Разбирате ли какво имам предвид?



След като спасявам репутацията на Мелъди, останалата част от сутринта минава в обичайните занимания: обаждания на журналисти, писане на съобщения за пресата, конферентни връзки с клиенти… В един момент е 9 часът сутринта и аз се опитвам да измисля нещо секси и зашеметяващо за шампоана против пърхот, който е част от новата серия на Джони Бърд, стилист от Уест Енд, а в следващата минута вече е един и се мятам на задната седалка на таксито, за да не закъснея за работния обяд в „Улсли“, престижен ресторант на „Пикадили“. Обикновено пътувам с колата си, но днес ми се стори, че с такси ще бъде по-бързо. И по-важно, ще имам време да свърша някаква работа по пътя.

Опитвам се да си сложа колана, докато едновременно с това чета имейла, който току-що дойде на „Блекбъри“-то. Тъкмо започвам да пиша отговор, когато звънва телефонът ми. Имам и „Блекбъри“, и друг телефон. „Блекбъри“-то е за работа, телефонът — за лични обаждания. Обикновено през деня го поставям на мълчалив режим, но явно съм забравила. Вдигам го и поглеждам кой ме търси. Родителите ми.

О, по дяволите! Рожденият ден на татко. Трябваше да му се обадя в първата свободна минута.

Работата е там, че все още я нямам.

— Здравейте, Шарлот Мериуедър е на телефона — започвам аз, преди да се усетя.

— О, ти си жива! — чува се язвителен смях.

— Здрасти, мамо — казвам невинно, опитвайки се да не мисля за всичките съобщения, които ми е оставила на гласовата поща през изминалата седмица. — Как си?

— Не получи ли съобщенията ми? — пита директно тя, като не се поддава на любезностите.

— Да, разбира се…

Мама не ме оставя да довърша.

— Е, да се надяваме, че с баща ти и с мен няма да се случи нещо лошо и да се налага да реагираш спешно — продължава докачливо. — Ще умрем и ще ни погребат, преди да успеят да се свържат с теб.

Повдигам очи. Майка ми е царица на мелодрамата. Всичко идва от сапунените сериали, които гледа по цял ден.

— Какъв е смисълът да имаш телефон, ако никога не отговаряш на обажданията?

— Вероятно съм била на среща — опитвам се да се оправдая.

— Обадих ти се вкъщи тази сутрин. Пак не отговори.

Ако я слуша човек, може да реши, че е прокурор, а не секретарка в училище.

— Сигурно съм била навън. Треньорът ми идва в шест.

— Шест часа сутринта? — пита мама и звучи доста изненадана.

— Да, тичам по осем километра.

— Ти тичаш осем километра! — гласът й загубва цялата си острота и става притеснен. — Шарлот, сигурна ли си, че не се натоварваш прекалено много? Трябва да си почиваш понякога, да се излежаваш…

Да се излежавам? Господи, не си спомням кога за последно съм се излежавала. Всъщност спомням си — беше сутринта след големия купон за двайсет и петата ми годишнина. Който не беше чак толкова отдавна.

Преди близо седем години.

— Добре ли се храниш? Не можеш да тренираш на празен стомах.

Мама внезапно преминава от обвинителния тон към фазата на загрижената майка.

— Да, знам — лъжа я убедително аз.

Празният ми стомах надава гневно знак, но го задушавам бързо, като гълтам малко от кафето, което грабнах от „Старбъкс“, преди да се кача в таксито.

— Защото имаше една статия в „Дейли Мейл“ онзи ден, в която пишеше, че на вегетарианците им липсват… Чакай малко… — чувам разлистване на хартия от другата страна на линията. — А, ето го: „На вегетарианците им липсват важни минерали и витамини.“

— Глупости! — не се сдържам и възкликвам нервно, като междувременно започвам да ровя из чантата си, за да намеря няколко опаковки витамини и хранителни добавки. Винаги купувам различни видове. Миналата седмица четох статия за суровите кайсиеви ядки. Очевидно човек може да живее сто години, ако ги яде в нужното количество. Пренебрегвам указанията и гълтам наведнъж половин шепа. За нещастие предписваното за желаните цели количество е толкова много, че наистина трябва да живееш сто години, за да имаш достатъчно време да изядеш проклетото нещо.

— Домашно приготвена закуска, от това имаш нужда.

— Нямам време, за да закусвам — отговарям нетърпеливо.

— Е, знаеш какво казват хората: „Ако само работи, без да си играе, Джак ще стане глупаво момче.“8 — гласът й звучи доста неодобрително.

