писмото?

Разгънах листата.

— Ти ли го написа?

— Тя ми го продиктува. През последната година вече не можеше да пише.

Писмото гласеше:

„Скъпа моя Джули,

Знам, че още си ми ядосана, задето не те заведох в Италия, но беше за твое добро. Нямаше да си простя, ако нещо ти се случеше? Но сега си по-възрастна. И там, в Сиена, има нещо, което майка ти остави за теб. Само за теб. Не знам защо. Но Даяна си беше такава, бог да я прости. Намерила нещо, което си е още там. Звучи много по-ценно от всичко, което някога съм притежавала. Затова реших да постъпя по този начин и да оставя къщата на Джанис. Надявах се да избегнем всичко това и да забравим за Италия, но сега започвам да си мисля, че ще сгреша, ако не ти кажа.