След обиколката из притихналите улички внезапно, изскочих на шумна, оживена улица. Според инструкциите ми, улицата се наричаше „Банки ди Сопра“ или „Висшите банки“, точно обратното на нисшите банки, които се казваха „Банки ди Сото“. Защо в такова малко градче имаше толкова много банки? Заради поклонниците. За невежото око Сиена изглеждаше построена сред нищото, но всъщност градът се бе разраснал около стария поклоннически път, „Виа Франчигена“, и търговците му бяха натрупали състояния покрай пътешествениците. През вековете, милиони хора минали през Сиена и много чужди съкровища и валути си сменили собствениците. Следователно, постоянният поток от съвременни туристи просто бе продължение на старата, доходоносна традиция.

Директор Росини ми обясни, че моето семейство, Толомей, забогатяло точно по този начин, както и съперниците, Салимбени, които станали още по-богати. Били търговци и банкери, а частните им палати украсявали същата тази улица „Банки ди Сопра“, с двете си невероятно високи кули, които продължили да растат, докато накрая се сринали.

Когато минавах покрай двореца „Салимбени“, затърсих напразно останки от старата кула. Сградата все още бе впечатляваща с гигантската си предна врата, но вече не бе едновремешната крепост. Помислих си, че някъде в тази могъща постройка се намираше кабинетът на кръщелника на Ева Мария, Алесандро. Надявах се, че в момента той не ровеше из стари досиета, за да открие тайната на Джули Джейкъбс.

По-нататък по улицата, не много далеч, се издигаше палата „Толомей“, древният дом на величествените ми предци. Застанах пред сградата и вдигнах очи към красивата средновековна фасада. Внезапно се почувствах горда от връзката си с хората, които бяха живели в тази прекрасна къща. Доколкото видях, от 14 век насам нямаше много промени. Единственото, което подсказваше, че семейство Толомей са се изнесли от палата, а модерна банка се е нанесла вътре, бяха рекламните плакати, окачени по прозорците.

Значи финансовият съветник на майка ми работеше тук. Или поне бе работил тук. След влизането ми в сградата, с малката ми мечта ще бъде свършено. Или щях да изляза от банката триумфално, понесла съкровището си, или доста по-вероятно, съдбата щеше да ми се изсмее и да ме изрита навън с празни ръце, чудейки се каква лудост ме бе накарала да прелетя половината свят без да си направя труда първо да звънна няколко телефона.

Вместо веднага да вляза в двореца „Толомей“, реших да се порадвам на мечтата си още малко и влязох в няколко книжарници в търсене на карта на града и речник. После обядвах в пицария, наречена „Кавалино Бланко“ и, докато седях там, преструвайки се, че речникът ми е интересен роман, започнах да осъзнавам, че когато си в Рим или в Сиена, е нужно повече от взет на заем костюм, за да се изравниш с местните. Подозирах, че жените около мен, към чиито усмивки и жестове поглеждах прикрито, притежаваха нещо повече от мен, някаква способност, която бе изключително важен елемент за пълното щастие.

След обяда продължих надолу по главната улица, която в един определен момент се превърна във „Виа ди Чита“. Изпих едно еспресо в кафенето на площад „Ростиерла“ и попитах келнерката дали може да ми препоръча добър фризьор в квартала. Оказа се, че братовчед й, Луиджи, бил най-добрият фризьор в Сиена и тя не се поколеба да си свали престилката и да ме поведе към салона му, въпреки пиковия час и безбройните клиенти, които се развикаха след нея раздразнено. Жената просто сви рамене и се засмя уверена, че всички те щяха да продължат да я обожават след връщането й, може би дори повече от преди, тъй като вече ще са опитали живота без нея.

Луиджи метеше коси от пода, когато влязохме в салона му.

— Здрасти, скъпи — поздрави го келнерката и го целуна по двете бузи. — Това е Жулиета. Тя иска… как се казва? Пълна промяна. Съжалявам, но не мога да остана. Чао, скъпи!

Луиджи беше двайсетинагодишен, но имаше окото на Микеланджело.