— Обзалагам се обаче, че Джак е бил богато и преуспяло момче — не мога да се въздържа да не изкоментирам.

Майка ми винаги ми казва, че работя прекалено много. Което е вярно. Наистина работя много, но това е част от условията, за да имаш успешен бизнес. Тя не го разбира. Никога не е искала кариера. Всичко, за което е мечтала, е да се омъжи и да има семейство. За нея работата си е просто работа. Начин да се спечелят малко „джобни пари“, както обича да казва. Но мама винаги си е имала татко, който да се грижи за основните финанси. За моето поколение обаче нещата са различни. И така е по-добре.

Поне ми се иска да вярвам в това.

— Казах ли ти, че Мариън има вече трето внуче? — отговаря мама, като сменя темата.

Да, три пъти, казвам си наум, докато отпивам от кафето си.

— Това е страхотно, поздрави я от мен.

— Дъщеря й е на твоите години — продължава мама. — Помниш ли Каролин Годфри? Бяхте истински ангелчета в началното училище.

Това е още един от досадните й навици. Да ми разказва за дъщерите на приятелките си и за поредното дете, което са родили. Как заселват селцето им с купища сладки, розовобузи ангелчета, докато нейната лоша, егоистична дъщеря живее на триста километра разстояние в Лондон, тренира с личния си инструктор и е вегетарианка. И най-лошото, още не е омъжена.

Като стана дума за това…

— Как е Майлс? Ох!

Нека да преведа. На езика на майка ми „Как е Майлс?“ означава „Кога ще ти предложи?“.

За да съм честна обаче, този път трябва да се съглася донякъде с нея. Не само тя си задава този въпрос. С Майлс сме заедно вече година и половина и всички се питат кога ще ми предложи. Всички, освен това предполагат, че ще кажа „да“. А и защо не? Той отговаря на всички критерии, за които пише в списанията: хубав е, успял, адвокат, отговорен и никога не се караме. Всъщност откакто сме заедно, никога не сме се спречквали за нещо. Което е супер, нали?

Една част от мен обаче понякога се дразни малко на това. Както веднъж казах на Майлс, позволено ни е да имаме различни мнения. Даже може да помогне за разнообразяване на връзката ни, за малко повече вълнение, малко повече уау.

Както и да е, пак ще кажа, не мога да се сетя дори за една причина да кажа „не“.

Не че ще се опитвам да намеря такава, де.

— Добре е. Татко там ли е? — опитвам се да сменя темата. — Искам да го поздравя за рождения ден.

— Да, чакай малко, тъкмо взема пощата.

Потрепервам.

— Дейвид, скъпи! Лоти е — провиква се мама, след това понижава глас заговорнически. — Изпрати му картичка, нали?

— Ммм, всъщност изпратих цветя вместо картичка.

— Цветя? — повтаря майка ми с леко недоумение. — За баща ти?

— Защо не? Татко обича цветя — защитавам се аз. — Винаги се е грижел за градината.

— Ами да, предполагам… — тя замлъква и съм сигурна, че в този момент си мисли защо не може да съм нормална дъщеря като другите и да изпратя една обикновена картичка и чифт чорапи за рождения ден на баща си. Огромният букет ще предизвика доста шум в малкото им селце и просто мога да чуя как мама обяснява на съседките: „От дъщеря ни са. Тя живее в Лондон, нали знаете?“ Което за хората от селцата в Йоркширските долини обяснява всичко.

— Как е кукличката ми? — гласът на татко се чува на телефона и усещам как ме залива приятна топлина.

Отношенията ни никога не са били лесни, защото и двамата сме с трудни характери. Пубертетските ми години преминаха в постоянна битка за това, колко високо мога да слушам „Смитс“ (Аз — много високо. Баща ми: „Спри това — тази музика ще ти спука тъпанчетата!“) Независимо от различията ни (а може би са били прилики?) все още сме невероятно близки — а и сме родени само с четири дни разлика.

— Здрасти, татко, честит рожден ден! — казвам с усмивка, докато се опитвам да задържа телефона между рамото и брадичката си, защото след малко ще пристигнем в ресторанта и трябва бързо да се гримирам преди срещата.

— Благодаря ти, мило. Още не съм си отворил картичките — отговаря той жизнерадостно.

Изпитвам угризение. Татко ще хареса цветята си, знам, но все пак…

— Е, какво ще правиш днес? — питам, за да сменя темата. Отварям кутията със сенките и я повдигам към светлината. Веднага забелязвам тъмните кръгове под очите си.

