Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Сара извика изненадано и се хвана за раменете на брат си, който я вдигна от пода.

— Конър Лоусън, нито веднъж не те превързах, без да направиш нещо, за да започнеш да кървиш отново — каза тя. — Трябваше да те оставя на Калпепърови.

— Но не ме остави — отвърна той и се ухили — Спаси ме, защото съм единственият ти брат и защото ме обичаш повече от цяло сребърно съкровище.

Смеейки се, той я вдигна още по-високо и я завъртя. Дори и раните в лявата ръка и крака да го боляха, той не го показа по никакъв начин.

Радостта на Конър, че е останал жив, не беше намаляла, откакто той и Сара влязоха в двора на ранчото, водейки мустангите, натоварени със среброто. Въпреки кръговете под очите му, синините върху челото му и двете огнестрелни рани, той преливаше от щастие.

Усмихната, Сара хвана лицето на брат си с ръце. Усети леко загрубялата му кожа — доказателство, че вече се превръщаше в мъж. Погледна в дълбоките му зелени очи, които й напомниха за баща им, и я заболя сърцето.

— Чуй ме, Конър. Моля те Вземи половината от среброто и иди на Изток. Ако си образован, можеш да пътуваш навсякъде, да направиш всичко, да станеш всякакъв.

Усмивката напусна лицето на брат й и той я пусна на пода внимателно.

— Знам, че е така, и след няколко години мога да го направя. Но първо искам да доведа ранчото до такова състояние, че да те храни и издържа независимо от обстоятелствата.

— Моята половина от среброто ще свърши тази работа.

Конър я изгледа някак странно, сякаш беше очаквал по-друг отговор. Следващите му думи й казаха какъв беше този отговор.

— А Кейс? Обичаш го, нали?

Искаше й се да му каже, че това не е негова работа. Но за нещастие, беше. Той и Кейс имаха много повече общи черти, отколкото брат й предполагаше.

И двамата притежаваха по една половина от ранчото „Лост Ривър“.

Искаше й се да има начин да обясни на брат си защо мъжът, когото обичаше, не я обича. Не искаше Конър и Кейс да станат врагове заради нея.

— Да, обичам го. Но само моята любов не е достатъчна.

— По дяволите, той трябва да те обича, иначе не би… хм… о, проклятие!

Усмивката й беше толкова горчива, колкото и мислите й.

— При мъжете не е точно така — каза тя просто.

— Кой мъж би… — започна Конър гневно.

— Някой добър мъж — прекъсна го тя. — Нежен мъж. Мъж, който може да лекува раните, оставени от миналото. Мъж, чието собствено минало го е накарало да се страхува да обича.

— Кейс не се страхува от нищо.

— Тогава е неспособен. Това няма значение. Всичко, което има значение е, че Кейс не ме обича.

— Как може някой да не те обича?

Сара се засмя тихо и безпомощно, а всъщност й се искаше да заплаче. Изведнъж силно прегърна брат си.

— Всичко е наред — каза му тя. — Наистина, Конър. Не се сърди на Кейс. Той ми даде повече от всеки друг мъж, повече, отколкото съм вярвала, че един мъж може да даде на една жена.

Ръцете на Конър се сключиха около нея и я изненадаха със силата си.

— Парите не са вечни — каза той най-накрая. — А земята е. Оправя ли веднъж ранчото, никога нищо няма дати липсва. Ще си свободна като ястребите, които толкова обичаш.

— Точно това искам за теб.

— За мен свободата е тук, а не в някое източно училище.

Ако Сара бе видяла някакво колебание в очите на брат си, щеше да спори. Но не видя.

Времето на споровете и убеждаването бе свършило. Каквото и да беше останало от детето в по-малкия й брат, беше умряло през нощта на пленничеството му и по време на стрелбата на следващата утрин.

Конър вече не беше момче. Беше станал мъж, който е взел своето решение.

Сара въздъхна дълбоко, изправи се на пръсти и целуна бузата на брат си.

