Кимнах послушно, прекалено зашеметена да отговоря. Тя ме потупа окуражително по ръката.

— Не се тревожи, убедена съм, че ние с теб с новото ни приятелство най-после ще погребем враждата. И точно затова… — Тя се обърна бързо напред. — Сандро! Разчитам на теб да се увериш, че Жулиета ще е в безопасност в Сиена. Чуваш ли ме?

— Госпожица Толомей — отговори Алесандро без да сваля очи от пътя — никога няма да е в безопасност. Никъде.

— Какви са тия приказки? — сгълча го Ева Мария. — Тя е Толомей. Длъжни сме да я пазим.

Алесандро ме погледна в огледалото. Останах с впечатлението, че ме виждаше много по-добре отколкото аз него.

— Може би тя не иска да я защитаваме — предизвикателно отвърна той.

— Благодаря много за возенето — казах невинно. — Колата е много хубава.

Той прие комплимента с леко кимване. Помислих си, че ще можем да постигнем примирие.

— Какво ви води в Сиена? Бизнес или удоволствие? — попита той любезно.

— Ами… удоволствие.

Не бях сигурна, но ми се стори, че едно от розмаринените очи ми намигна.

— Тогава ще трябва да се уверим, че няма да останете разочарована.

Отворих уста, но нямах идея какво да кажа, затова я затворих бързо. Джанис щеше да знае как точно да отговори, но не и аз.

— О, да! — възкликна Ева Мария. — Алесандро знае всички тайни в Сиена. Нали, скъпи? Ще ти покаже прекрасни места, които никога не би открила сама.

— Благодаря — отговорих мило, — но съм свикнала сама да се грижа за развлеченията си.

Алесандро се засмя и Ева Мария се присъедини към него, макар да бях сигурна, че се смееха по различни причини.

— Виждаш ли? — ощипа ме Ева Мария по бузата. — Какво е разбирал Шекспир? Сега сме приятели.

Навън светът приличаше на огромно лозе, а небето висеше над пейзажа като синя защитна мантия. Бях родена тук, но се чувствах чужденка и натрапница, промъкнала се през задната врата, за да намери и да си присвои нещо, което никога не бе притежавала.

Изпитах страхотно облекчение, когато най-после спряхме пред хотел „Чизарели“. Ева Мария бе повече от любезна по време на пътуването и дори Алесандро се бе отпуснал малко, но човек не може да продължава безкрайно с учтивите разговори, след като не е спал цяла нощ и са му изгубили багажа. Всичко, което притежавах, се намираше в двата проклети куфара. Бях прибрала всичките си вещи от къщата на леля Роза в нощта на погребението и я бях напуснала с такси около полунощ, все още чувайки триумфалния смях на Джанис в ушите си. Имах какви ли не дрехи, книги и глупави дреболийки, но сега те се намираха във Верона, а аз бях в Сиена само с четка за зъби, половин вафла и чифт тапи за уши.

След като паркира пред хотела и любезно ми отвори вратата, Алесандро ме придружи вътре. Очевидно не му се искаше, а също така очевидно аз не оценявах жеста, но Ева Мария ни наблюдаваше от задната седалка на колата, а вече бях наясно, че е жена, свикнала да изпълняват нарежданията й.

— Моля — каза Алесандро, като ми отвори вратата. — След теб.

Нямаше как да постъпя, освен да вляза в хотел „Чизарели“, затова го направих, последвана от нежелания ми придружител. Сградата ме поздрави с хладното спокойствие на високите си тавани, поддържани от мраморни колони. Някъде далеч от нас чух пеене на мъж.

— Добре дошла, госпожице — приветства ме величествен тип в елегантен костюм, надигайки се зад гишето.

Блестящата табелка пред него ме уведоми, че името му е директор Росини.

— Добър вечер, капитане — обърна се той към Алесандро.

Облегнах ръце на зеления мрамор и се усмихнах мило.

— Здравейте. Аз съм Жулиета Толомей. Имам резервация. Извинете ме за секунда… — обърнах се към Алесандро. — Е, това е. Тук вече съм в безопасност.

— Съжалявам, госпожице Толомей — каза директор Росини, — но нямам резервация на ваше име.

— О! Бях сигурна… това ще бъде ли проблем?

