— Ужасно е — каза Джени. На нея тепърва й предстоеше да усети напрежението от влизането в колеж, но пък можеше да им съчувства. — Така де, баща ми по цял ден само слуша радио и чете вестници, защо ние трябва да правим толкова много?

— Не знам — въздъхна Нейт уморено и посегна към ръката й, а когато я намери, вплете пръстите си в нейните.

Джени сякаш се разтопи в тревата. Тя усети топлината му, а ръката й сякаш се сля с неговата. Никога не беше се чувствала толкова прекрасно.

— Хей, искаш ли да ходим до нас и да хапнем нещо? — предложи Нейт, като си играеше с кокалчетата на ръцете й.

Джени кимна, защото знаеше, че той я чува без да се налага да продумва нищо.

Не й се вярваше колко бързо можеше да се промени животът. Откъде можеше да знае, когато се събуждаше тази сутрин, че днес ще се влюби?

Д е вманиачен

Дан се почувства малко като перверзник да гледа филма на Серена сам в апартамента на Руби и Ванеса. Но в момента, в който си взе кола от стария им кафяв хладилник, настани се на неоправеното легло на Руби и натисна „старт“, забрави за всички подобни чувства.

Камерата се приближи към червените, покрити с гланц устни на Серена:

— Добре дошли в моя свят — каза тя със смях. После устните й тръгнаха… Така де, Серена тръгна нанякъде, а камерата остана фокусирана върху устните й, докато задният план се смени.

— Викам си такси, много използвам таксита. Скъпо е — продължи тя.

Една кола спря и устните й се качиха на задната седалка.

— Отиваме към центъра. Към „Джефри“. Това е страхотен магазин. Не знам какво търся, но съм сигурна, че ще го намеря.

Камерата продължаваше да следи устните й през цялото време до края на пътуването. Свиреше музика. Нещо от 60-те, но на френски. Може би Серж Генсбур. През замъглените стъкла на таксито се виждаха сцени от живота на Ню Йорк.

Дан стисна здраво чашата с кола. Беше страшно закачливо да виждаш само устните на Серена. За малко си помисли, че ще припадне.

— Пристигнахме — казаха най-накрая устните. Камерата ги последва извън таксито и през огромна стъклена витрина на входа на един бял магазин.

— Погледнете всички тези прекрасни дрехи — прошепнаха устните, които останаха леко разтворени, докато Серена огледа магазина. — Аз съм в Рая.

Дан бръкна в джоба на панталона си за цигара, а ръцете му се тресяха неконтролируемо. Той изпуши една, след това още една, докато устните на Серена обикаляха магазина. Те първо се спряха да целунат малка кафява чантичка със снимка на куче, след това прекараха пред обектива чифт ангорски ръкавички с пайети и най-накрая намериха рокля, на която не можеха да се наситят.

— Прекрасно червена е. Напоследък се запалих по червеното и ще я пробвам — казаха захласнато устните.

Дан запали трета цигара.

Камерата последва Серена в съблекалнята, където, докато тя се събличаше, зъбите и тракаха:

— Умирам от студ. Надявам се да не е прекалено малка, мразя, когато дрехите са прекалено малки.

Косата й, голите й рамене, врата й едното й ухо се видяха в огледалото за част от секундата, но не на фокус. Беше непоносимо за гледане — почти.

И тогава…

— Та да! — казаха устните. Камерата леко се отдалечи, за да поеме Серена в кадър, позираща с прекрасна червена рокля с тънки презрамки. Краката й бяха боси и се виждаха лакираните й в червено нокти.

— Не е ли страхотна? — каза тя, плесна с ръце и започна да се върти, а роклята се вдигна над колената й, описвайки кръгове. Отново се чу френската песен и образа стана черен.

Дан се отпусна назад в леглото. Чувстваше се дрогиран и повече от всичко друго му се искаше в момента да е със Серена. Тези устни! Искаше да ги целува отново и отново.

Той извади мобилния си телефон и започна да натиска копчетата в търсене на нейния номер.

