То става.

Нямам обхват.

Супер! Просто върхът. Какво ще правя сега?

Оставям апарата и поглеждам към светофара — още е червено. Господи! Сигурно това е най-дългото червено в света. Чувствам се вече съвсем объркана и за момент отклонявам поглед от пътя и поглеждам къде всъщност се намирам. На ъгъла има информационно бюро, до него има студио за татуировки, което сякаш е тук от години, на автобусната спирка чакат хора. Сега като се замисля, наистина е така.

Не бях обърнала внимание, но изведнъж осъзнавам къде съм. Когато за пръв път се преместих в Лондон, минавах по този път всяка сутрин, отивайки на работа. Само че тогава пътувах в обратната посока. Зачудих се колко ли време е минало, откакто за последно съм била тук. Паметта ми ме връща назад. Беше първата ми работа, бях на двайсет и една години. Господи, сякаш беше в друг живот. Сякаш е било с друг човек.

Както си мисля за миналото, погледът ми се насочва към кръстовището. Отсреща чака друга колона коли и очите ми се спират на една от тях. Беше стар „бръмбар“, точно като този, който карах някога. Леле, колко странно. Почти същият. Същият необичаен портокалов цвят, същата малка квадратна решетка отпред и ръжда около фаровете. Има дори и стикер на природозащитната организация WWF, какъвто имах и аз, залепен на предното стъкло. Поглеждам и към шофьора.

Боже мой, и момичето прилича на мен! На мен, когато бях на двайсет и една.

Вижда се, че си пее заедно с радиото, извива краищата на черната си къдрава коса в огледалото за обратно виждане, както правех и аз. Дори носи тениска в червено и бяло, приличаща много на онази, която обожавах…

Гледам невярващо, когато внезапно светофарът се сменя и малкият стар „бръмбар“ тръгва към мен.

Бийййййййййййп.

Алармите на колите зад мен ме сепват и бързо включвам двигателя. Не запалва. Мамка му! Обърквам се още повече, пробвам пак. Пръстите ми треперят, тялото ми се тресе, а колите зад мен свирят като полудели и внезапно двигателят заработва.

Направо се изстрелвам, без да обръщам внимание, че гумите ми изсвистяват. Карам, а главата ми ще експлодира всеки момент. Не мога да повярвам колко много приличаше онова момиче на мен като по-млада. Приликата беше невероятна. Кожата на ръцете ми настръхва и се разтрепервам. Господи, това е най-странното нещо…

Чувствам се доста глупаво, но все пак докосвам крайчеца на носа си и вдишвам дълбоко и продължително, усещайки как напрежението преминава към раменете ми. Не съм луда, просто бях уморена и напрегната, това е. А и отчаяно се нуждая от кафе. Честно. Да си помисля, че това е по-младото ми Аз? На двайсет и една? На светофара?

Пред мен се появява табела — КРАЙ НА ОТКЛОНЕНИЕТО — и ме обзема огромно облекчение. Благодаря! „Блекбъри“-то ми се обажда от седалката до мен и веднага го вдигам. Алелуя! Имам обхват. Плюс пет пропуснати обаждания. Ето ни отново в реалния свят. Притискам крака до педалите, увеличавам скоростта и се запътвам към офиса.

Трета глава

Преди да се добера до офиса, вече съм отговорила на девет обаждания, два имейла (тайничко, докато бях попаднала в още по-голямо задръстване!) и направих спешна поръчка за цветя в магазина „Интерфлора“. За нещастие се оказа, че нямат тъмносини цветя — всъщност жената звучеше доста озадачено, когато я попитах за това, но ми предложи тъмнопурпурни, което е на практика почти същото.

Донякъде.

Когато нахлувам през вратата, Беатрис, моята асистентка, протяга към мен ръка с чаша в нея. Така ме посреща всяка сутрин: двойно еспресо с няколко капки соево мляко. В момента говоря по телефона с един журналист, затова й хвърлям само благодарствена усмивка и поемам чашата като истински състезател от щафета. За две години сме усъвършенствали подаването. Не разливаме нито капка.

Продължавам през офиса, токчетата ми тракат остро по пода. (Полиран бетон, много de rigueur6. Всъщност целият офис е последен писък на дизайна; в света на пиара външният вид е всичко.) „Добре, ще ви изпратя мостри от новия продукт, за да го тествате сами. Сигурна съм, че ще пожелаете да го представите в списанието… Аха, искате цялата серия продукти?“ Господи, журналистите могат да бъдат толкова алчни. „Разбира се, ще ви ги изпратя незабавно!“ Старая се да звуча ентусиазирано и жизнерадостно.

