Лола изсумтя.

— Мъже! В половината от вас няма и капчица здрав разум. Това момиче вътре е много по-жилаво, отколкото изглежда.

Хънтър се усмихна и погледна към Лола.

— Вече съм разбрал, че някои жени са по-силни, отколкото изглеждат — каза й той.

— Жена му го научи на това — добави Морган.

— И това не беше лесен урок. И за двамата — призна си Хънтър.

Лола отново се изплю и събра вълната.

— Понякога наистина не е лесно А Сара също не е от лесните.

— Нито пък Кейс — каза Хънтър.

— Както вече казах — намерили са си майстора. И двамата.

От къщата продължаваше да не излиза никакъв звук.

— Кой от вас, смели момчета, иска да занесе тази вълна вътре? — обади се Лола.

— Не, благодаря — промърмори Морган.

Ют изсумтя, но не извади палците си от джобовете на панталоните.

Хънтър протегна ръка.

Лола му подаде усмихната кошницата с вълната.

— Тя не хапе — каза възрастната жена. — Или поне не толкова силно, че да оставя белези.

Хънтър се обърна към Морган.

— Провери дали Конър е още жив. Аб е известен с това, че убива пленниците си.

— Ако е жив, ще се опитам да го измъкна.

— Не и преди да си се убедил, че можеш да го направиш, без някой от двама ви да пострада.

Морган се поколеба, но кимна.

— Ще се движа като сянка.

— Върни се не по-късно от два часа преди зазоряване.

— А ако Конър е мъртъв? — попита Морган.

— Върни се веднага.

— Нещо против да прережа няколко гърла на връщане?

— Просто се върни веднага.

— Можем да ги изгорим — каза Ют. — Има само два пътя, по които може да се излезе от Спринг Кениън. Ако застанем по двама от двете страни, ще ги изпозастреляме.

Морган кимна. Идеята му харесваше.

— Калпепърови са изгорили доста народ — каза той. — Опитаха се да сторят същото и с нас в Рубинените планини. Живей с меч и ще умреш по същия начин. Време е тези момчета да разберат как се умира.

— Два часа преди зазоряване — каза Хънтър. — Размърдай се.

Без да казва нищо повече, той се обърна, тръгна към къщата и почука на вратата.

— Аз съм, Хънтър. Нося малко вълна.

— Вратата е отворена. Влез. — Гласът й режеше като бръснач.

Той отвори вратата, приведе се и влезе вътре. Сара бъркаше фасула толкова съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Кейс я наблюдаваше.

Изражението на очите му изненада Хънтър. Не беше виждал такива чувства в очите на брат си от години.

— Къде да оставя вълната? — попита той.

— Някъде далеч от огъня — рязко отвърна тя. После някак разкаяно добави. — Благодаря ти.

Хънтър остави кошницата в един ъгъл и се обърна към двамата. Напрежението беше толкова голямо, че сякаш можеше да го докосне.

Покашля се.

— Имаме план.

— И ще е дяволски добре, ако и аз съм включена в него — каза равно Сара.

— Ще е дяволски добре, ако не си — озъби се Кейс.

— Задоволява желанията и на двама ви.

Сара и Кейс едновременно се обърнаха към Хънтър. Надеждата и решителността в очите й напомниха на Хънтър за жената, която обичаше.

— Ти не познаваш жена ми, — каза той на Сара, — но се надявам някой ден да се запознаете. И двете сте замесени от едно тесто.

Сара се усмихна горчиво.

— Някой ден. Ако утре оживеем.

— Ти ще оживееш — намеси се Кейс, — дори ако това е последното нещо, което ще направя.

— Ще отида.

— Ще ос…

— Извинете — прекъсна ги Хънтър. — Времето лети, а имаме още доста неща да уточняваме.

— Най-добре е да уточниш, че тя остава тук — каза Кейс.

— Помисли само — отвърна брат му. — В момента, в който Аб разбере, че нея я няма, Конър ще умре.

Кейс погледна към Сара с глупавата надежда, че тя не слуша. Но тя слушаше и нямаше намерение да излиза.

— Конър може вече да е мъртъв — каза той спокойно.

Дишането й се учести. Не искаше да мисли, че брат й е убит.

Но въпреки това беше невъзможно да мисли за каквото и да било друго. И точно затова се държеше така.

— Изпратих Морган да провери — каза Хънтър.

— Трябваше да отида аз — отвърна Кейс.

— Защо? Той е също толкова добър в разузнаването, колкото си и ти.

— Бих могъл да си поразчистя малко сметките, докато се оглеждам наоколо.