— Ало? — вдигна още на първото позвъняване Серена.

— Аз съм Дан — каза той с хриптящ глас. Едва дишаше.

— Хей, толкова мно-о-ого съжалявам, че забравих за срещата с вас. Ванеса беше ли много ядосана?

Дан затвори очи:

— Току-що гледах филма ти.

Той взе дистанционното и натисна копчето за превъртане.

Серена замълча за секунда. Колко неловко.

— Оу, и какво ще кажеш?

Дан пое дълбоко въздух.

— Аз мисля… — можеше ли да й каже? Дали? Това са само две думи. Можеше да ги каже сега и да се свърши с агонията. Можеше.

Но не и той.

— Влюбен съм в… него — каза, а шубето го хвана на последната дума.

— Наистина ли?

— Аха.

— Ама какво каза сестра ти, досега тя е виждала само малки части от него. Има още километри лента, но с Ванеса решихме да го ограничим до устните.

— Джени не пожела да го гледа без теб. Само аз съм тук. Ванеса ми даде ключовете — той се почувства странно дори само докато го казваше, но не искаше да я лъже.

— Оу! — възкликна Серена и си помисли за поезията, която Дан пише за нея и за която научи от баща му по телефона. А сега гледаше филма й сам-самичък в апартамента на Ванеса! Серена не искаше да се стяга от този факт, но й беше трудно да не го прави.

— Много съм развълнуван за следващия уикенд. Мислиш ли, че трябва да се опитам да си запиша час за интервю? — каза той като се изправи.

— Добре — отряза го тя. — Значи до следващия петък, а? В три часа на Централна гара.

— Добре — каза той. Но това ли беше всичко? Само това ли можеха да си кажат?

— Чао — каза тя и затвори. Не й се искаше да стои на телефона, в случай че Дан каже нещо, което няма да й понесе.

— Чао — каза той и пусна филма отново, а мозъкът му все още даваше заето под влиянието на първото гледане. Нямаше нищо лошо в това да го гледа отново, нали?

Хммм… Някой да подушва мания? И не говоря за парфюма…

Леко плаване

— Никога не съм влизала в подобна къща — каза Джени в преддверието на къщата на Нейт. Тя беше на три етажа, с боядисана в зелено дограма на прозорците и много здравец и бръшлян, които се спускаха от покрива. На вратата имаше сложна система от аларми и ключалки и навсякъде имаше камери.

Нейт вдигна рамене с безразличие, докато вкарваше кода на алармената инсталация.

— Същото е като да живееш в апартамент, с тази разлика, че тук има стълби.

— Да, предполагам — каза Джени, така че да не се разбере колко е зашеметена в действителност.

Нейт я покани вътре и тя видя фоайето, облицовано с червен мрамор, в чийто ъгъл имаше огромна каменна статуя на лъв. На главата на лъва някой беше поставил кожена шапка. Надолу по стълбите имаше огромен хол, а на стените висяха картини на известни художници. Джени май разпозна някои от тях: Реноар, Сърджент, Пикасо.

— Родителите ми са луди на тема изкуство — каза Нейт, когато забеляза, как Джени се впечатли от картините. Тогава забеляза и нещо друго, едно малко пакетче на масата до стената. На картичката пишеше неговото име. Нейт се приближи и я прочете.

От едната страна с прекрасни букви с класически шрифт беше изписано „Блеър Корнелия Уолдорф“. Вътре пишеше: За Нейт. Знаеш, че те обичам, Блеър.

— Какво е това? Да нямаш рожден ден? — попита Джени.

— Ъъъ — измъмри той и напъха картичката обратно в плика, след това взе кутията и я хвърли в дъното на килера за дрехи. Не беше ни най-малко любопитен какво има вътре. А и сигурно беше някой пуловер или парфюм. Блеър вечно му подаряваше разни неща без причина, освен, за да му привлече вниманието. Понякога бе толкова изискваща.

— Та какво искаш да хапнеш? — попита той Джени, докато я водеше по коридора към кухнята. — Готвачката ни прави страхотни шоколадови кексчета. Обзалагам се, че са останали няколко.