Добирам се до бюрото си, затварям телефона, отпускам се в креслото си и изпивам на един дъх двойното си еспресо. В главата ми е пълна мъгла, преди да изпия сутрешното си кафе, не мога нито да мисля, нито да виждам ясно. Което, разбира се, напълно обяснява странния инцидент на светофара.

— Добро утро — на вратата се появява усмихнатата Беатрис с папка, притисната до гърдите й.

Беатрис сякаш винаги е в тази поза — притискаща папка до гърдите си. Не защото работи нещо по тях, а по-скоро защото се опитва да прикрие впечатляващо големите си гърди (или „другарките й“, както обича да ги нарича тя), които е наследила от баба си, Херцогинята, или там каквато беше. В допълнение към двойния наниз перли, значителния паричен фонд и малкото „убежище“ в града, което всъщност е огромен мансарден апартамент на площад „Девъншир“, номер 1.

Честно, Беа е толкова сладка, че би трябвало да я мразя, но ми е невъзможно — тя е един от най-прекрасните хора, които някога съм срещала.

— Здрасти, Беа, благодаря ти за кафето — усмихвам й се с благодарност.

— Как изкара почивните дни? — пита тя, докато минава зад гърба ми и сваля от рамото ми чантите, за които напълно съм забравила и тъкмо се чудя какво ми пречи. После с привичен жест оставя всяка една на мястото й.

— Добре. Трябваше да наваксам с малко работа — отвръщам и свивам рамене, сещайки се за вчерашния ден, който прекарах в трапезарията, заобиколена от купища документи, докато Майлс играеше скуош. Всъщност напоследък все така прекарвам уикендите.

Поглеждам купчината документи, която ме очаква, подпирам се на лакти на масата и потърквам челото си. Вече усещам започващото главоболие.

— Някакви съобщения?

— Асистентът на Лари Голдстийн се обади да потвърди обяда ви утре в „Електрик“ в Нотинг Хил. — Беа започва да отмята едно по едно листчетата в бележника си. — Обади се Сали Пит, редакторката на лайф стаил отдела в „Дейли Стандарт“. Искат да те интервюират за статия за жените, които имат всичко. Звучи въодушевено. — А, и Мелъди се обади. Няколко пъти.

Мелъди е прочута телевизионна водеща, която наскоро роди, после направо чудодейно отслабна и сега прави истинско състояние, като споделя „тайната“ си чрез DVD-та, книги, телевизионни програми и новата си серия от полуготови здравословни храни без консерванти, „Лесно е без Е-та“, за които ние й правим пиар кампанията.

— Малко е притеснена от неделните вестници — Беатрис поставя пред мен копие на един от таблоидите. На първата страница има снимка на Мелъди, тъпчеща се с голям „Бик Мак“ и пържени картофи. Заглавието е крещящо — „Мазни тайни“.

— А, да — правя гримаса. — Видях го.

— Всъщност точните й думи бяха… — Беа разлиства бележника си, открива каквото й трябва и започва да чете на глас: — „Майната им. Искам да убия шибаните копелета в шибаните вестници.“

Въпреки притеснението си, не се сдържам и се засмивам. С шлифования глас и изисканото си произношение Беа звучи така, сякаш самата кралица псува. Честно, възпитаните хора не бива да ругаят, просто не им се получава.

— Представям си — кимам аз, мятам вестника настрани и усещам как възелът в стомаха ми се стяга още повече.

Мелъди може да беше национално съкровище — сладка, мила и с искрящо бяла усмивка, реклама за стоматологичната индустрия, — но извън камерите има по-отвратителен характер от… ами, не искам да казвам някое име, защото може да ме съдят, така че просто си помислете за някой с ужасен характер… Е, Мелъди е много, ама много по-зле. Много.

— Мислиш ли, че е изяла всичко това? — пита Беатрис, докато се взира през рамото ми към снимката. Наскоро гледа документалния филм за онзи, който яде цял месец само в „Макдоналдс“ и беше много впечатлена. Тя си е такава. Обикновено гледа филмите поне пет години, след като са излезли за първи път. Така е с всичко — музика, мода…

Поглеждам към нея. Облечена е в любимия си стил — пола до коленете от сив туид, непрозрачен матов чорапогащник и черните обувки от „Марк и Спенсър“, които има от цяла вечност. О, и да не забравяме перлите.

Всъщност, като се замисля, не съм много сигурна дали това, което носи, е било на мода и преди пет години.