— Заради „Палио“! — възкликна мъжът, като размаха ръце отчаяно. — Хотелът е претъпкан. Но… — Затрака той по клавиатурата на компютъра. — Тук имам номер на кредитна карта с името на Джули Джейкъбс. Резервация за един човек за седмица. Трябва да пристигне днес от Америка. Да не би да сте вие?

Приковах очи в Алесандро, който отвърна на погледа ми с пълно безразличие.

— Да, това съм аз — отговорих.

Директор Росини ме изгледа изненадано.

— Вие сте Джули Джейкъбс? И Жулиета Толомей?

— Да.

Видях как двамата мъже си размениха любопитни погледи. Веждите на директор Росини се повдигнаха въпросително, докато Алесандро погледна и двама ни с язвително равнодушие.

— Капитане? — обърна се директор Росини към него. — Има ли проблем?

— Не — отговори Алесандро. — Госпожице Джейкъбс, наслаждавайте се на престоя си в Сиена.

В следващия миг кръщелникът на Ева Мария изчезна, сякаш никога не бе влизал тук, а аз останах сама с директор Росини и неудобното мълчание. Едва когато попълних всички формуляри, които ми връчи, Росини си позволи да се усмихне.

— Е… значи сте приятелка на капитан Сантини?

Погледнах през рамо.

— Имате предвид мъжа, който бе тук преди малко? Не, не сме приятели. Така ли се казва? Сантини?

Директор Росини очевидно реши, че не го разбирам.

— Името му е капитан Сантини. Той е… как се казва… началник на охраната в Монте Паски. В двореца Салимбени.

Сигурно бях погледнала стреснато, тъй като директорът побърза да ме успокои.

— Не се тревожете, в Сиена няма престъпници. Това е много спокоен град. Веднъж имаше един престъпник… — Той се засмя леко. — … но се погрижихме за него! Елате, ще ви заведа в стаята ви.

В продължение на часове бях очаквала нетърпеливо да се просна в леглото. Но сега, когато най-после можех да го направя, вместо да си легна, започнах да се разхождам нервно из хотелската стая, обмисляйки възможността Алесандро Сантини да провери името ми и да изрови пацифисткото ми минало. Последното, от което се нуждаех, бе някой в Сиена да извади старото досие на Джули Джейкъбс, да открие римския ми провал и да сложи край на търсенето на съкровището.

Малко по-късно, когато се обадих на Умберто, за да му съобщя, че съм пристигнала, той очевидно долови притеснението в гласа ми и веднага осъзна, че нещо се е объркало.

— А, няма нищо — казах бързо. — Само някакъв издокаран в „Армани“ тип, който откри, че имам две имена.

— Но той е италианец — отвърна Умберто. — Не му пука дали с нещо малко си нарушила законите, стига да носиш красиви обувки. Носиш ли елегантни обувки? Обу ли обувките, които ти поръчах? Принцесо?

Сведох очи към джапанките си.

— Предполагам, че с мен е свършено. — Засмях се.

I.III.

„Във гробницата й ще ида сам.

Остават й три часа сън най-много.“

Събудиха ме камбаните на църквата „Сан Доменико“. Две минути по-късно директор Росини почука на вратата ми, сякаш знаеше, че бе невъзможно да продължа да спя в тази шумотевица.

— Извинете ме! — каза той и без да чака покана примъкна огромен куфар в стаята и го остави на празната стойка за багаж. — Това пристигна за вас снощи.

— Чакайте! — извиках, като пуснах вратата и увих хотелската хавлия плътно около себе си. — Това не е моят куфар.

— Не… — съгласи се той, като извади елегантната кърпичка от предния си джоб и избърса потта от челото си. — Това е от графиня Салимбени. Ето, тя остави бележка за вас.

Взех бележката.

— Какво точно е графиня?

— По принцип — отвърна директор Росини с достойнство — не пренасям багаж. Но тъй като беше графиня Салимбени…

— Тя ми дава на заем дрехите си? — възкликнах, като се вторачих шашнато в бележката от Ева Мария. — И обувките си?

— Докато вашият собствен багаж пристигне. Сега се намира в Мантуа.

С безукорно красивия си почерк Ева Мария ме уведомяваше, че дрехите може да не ми прилегнат идеално. Но според нея, щеше да е по-добре да съм облечена в тях, отколкото да се мотая наоколо гола. Бях склонна да се съглася, но това не означаваше, че с радост щях да облека тоалетите на непознат човек.