— Добре — каза тя. — Ти трябва да направиш избора, не аз.

Той върна целувката й толкова нежно, колкото я беше получил.

— Благодаря ти.

— Толкова тихо? — попита тя дрезгаво. — Нямали да хвърлиш шапката си във въздуха и да отпразнуваш победата си?

— Вчера сигурно бих го направил. Но не и днес. Днес ми е достатъчно просто да съм жив. След като Калпепърови ме хванаха, не очаквах, че ще видя дори още само едно утро.

Лицето му придоби суров вид. До този момент нито той, нито сестра му бяха отваряли дума за онази дълга нощ и за битката на следващата утрин. Просто бяха върнали сребърните кюлчета в ранчото и ги заровиха така, както Кейс и брат му в същото време заравяха труповете на Калпепърови в Спринг Кениън.

Въпреки че беше ранен в рамото, Морган настоя да остане и да помогне в неприятната задача, като обяви, че това е нещо, което отдавна е мечтал да направи. Дори Лола бе настояла да остане. Каза, че няма да повярва, че Аб е мъртъв, докато не сложи камъчета върху клепачите му и не хвърли пръст върху гроба му.

— Какво те бе прихванало, че реши да ходиш там? — попита Сара.

— Същото нещо, което беше прихванало Хънтър, когато отиде там. Същото, което беше прихванало и теб, когато изпрати Лола. Онази пътека е най-доброто място, откъдето може да се наблюдава Спринг Кениън. Или пък да се обстрелва.

— Не биваше да ходиш сам.

— Това е грешка, която втори път няма да допусна. — Конър неочаквано се засмя. — Но ми се ще да съм бил там, когато Лола е намерила Хънтър.

— Не го е намерила. Не точно. Намерила е един мъртъв Калпепър и се досетила, че сега на пътеката е или Морган, или Хънтър.

— Видях Морган чак когато застреля онзи еднорък бандит, който се прицелваше да ме застреля в гръб — каза Конър и поклати глава. — Най-бързото изваждане на пистолет, което съм виждал.

— Морган беше в каньона през цялата нощ, за да те пази.

— Много съм му задължен — каза просто Конър.

— Казах му да вземе всичките реали, които изсипах в каньона.

— Добре си направила.

Сара въздъхна още веднъж и докосна лицето на брат си така, сякаш още не можеше да повярва че е жив.

„Струваше си — помисли си тя — Всичко. Дори и това, което предстои.“

— Хей, добре ли си? — попита Конър и хвана сестра си за раменете.

— Просто съм… изморена — Тя се усмихна, но устните й бяха пребледнели. — Изведнъж се почувствах… изморена.

— Трябва да поспиш. Изглеждаш отпаднала.

„От това, което си спомням от майка, бременните жени се чувстват точно така — помисли си Сара. — И първите няколко месеца заспиваше веднага щом спрете да се движи.“

Но не каза на Конър, че носи детето на Кейс. Каза си, че е твърде рано, за да е сигурна, но това беше само част от истината. Последното нещо което искаше, беше да настрои брат си срещу мъжа, който сега притежаваше едната половина от ранчото „Лост Ривър“.

Конър не би разбрал защо Кейс няма да се ожени за нея, независимо от белезите, които миналото бе издълбало върху душата му.

Но Сара разбираше.

Беше го разбрала вчера, когато видя очите му, след като бяха правили любов. Страх, съжаление, гняв, някаква отдалеченост.

Очите на пленен ястреб. Любовта й не успокояваше Кейс, а само му причиняваше още по-голямо страдание.

Той беше излекувал страховете й, останали от миналото.

Но тя не можа да излекува неговите.

Може би краят на убийците на Емили ще му донесе малко спокойствие.

Не знаеше. Знаеше само, че времето й в ранчото „Лост Ривър“ почти беше изтекло. Дори и все още да притежаваше половината ранчо, не би могла да остане.