— Има ли значение? — свивам рамене и потърквам слепоочията си. Главата ми наистина започва да бучи. — Яла или не, тя пуска на пазара последната си книга с диети — „Просто кажи «Не» на боклуците“ — следващия месец — напомням й аз. — А в момента правим промоция на новата й серия супи „Лесно е без Е-та“.

Беатрис въздъхва.

— Ммм да, доста неприятна случка.

На Беа й се удава да изразява съчувствие и разбиране. Тъй като сме малка бутикова агенция, все още нямаме много клиенти; аз поемам големите, Беа се занимава с по-малките. Мелъди е от най-големите, а продуктите й са може би най-доходните за нас. Последното, което искам, е някой папарак да ни провали, съсипвайки репутацията й на фитнес гуру и привърженик на здравословното хранене.

— Това е потенциална катастрофа — промърморвам, докато гълтам един след друг два парацетамола от шишенцето, което винаги стои в бюрото ми, и включвам компютъра. Екранът се събужда и бързо започвам да ровя из „Гугъл“.

Беатрис слага притеснено ръка на перлите си.

— Божичко! — казва тя с тих глас. — Катастрофа!

Излизат няколко статии и отварям една от тях.

— Потенциална — поправям я, докато бързо минавам по редовете. След няколко секунди поглеждам към нея. — Обади се на агента на Мелъди и му кажи, че ще излезем със съвместно съобщение за пресата, че е хипогликемичка.

Беа ме поглежда втренчено.

— С други думи, има ниска кръвна захар.

По лицето й се появяват признаци, че започва да схваща.

— О, какво съвпадение! — възкликва асистентката ми, като очевидно вече е обработила информацията в главата си. — Също като мама! Тя не ходи никъде без нейните бисквитки „Риц“! Веднъж ги забрави и кръвната й захар падна и й прилоша. Точно на стъпалата на хотел „Принц Филип“. — Спира за миг, като забелязва изражението ми. — Бяхме на състезанията в Аскот по това време…

— Беатрис, Мелъди не е истинска хипогликемичка.

Тя ме поглежда с недоумение. После, изглежда, ситуацията й става ясна.

— О, разбирам… Боже мой, имаш предвид, че това е номер — казва с тих, заговорничещ глас.

Кимвам с глава в знак на потвърждение.

— Господи, Шарлот, толкова си умна. Затова обичам да работя с теб!

Хората често подценяват Беа. Лесно е да я възприемеш като непохватна разглезена богаташка от Югозападен Лондон, както направих и аз, когато дойде при мен на интервю, останала без дъх, тъй като беше тичала от метрото насам; косата й беше разпиляна навсякъде, а на чорапогащника си имаше бримка. Всъщност тя е изключително умна и зад фасадата й на тъпа блондинка (каквато беше някога, отскоро е брюнетка) се крие един академичен гений. Беа е завършила първа по успех в специалностите приложна математика и физика в Кеймбридж, а в свободното си време решава геометрични уравнения, „просто за забавление“.

За да бъда честна, Беа е прекалено квалифицирана за работата, която върши. Ние сме на една и съща възраст и тя би трябвало да бъде в някаква лаборатория някъде си и да прави някакви свръхсложни научни неща. Но асистентката ми твърди, че наистина иска да работи в пиар агенция и на интервюто беше изключително ентусиазирана. Освен това има най-изискания и омагьосващ глас, който някога съм чувала, което в света на медиите е безценно качество.

Обикновено момичетата, които работят в нашия бизнес, са от средната класа, от околностите на Лондон, а не момичета от Йоркшир с чист акцент а ла Ленинските планини7. Всъщност дори моето произношение вече не е толкова чисто. Десет години в Лондон бяха достатъчни, за да започна да сдъвквам някои думи и пиенето на чай да се превърне в изливането на поредната чаша с някаква течност в устата ми, а не в ритуала, който се извършва в пет часа следобед според добрите стари английски традиции.

Шлифованият в елитните училища глас на Беа обаче отваря врати, до които аз никога не бих могла да припаря. Ние сме отбор. Нещо като моркова и пръчката. Аз уреждам сделките, сключвам договорите и се грижа за клиентите, а тя е на предна линия при контактите с медиите и пресата. Когато общува с тях, маниерът й на говорене, на който може да завиди и кралицата, е незаменим.

Телефонът започва да звъни и Беа го вдига.

— Добро утро, агенция „Мериуедър“. От кое издание се обаждате? „Телеграф“? Прекрасно! За мен е толкова вълнуващо! Знаете ли, дядо ми е бил дълги години редактор при вас.