Докато разглеждах дрехите в куфара, се зарадвах, че Джанис не можеше да ме види. В детството ни къщата не бе достатъчно голяма за две поклоннички на модата, затова аз, разочаровайки силно Умберто, се бях заела да се превърна в точно обратното нещо. В училище Джанис получаваше комплименти от приятели, чиито живот бе ръководен от имена на дизайнери. Коледа означаваше Дона Карън, плажът — Долче и Габана, а дъждовните дни — Бърбъри. На мен пък ми се възхищаваха момичета, които ме придружаваха до магазина за дрехи втора употреба, но нямаха достатъчно въображение, за да закупят същото като мен, нито пък смелост да облекат подобна комбинация. Не че не харесвах красиви дрехи, просто не исках да доставя на Джанис удоволствието от мисълта, че ми пука за вида ми. Защото каквото и да постигнех в това отношение, тя винаги щеше да ме надмине.

Докато завършим колежа, си бях изградила собствен образ: глухарче в лехата на обществото. Сладко, но все пак плевел. Когато леля Роза сложи снимките от дипломирането ни една до друга на рояла, усмихна се тъжно и отбеляза, че от всичките класове, които съм изкарала, съм постигнала най-големи успехи в „Анти-Джанис“.

С други думи, дрехите на Ева Мария определено не бяха в моя стил. Но пък какви други възможности имах? След телефонния разговор с Умберто снощи, бях решила да пенсионирам джапанките си и да обърна малко повече внимание на вида си. Все пак, последното, от което се нуждаех сега, бе Франческо Макони, финансовият съветник на майка ми, да си помисли, че съм човек, на когото не можеш да имаш доверие.

Затова изпробвах тоалетите на Ева Мария един по един, като се въртях пред огледалото. Най-после намерих подходящата комбинация — тясна пола и сако, яркочервени с черни акценти, които ме караха да изглеждам като току-що слязла от ягуар с четири безукорно елегантни куфара и малко кученце на име Бижу. Но най-вече изглеждах сякаш живеех от скрити наследства и ядях финансови съветници за закуска.

Между другото, имах и подходящи обувки.



Директор Росини ми обясни, че за да стигна до двореца Толомей, трябва да мина по „Виа дел Парадизо“ или „Виа дела Сапиенца“. И двете били павирани и практически затворени за коли, но „Сапиенца“ можела да се превърне в предизвикателство, затова „Парадизо“ бил по-безопасният маршрут.

Докато вървях по „Виа дела Сапиенца“, решително пренебрегвайки съвета му, фасадите на древните къщи надвиснаха над мен и скоро попаднах в лабиринта на отминали векове. Тясната панделка синьо небе бе кръстосана с пране и шарени рекламни плакати. Цветовете им контрастираха странно със средновековните тухли, но с изключение на тях и чифт джинси, прострени на въже, нищо друго не напомняше за съвременния живот.

Светът бе напреднал, но Сиена нехаеше. Директор Росини ми бе споменал, че разцветът на града бил през Средновековието и сега забелязах, че всички очевидно се придържаха към древното си минало с упорито пренебрежение към напредъка. Тук и там имаше следи от Ренесанса, но като цяло Сиена бе прекалено мъдра, за да бъде съблазнена от чара на историческите плейбои, така наречените „майстори“, които навсякъде другаде бяха покорили издънките на Римската империя със зашеметяващо изрисуваните си тавани, докато тираните бяха оковали благородните им глезени във векове на пълна корупция.

Сиена благоразумно бе спряла часовниците си, докато все още е била на свобода. В резултат на това, тя не се гордееше с величие, а с достойнство. Не бе взела нищо и не бе предала нищо. Дори сега, в свят, на който вече не му пукаше за нищо, тя все още бе старата Сиена, града на Богородица.

— И само поради тази причина — заключи директор Росини, облегнат на зеления мрамор — Сиена е единственото място на планетата, където си заслужава да живееш.

— Къде другаде сте живял? — попитах невинно.

— Веднъж прекарах два дни в Рим — отговори той. — Повече няма нужда! След като си опитал една хапка от мухлясалата торта, защо да продължаваш да я ядеш?