— О, нали знаеш. Малко от това и малко от онова. Какво става с теб? Кога ще дойдеш да ни видиш?

— Скоро — отговарям аз, докато се вихря с фон дьо тена си. Не искам да изглеждам прекалено гримирана, затова съм си сложила само лека основа, фон дьо тен, пудра, лек блясък на бузите си, спирала, малко балсам на устните… Странното е, че днес една жена трябва да използва ужасно много грим, за да изглежда естествена.

— Казваш „скоро“ всеки път — мърмори баща ми по телефона. — Не сме те виждали отпреди Коледа. — Спирам с „маскирането“. Божичко, наистина ли е минало толкова време?

Сещам се как изкарах вечерта на Коледа. Не успях да изляза никъде. Мелъди пускаше нова серия диетични шейкове в началото на новата година, а Беатрис имаше грип, така че трябваше да правя всичко сама. По-голямата част от коледния ден го изкарах пред лаптопа си, опитвайки се да довърша прессъобщението, а след това трябваше да ходя в офиса за Деня на подаръците9.

— Знам. Съжалявам, татко. Просто имам много работа. Трябваше да работя през уикенда, имах краен срок за един проект, а тази седмица се опитвам да хвана нов клиент. — Отказвам се да се боря с тъмните кръгове под очите си, прибирам сенките и изваждам тъмните си очила. — Обещавам ти при първия свободен уикенд да дойдем на гости заедно с Майлс. Ще видиш новата ми кола. Ще я харесаш. Може да я вземеш за едно кръгче.

— Да, прочетох статията за тези нови фолксвагени в списанието, което ми даде…

Усещам, че татко става по-благ. Той обожава всичко, свързано с коли, да се заравя под капаците им и да се възхищава на чудесата на техниката.

— Къде да те оставя, мила? — прекъсва ни шофьорът.

— Почакай секунда, татко. — Поглеждам през прозореца и виждам ресторанта пред нас. — Където и да е, ще е удобно, благодаря — отвръщам аз и се навеждам напред, за да ме чуе по-добре шофьора, който точно в този момент завива рязко и паркира. Бързо събирам нещата си, които са се разпилели при тласъка по цялата седалка.

— Извинявай — мърморя по телефона, докато излизам от таксито. — Благодаря. Може ли бележката… — подавам на шофьора десетачка и за секунда мярвам отражението си в страничния прозорец. Косата ми е разпиляна и се опитвам да я пригладя малко с ръка. — Какво казваше, татко? — опитвам се да продължа разговора по телефона.

Вече съм станала истински експерт във воденето на два разговора едновременно. Отначало това ме побъркваше, но сега просто съм факир.

— Е, няма значение, щом ти си добре — казва татко омилостивен. — Просто ни липсва нашето малко момиче, това е всичко.

Обзема ме вълна на обич и признателност. Нашето малко момиче! След четири дни ще стана на трийсет и две, но за родителите ми това беше без значение. А след осем години ще бъда на четиридесет!

О, стига, наистина не бива да мисля за това!

— И вие ми липсвате, татко — отговарям, тичайки по стълбите. — Не се безпокойте за мен, наистина. — С бърза крачка минавам през стъклената врата и токчетата ми започват да тракат по мраморния под на лобито на ресторанта.

— Щастлива си, нали?

Забелязвам големи огледала на една от стените и незабавно започвам да се оглеждам от глави до пети.

— Разбира се, че съм — отговарям разсеяно.

С периферното си зрение виждам как няколко от журналистите, с които трябва да се срещна, излизат от едно такси. Нервите ми са опънати до краен предел. Винаги се чувствам така преди тези работни срещи. Трябва да представя нов продукт и това е моят шанс да впечатля пресата и да осигуря отразяване. Независимо че срещата е под формата на неофициален обяд и лек разговор с хубаво вино, напрежението за мен си е същото като при най-важните контакти.

— Виж, татко, трябва да…

— Да, разбирам, трябва да тръгваш. Хубаво беше, че си поговорихме.

Досрамява ме. Казахме си само няколко думи. Но такова е положението. Когато бях по-млада, седяхме на телефона с часове и си говорихме за всичко, но сега се радвам, ако намеря и пет свободни минутки.

— Ще ти се обадя тази вечер — казвам, без да съм сигурна в обещанието си.

— Да, да, скъпа. Чао и хубав ден.

— И на теб, татко.

Затварям телефона, но за секунда застивам на мястото си. Умът ми се връща към разговора с баща ми и към това, което ми каза той. Щастлива ли съм? Наистина ли съм щастлива?