— Готвачка? — повтори Джени след него. — Ама разбира се, че имате готвачка.

Нейт намери кутията за сладки на огромния кухненски плот и я отвори. Извади от там едно кексче и го напъха в устата си:

— Майка ми не най-добрата готвачка на света — каза той. Дори самата идея майка му прави препечена филийка му се струваше абсолютен майтап. Тя беше френска принцеса, която живееше с ресторантска или коктейлна храна по разни партита. Та тя вероятно дори не беше стъпвала в кухнята.

— Пробвай едно — каза Нейт и подаде на Джени кексче.

— Благодаря — каза тя и го взе, макар да бе толкова развълнувана, че нямаше да може да го хапне. Щеше да се разтопи в дланта й.

— Да се качим горе, оттук е най-бързо — предложи той.

Джени си пое въздух. Никога досега не беше оставала сама с момче в неговата къща. Това правеше ситуацията малко по-страшна за нея. Но много й се искаше да вярва на Нейт. Той не беше като ужасния Чък Бас, който се беше възползвал от нея на онова парти. Отначало Чък й се беше сторил опасен и вълнуващ, но той дори не беше я попитал за името й. А Нейт беше учтив и изглеждаше заинтересован да я опознае. Тя, от своя страна, беше заинтересована да му позволи да я опознае.

Нейт поведе Джени по малките стълби зад една странична врата. Тя беше изчела достатъчно книга на Джейн Остин и Хенри Джеймс, за да знае, че това са стълбите за прислугата. Когато стигнаха на третия етаж, Нейт отвори вратата към просторно фоайе, което беше осветено с естествена светлина, идваща от стъкления покрив. После подминаха маслен портрет на момче в моряшка униформа, държащо малка дървена лодка. Джени осъзна, че това е Нейт.

После той отвори още една врата и каза:

— Това е моята стая.

Джени го последва вътре. Стаята изглеждаше почти нормална, с изключение на огромното антично легло и ултрамодерното му страхотно бюро, с изключително тънък лаптоп. Леглото беше застлано със зелено-черна карирана кувертюра, подът беше осеян с DVD-та, а в ъгъла грижливо подредени стояха гирите му. От гардероба се подаваха обувки, а на стените бяха окачени плакати на „Бийтълс“.

— Хубава е — каза Джени и седна нервно на единия край на леглото. Тогава забеляза макет на яхта на нощното му шкафче и попита:

— Плаваш ли?

— Аха — отвърна Нейт, грабна макета и й го подаде. — Двамата с татко сглобяваме лодки в Мейн. В момента работим по тази. Тя е за дълги разстояния и е по-тежка от другите, които строим за състезания. Първо ще я изведем до Карибите, а след това може би до Европа.

— Наистина ли? — изуми се тя и огледа макетчето. За нея беше трудно да си представи да преплаваш океана с нещо толкова малко и деликатно. — Има ли тоалетна?

— Да, ето тук — каза той, усмихна се и завря пръста си в кабината. Там имаше малка овална врата и буквите WC на нея. — Виждаш ли?

Джени беше очарована и кимна.

— Иска ми се да се науча да плавам.

Той седна до нея и каза тихичко:

— Може да дойдеш в Мейн и аз ще те науча. Джени се обърна към него, а кафявите й очи потърсиха неговите:

— Аз съм само на четиринадесет.

Той се пресегна и погали нежно къдравата й коса. След това дръпна ръката си и каза.

— Знам. Няма проблем.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Всички го правят

Дори и аз си признавам, че веднъж в пети клас си откраднах един „Кит Кат“. Беше заради една игра, но все още сънувам кошмари. Няма да ме видите да крада чанта на „Прада“ или бельо от „Армани“, но някои момичета няма спирачки.

Хванаха Уинона Райдър в бутик в Лос Анджелис да краде някакви готини дрешки. Тя пък се измъкна с номера, че било проучване за някакъв филм. Как пък не. А сега и Б. Тя беше толкова добра в задигането на пижамата, че не я хванаха.