— Това ще направи и Морган, ако Конър е мъртъв.

Сара издаде лек звук на възмущение.

— Аб няма да убие Конър, докато не получи среброто — каза тя.

— Вероятно няма — съгласи се Хънтър.

— Но получи ли среброто — намеси се и Кейс, — ще убие всеки, когото може, ще изгори останалите и ще избяга.

— В това Калпепърови са най-добри — да изнасилват, да убиват и да бягат — съгласи се Хънтър.

— Страхувам се за брат си.

— И имаш причина. Но той е твърде голям и твърде силен, за да провокира най-лошото у Аб — каза просто Хънтър. — Конър е много повече мъж, отколкото момче.

Сара затвори очи и се опита да си поеме въздух. Когато Кейс я взе в прегръдката си, тя не се възпротиви. Просто се притисна в него, молейки се брат й да е жив.

Кейс погали косите й. С цялата си душа искаше да може да й върне момчето.

— Ако Конър е мъртъв… — обърна се той към Хънтър.

Брат му кимна.

— Но сега трябва да помислим какво ще правим, ако не е — каза Хънтър.

Сара надигна глава.

— Най-добре е планът да включва и мен.

Хънтър започна да говори, преди Кейс да е започнал да спори. Сара наблюдаваше пламъците в огнището. Очите й ги отразяваха и имаха златист цвят. Тя отново се беше върнала в къщата, защото вече не беше необходимо да се крие.

Отдавна беше минал обичайният час, в който си лягаше, но тя знаеше, че тази нощ сънят няма да я навести.

Пукането на дървата и шепотът на вретеното бяха единствените звуци, които се чуваха в къщата.

Тя се опитваше да не мисли за нищо. Просто трябваше да поддържа огъня през цялата нощ.

Толкова малко топлина. И толкова много студ.

— Сара?

Тихият глас я накара да подскочи, но тя не посегна към пушката си.

— Влез — обади се тихо тя.

Вратата се отвори и затвори Кейс стоеше на прага.

— Надуших пушек — каза той — и разбрах, че си будна.

— Огънят… ме успокоява.

— Морган се върна току-що.

Сърцето на Сара спря да бие. Погледна към Кейс така, сякаш само с усилието на волята си можеше да получи отговора, който й се искаше да чуе.

— Брат ти е жив — продължи бързо той. — Малко е понатъртен, но иначе е добре.

Облекчението й беше толкова голямо, че тя се свлече към огъня.

С бързо движение Кейс я вдигна и я занесе в леглото й. Започна да разтрива студените й ръце.

— Добре съм — каза тя.

— Аха — смънка той, очевидно несъгласен.

— Наистина.

Тя въздъхна дълбоко. Цветът бавно започна да се връща върху лицето й.

— Престани да се тревожиш за това, което ще стане на зазоряване — каза й той.

Сподавен смях беше единственият й отговор. Той прошепна името й и отново я прегърна. Успокояваше и нея, и себе си.

— Конър ще се върне жив при теб — каза й той. — Кълна се.

— Н-но…

— Шт — прошепна той. — Морган вече е обратно на път за Спринг Кениън. Смята, че може да се промъкне достатъчно близо, за да пази Конър.

Или да се опита, помисли си той, но това не беше нещо, което можеше да каже на глас.

Морган беше казал, че Конър е завързан като коза за жертвоприношение.

Сара си пое въздух.

— Няма да ни очакват на билото сутринта, когато слънцето ще е зад нас — продължи спокойно той. — Лола и Ют се занимават с реалите, както ги помоли, макар че, проклет да съм, ако мога да разбера защо ги искаш излъскани.

Тя кимна, но не го погледна в очите.

— Ако не поспиш, утре въобще няма да си ни полезна. Разчитаме на теб и Лола да прикривате отстъплението ни.

„Поне това искаме да си мислиш — добави наум той. — А това, което наистина ни интересува, е да те държим по-далеч от куршумите.“

Сара отново кимна.

И отново не го погледна в очите.

— Кажи нещо. Господ ми е свидетел, че беше доста разговорлива снощи.

— Какво мога да кажа? — прошепна тя.

Той погледна към пребледнелите й устни. Знаеше, че е права. Ако говореха за утре, това само щеше да направи чакането още по-непоносимо.

— Ако разбереш, че си бременна, иди в Рубинените планини. Хънтър ще се погрижи за добър дом за теб и бебето.

Тя не отговори. Не можеше. Преди още да е осъзнала, че той не очаква да оцелее утре сутринта, устните му бяха върху нейните.