„Не ме изкушавай да ти направя бебе. Ще намразя и двама ни, ако това се случи.“

Можеше да понесе всичко, но не и това. Да бъде мразена от мъжа, когото обича. Не би могла да понесе.

— Сестричке? Може би е по-добре да легнеш.

Тя се насили да се усмихне и погледна брат си в очите.

— По-късно. Сега трябва да сложа яденето. А след това сигурно ще отида до Каньона на елените и ще погледам как летят ястребите.

„И ще искам с цялата си душа да мога да полетя с тях, в ръцете на Кейс.“

Но вместо да отиде при ястребите си, Сара изчака Конър да заспи. После тихо започна да събира дрехите си. Когато свърши, в дисагите все още имаше достатъчно място за няколко кюлчета сребро.

Когато вече приключваше, погледът й се спря на двете малки съединени кани, които Кейс откри в развалините. Тя вдигна фигурката и си спомни за малката чашка за чай, която Лола бе открила сред вещите на Кейс.

„О, Кейс — помисли си тя тъжно. — Ако се бяхме срещнали, преди Емили да умре, щеше ли да ме обичаш?“

Но нямаше отговор на този въпрос.

Остави фигурката в малката ниша между дъските, погали я леко с пръст и се обърна.

Беше вече късен следобед, когато останалите се върнаха от Спринг Кениън. Лола отиде направо към козите си. Мъжете се измиха и влязоха в стаята.

Сара посрещна всеки от тях с усмивка и с пълна чиния.

— Наистина ще трябва да направя още столове — каза Кейс, който стоеше прав до огъня с чиния в ръка. — Но първо ще направя дъсчен под, както обещах на Сара.

Тя за малко не изпусна чинията, която подаваше на Морган.

— Внимавай! — обади се Морган.

— Съжалявам. Обикновено не съм толкова несръчна.

— Простено ти е. Напоследък доста ти се събра.

Тя погледна в тъмните, състрадателни очи на Морган и се усмихна тъжно.

— Не повече, отколкото на теб или на Хънтър, или… Не знам как да ви благодаря.

— Няма нужда.

— Моля те, вземи тези реали.

Морган се опита да откаже, както винаги, когато се повдигаше този въпрос, но Кейс го прекъсна.

— Аз щях да ги взема на твое място — каза той. — Онова хубаво момиче, което си оставил, ще гледа по-благосклонно на мъжа, който е изпратило да пасе добитък преди повече от година, ако той се върне с малко сребро в джобовете.

Морган се усмихна.

— Моето момиче не очаква пари, а мен.

— Искаш да кажеш, че един златен пръстен и малко ранчо няма да я накарат да се усмихне?

— Имай други начини да накарам Лети да се усмихне.

Ют изсумтя и се изправи, оставяйки празната си чиния. Обърна се към Морган.

— Нусис, не ме карай да яздя чак до Тексас само защото си един упорит кучи син.

Морган премига и се втренчи смаяно в Ют.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвърна Ют, — че каквото иска Сара, аз се съгласявам. Така че или ще вземеш това проклето сребро, или ще те преследвам чак до Тексас, но със заредена пушка и дисаги, пълни с реали.

— Вземи среброто — посъветва го Хънтър и се изправи.

— А ти би ли го направил? — попита Морган.

— Ако трябва да избирам между него и Ют по петите ми, щях да избера среброто.

Морган се ухили.

— Полковник, хайде да направим сделка — ти вземаш половината, а аз — другата половина.

— Чакай, аз не…

— Или може би ще предпочетеш аз да бъда по петите ти — продължи Морган.

— Хвана те — каза Кейс на брат си.

Хънтър измърмори нещо под носа си и се обърна към Сара.

— Сара, нямаш ли какво да направиш с това сребро, вместо да го раздаваш наляво-надясно?

Тя поклати глава.

— Конър? — повика го Хънтър някак отчаяно.

— Винаги правя това, което казва сестра ми — каза той с широко отворени невинни очи, които накараха Ют да се подсмихне. — Попитай я!