— Повечето жени — каза ми той, докато още метеше, — идват тук, защото искат това, което и ти — пълна промяна. Казвам им, че са идиотки. Не можеш да превърнеш гаргата в гълъбица колкото и да се мъчиш. Но… — Замълча за миг той, като спря да мете и завъртя стола, за да мога да се настаня. — Лесно можеш да превърнеш гълъбицата в гарга, ако не внимаваш. Ела, седни. Тук си на подходящото място.



Два часа по-късно, когато тръгнах обратно по „Виа ди Чита“, бях затънала още по-дълбоко в дългове, но всяка стотинка си струваше. Червеният костюм на Ева Мария лежеше грижливо сгънат на дъното на пазарската ми торба под обувките, които си вървяха с него. Аз бях облечена в един от петте нови тоалета, одобрени от Луиджи и чичо му, Паоло, който случайно притежаваше магазин за дрехи точно зад ъгъла.

— Добре, добре — каза чичо Паоло, когато забеляза колебанието ми. — Ще намаля всичко с трийсет процента, включително и обувките, ако ми обещаеш нещо. Никога вече не обличай костюма на калинката. Разбираме ли се?

Докато вървях, се оглеждах във витрината на всеки магазин, покрай който минавах. Защо никога преди не бях правила подобно нещо? Още от гимназията си подстригвах косата сама с кухненската ножица. Нужни ми бяха около пет минути, за да подрежа крайчетата и, честно казано, си мислех, че никой не може да забележи. Е, сега аз определено забелязвах разликата.

В детските ни години леля Роза ни водеше при селския бръснар два пъти годишно. Беше достатъчно разумна, за да не ни води заедно. Само веднъж двете с Джанис се озовахме една до друга на бръснарските столове и сигурно приличахме на типичните близначки. Едната беше отворена и напориста, а другата — затворена и едва си налагаше да се погледне в огледалото. Възрастният бръснар отбеляза, че за него е загадка как две близначки може да са толкова различни.

— Вижте! — извика той, като повдигна опашките ни. — Тази има козина на мечка, а другата — коса на принцеса.

Леля Роза не отговори. Просто си седеше там безмълвно и го чакаше да свърши. След като подстригването приключи, тя му плати и му благодари студено. После ни поведе навън раздразнено, сякаш ние, а не бръснарят, бяхме допуснали непростима грешка. От този ден, Джанис никога не бе пропускала възможността да ми направи комплимент за грубата мечешка козина.

Горчивият спомен едва не ме накара да се разплача. Стоях тук, издокарана и търсеща проблеми, докато леля Роза бе на място, където вече не можеше да оцени грижите, които бях положила за косата си. А тя щеше да изпита огромно удоволствие, ако можеше да ме види. Аз обаче бях прекалено заета да си мисля, че Джанис никак нямаше да се зарадва.

Най-после се върнах до палата „Толомей“ и застанах решително пред входа, стиснала пазарската си чанта. Още преди да протегна ръка към вратата, пазачът ми я отвори галантно и я задържа внимателно, въпреки че голямата полуавтоматична пушка му пречеше. Той не ми се усмихна, но приех жеста му като знак, че хората забелязват преобразяването ми.

Отвътре палатът на предците ми бе също толкова строг, колкото и отвън. Ако не знаех, че се намирам в банка, щях да предположа, че съм в църква. Шест гигантски колони от червени тухли поддържаха високия таван. Гишетата, столовете и хората, които вървяха по мраморния под, заемаха съвсем малка част от помещението и белите лъвски глави, подаващи се от древните стени сякаш въобще не забелязваха присъствието им.

— Да? — обърна се към мен чиновничка с тънки като конец рамки на очилата.

Наведох се към нея.

— Възможно ли е да поговоря с господин Франческо Макони?

Тя ме изгледа подозрително.

— Тук няма господин Франческо.

— Няма Франческо Макони?

В този момент жената реши, че трябва да свали очилата си, остави ги на плота и ми се ухили с прекалено любезната усмивка на човек, готов да забие игла във врата ти.

— Не.

— Но аз знам, че е работил тук…

Не успях да продължа, тъй като чиновничката от съседното гише се включи в разговора.

— За президент Макони ли говорите? — прошепна тя със страхопочитание.

— Бил е тук преди двайсет години, нали?

Жената изглеждаше ужасена.

— Президент Макони винаги е бил тук!