След първата му целувка тя вече не се бореше срещу успокоението, което й предлагаше. Притисна се към него с желание, което беше равно на неговото собствено. Докато той се бореше с нейните дрехи, тя събличаше неговите.

За всяка целувка, която му даваше, получаваше две. Когато пръстите му се озоваха между бедрата й, той откри, че тя е топла, мека, мокра от страст. Влезе в нея бързо и тя извика от удоволствие, което беше толкова силно, че чак я заболя.

— Сара?

— Не спирай. — Ноктите й се забиха в хълбоците му. — Никога не спирай.

Той изстена. Самообладанието го напускаше.

— Следващия път — дрезгаво каза той. — Следващия път ще бъда… бавен. Наистина бавен.

От гърлото й излезе нечленоразделен звук. Гърбът й се изви и ръцете й се вкопчиха в хълбоците му. Той пое вика и с устата си, отдавайки и се по единствения начин, на който беше способен.

Но това не беше достатъчно. Не знаеше дали някога можеше да му бъде достатъчно.

Трябваше да я има.

Трябваше да се слее с нея.

— Сара? — прошепна той.

И влезе още по-дълбоко.

С всяко негово движение тя викаше името му. Той й отговаряше с всичкото желание, което имаше в себе си, докато тя отново затрепери.

Той се опиваше от екстаза й и продължаваше да се движи върху нея, издигайки я все по-високо и по-високо, докато не останаха повече думи, повече въпроси, нищо, освен първичният съюз на мъжа с жената.

Тя беше като огън и гореше като огън, прогонвайки зимата.



Студеният вятър шибаше лицето на Сара. Тя стоеше и гледаше как Ют и Кейс се отдалечават в мрака Хънтър вече беше тръгнал. Той трябваше да заеме позиция, от която да прикрива отстъплението на Кейс.

Ако въобще има отстъпление, помисли си Сара.

„Но той е още жив. Недей да мислиш друго. Той е мъж“.

Тънката снежна пелена скърцаше под копитата на двата товарни коня.

Самарът на нейния кон беше пълен със сребро. Току-що излъсканите реали щяха да блестят като лунни лъчи на сутринта.

Заедно с провизиите за едно дълго пътуване, останалите кюлчета сребро бяха разпределени върху шест мустанга. Жените щяха да яздят други коне.

Сара не искаше да мисли затова, че заминават в тази тъмна доба, натоварени с всичко, което щеше да им е необходимо да оцелеят и да започнат нов живот, но последните думи на Кейс още отекваха в съзнанието й.

„Ако не се върнем, вие двете ще тръгнете за Рубинените планини. Елиза и бебето ще имат нужда от това сребро“.

В крайна сметка Сара се съгласи, въпреки че отказваше да приеме скритото значение на думите му. Не можеше да си представи да живее без Конър. Без Кейс.

Тя потрепери и се загърна в палтото на Ют. Мирисът на тютюн, пот, кози и пушек почти я задушаваше.

Кейс миришеше на ябълки през онази нощ! Мили Боже, сякаш бяха минали хиляда години оттогава.

— Будна ли си?

Сара се обърна към Лола.

— Будна съм.

— Изглеждаше така, сякаш сънуваш.

— Само си спомнях… Кейс миришеше на ябълки първия път, когато го видях.

Възрастната жена се засмя.

— Ют миришеше на барут, на уиски и на конски фъшкии. Седеше на една камара камъни до пътя, пиян като свиня, и стреляше по мухите. Боже, Боже, това беше толкова отдавна.

Въпреки страха си, Сара се усмихна.

— Много години съм била с този човек — продължи Лола. — Много години. Твърде много, за да го оставя сега да си тръгне и да бъде убит. — Звездната светлина правеше очите й да изглеждат като лъскави черни опали. — Вземи четирите коня и тръгвай към Невада. Ако има нужда някой ще те настигне и ще те върне обратно.

— Не.

— Чуй ме, момиче, ти…

— Не — спокойно я прекъсна Сара.

— Някаква вероятност да промениш решението си?

— Не.

Известно време Лола усърдно дъвчеше тютюн. После се изплю през една от дупките между зъбите си.

— Предполагам, че имаш някакъв план — каза тя.

— Познавам Спринг Кениън по-добре от всеки друг.

Лола изсумтя.

— Аб Калпепър може и да е подъл като змия, но не е сляп — продължи Сара. — Ют няма да успее да го заблуждава задълго.

— Не е нужно. Куршумите са бързи.

— Но плътта е бавна — отвърна Сара. — Хайде, нямаме много време.

Метна се на кобилката си Проклинайки, Лола също яхна коня си.

— А товарните коне? — попита Лола.