— Възможно ли е да поговоря с него? Той е стар приятел на родителите ми, Даяна и професор Толомей. Аз съм Жулиета Толомей.

И двете жени се вторачиха в мен, сякаш бях призрак, внезапно появил се пред очите им. Без да изрече и дума, чиновничката, която отначало се бе опитала да ме обезкуражи, окачи очилата обратно на носа си, вдигна телефона и проведе бърз разговор на италиански. После остави слушалката почтително и се обърна към мен с нещо като усмивка.

— Президент Макони ще ви приеме веднага.



Президент Макони беше изтънчен мъж на около шейсет години, облечен в изискан костюм и вратовръзка. Бе постигнал изненадващ успех в примесването на няколкото дълги косъма от едната страна на плешивото си теме към другата. Заради странната си прическа, той се движеше сковано, но в очите му проблясваше искрена топлота.

— Госпожице Толомей? — Любезно ми протегна ръка той и ми кимна да го последвам нагоре по стълбите. — Това е неочаквано удоволствие.

Никога преди не бях приемана на горните етажи на банка, но подозирах, че това, което се случваше днес в палата „Толомей“, не бе типично за банките като цяло. Тук, дори най-авангардният вътрешен дизайн беше безпомощен пред сграда, която бе почти на осемстотин години. Неравните стени и изкорубените подове напомняха постоянно на сегашните обитатели, че сградите надживяват деловите начинания, затова е разумно да се проявява известно смирение.

Кабинетът на президент Макони се намираше на последния етаж и откриваше великолепна гледка към църквата „Сан Кристофоро“ и няколко други впечатляващи сгради в квартала. Пристъпих напред и се спънах в пластмасова кофа, сложена в средата на голям персийски килим. След като се увери, че не съм пострадала, президент Макони грижливо върна кофата точно на мястото, където стоеше преди да я сритам.

— Покривът тече — обясни ми той, като вдигна очи към напукания гипс по тавана. — Но не можем да открием къде точно. Странна работа. Капе, дори когато навън не вали.

Той сви рамене и ме покани да се настаня на един от двата майсторски резбовани махагонови стола пред бюрото му.

— Старият ни президент обичаше да казва, че сградата плачела. Между другото, той познаваше баща ви.

Президент Макони се настани зад бюрото, облегна се на кожения стол и сключи пръсти.

— Е, госпожице Толомей, с какво мога да ви помогна?

По някаква причина, въпросът ме изненада. Толкова се бях съсредоточила върху идването си тук, че въобще не бях обмислила следващата стъпка. Този Франческо Макони, който досега живееше във въображението ми, знаеше много добре, че бях дошла за съкровището на майка ми и бе чакал нетърпеливо всичките тези години да го предаде на наследницата.

Истинският Франческо Макони обаче се държеше по съвсем различен начин. Започнах да обяснявам защо бях дошла и той ме изслуша безмълвно, като от време на време кимаше. Когато най-после млъкнах, той ме изгледа замислено без да проговори.

— Затова се чудех — продължих, осъзнала, че бях забравила най-важната част, — дали можете да ме заведете до сейфа на майка ми.

Извадих ключа от джоба си и го сложих на бюрото, но президент Макони едва го погледна. След кратко мълчание, той стана и отиде до прозореца; скръстил ръце зад гърба си, се загледа намръщено към покривите на Сиена.

— Майка ви — каза той накрая — беше мъдра жена. А когато господ отнася мъдрите в рая, той ни оставя мъдростта им. Техният дух продължава да живее около нас безмълвно като бухал, чийто очи виждат в нощта, която за нас е само непрогледна тъмнина.

Той замълча за момент и опипа оловното стъкло, което се бе измъкнало от рамката на прозореца.

— В някои отношения, бухалът е подходящ символ за цяла Сиена, а не само за нашия квартал.

— Защото всички хора в Сиена са мъдри? — попитах, тъй като не схващах какво точно имаше предвид.

— Защото бухалът има древен предшественик. За гърците, това била богинята Атина. Римляните я наричали Минерва. В римски времена, тя имала храм тук в Сиена. Старата Сиена, града на Богородица. Нали разбирате? Затова ние винаги сме обичали Дева Мария, дори в древните времена преди раждането на Христос. За нас, тя винаги е била тук.