Александра Потър - Ако върнеш времето назад

Работният обяд минава успешно.

Журналистите си тръгват подпийнали и развеселени, гушнали рекламните си подаръци и обещавайки много отразяване в пресата. Прибавям огромната сметка към служебните си разходи, качвам всички по такситата и се сгромолясвам в моето.

Е, поне се надявам, че беше успешно. Усещам познатото чувство на безпокойство, докато таксито ми се промъква из задръстените улици обратно към офиса.

Лицето ми ме боли от прекаленото усмихване. Така стоят нещата в нашия бизнес. Може да изглежда много лесно да пиеш вино и да похапваш препечено козе сирене и зелена салата, но „бъбренето“ с журналисти си е тежка работа. Трябва през цялото време да си нащрек, да се опитваш да съчетаеш работата с удоволствието, да намериш точния баланс между обсъждането на клиента си и клюкарстването за нечия афера: „Какво е направил? Не! Това е ужасно! Горката ти, трябва да се махнеш за няколко дни. Отиди на спа процедури. Като стана дума, знам един невероятен спа център в Шотландия, който тъкмо започнахме да представяме в агенцията…“

Добирам се до бюрото си към три часа и прекарвам останалата част от следобеда, пишейки на компютъра си. Беатрис си тръгва точно в шест. В понеделник ходи на салса и е влюбена в Пабло, бразилския си инструктор. Когато говори за него, пуска в ход истински южноамерикански акцент, много драматичен, с фъфлене и натъртване на р-тата, и започва да отмята косата си, което е доста трудно, защото в момента е черна и късо подстригана. Трансформацията й е изумителна. Сякаш някаква магия е превърнала разумната английска роза със стабилно поведение в тази изкусителна латино прелъстителка. Мога да се закълна, че видях и чифт мрежести чорапи в сака й за тренировки. Беатрис в мрежести чорапи! Умът ми отказва да приеме тази информация.

Както и да е, по навик Беатрис (или би трябвало да кажа „фаталната Беа“?) се опитва да ме напъди, т.е. да ме накара да си тръгна заедно с нея, като започва да гаси лампите, докато аз все още пиша на компютъра си. Асистентката ми не е човек на тънките намеци. Повярвайте ми, тя щеше да изключи компютъра ми от контакта, ако не я бях уверила, че само довършвам нещо за утре и си тръгвам след пет минути.

Разбира се, лъжа и, разбира се, тя знае, че лъжа, но докато обикновено остава при мен като верен часовой, тази вечер обаянието на Пабло и салсата е прекалено силно и Беа излиза през вратата толкова бързо, че не мога да кажа дори едно „Салса, оле!“ и нея вече я няма.

Което означава, че е почти осем, когато най-накрая изключвам компютъра си, вземам чантите си и напускам офиса. И то само защото Майлс се обади два пъти от ресторанта да ме пита къде съм. Излъгах и му казах, че съм на пет минути оттам. Всъщност бяха десет. Добре де, двайсет.

— Извинявай, че закъснях.

Влизам в заведението и виждам Майлс на бара. Вече е поръчал бутилка вино за двама ни и чете притурката за имоти на „Ивнинг Стандарт“. Поглежда към мен и се усмихва, което ме кара да се усмихна и аз, изпитвайки облекчение, че не е ядосан.

— Свършили са им мидите — казва той нажалено, докато го целувам по бузите.

Мирише на афтършейв, а лицето му ме гъделичка леко, тъй като са му поникнали меки руси косъмчета след последното бръснене, което в случая на Майлс е преди няколко дни. Косата и брадата му са нежни като на бебе. Независимо че е минал трийсетте, все още се опитва да си оформи бакенбарди.

— Ох, по дяволите! — съчувствам му аз и сядам на бара на стола до него.

Виждате ли, ето това обичам в Майлс. Не се ядосва, че съм закъсняла. Не вдига скандал. Просто си е той, спокоен и сдържан.

— Какво друго интересно има в менюто? — свалям сакото си и вземам една маслина от купата пред мен. — Ммм, страхотни са…

Вече съм по-спокойна. Малко храна, малко питие… Потърквам стомаха си и усещам как възелът, който беше там през целия ден, започва да се отпуска.

— Рибата ми звучи добре… — Майлс свива късогледите си очи в опит да разчете написаното на ръка с тебешир меню на черната дъска. Изглежда много сладък, когато прави така. Като малък ученик, а не като преуспял строителен инвеститор около трийсетте.

— Добър избор.

Мъжки глас отстрани ме кара да се обърна. Недалеч от мен някакъв човек яде сам на бара. Има къса тъмна вълниста коса, а на носа му са закрепени малки кръгли очила, които са доста безформени.

— Препоръчвам ви рибата — посочва чинията си и се усмихва, разкривайки едвам забележим белег, минаващ от ноздрите към устните, наполовина скрит под близо тридневната му брада.

— Не, благодаря, но не мога да ям риба — поклащам глава.

— О, извинете, не знаех, че сте вегетарианка — кимва той и изглежда притеснен, че въобще се е обадил.

Сега аз се чувствам зле. В края на краищата човекът просто се държа любезно.

— Не, всъщност ям риба — признавам аз. — Само че ядох онзи ден и не е хубаво да повтарям толкова скоро — усмихвам му се и решавам, че трябва да обясня. — Нали разбирате, с целия този живак.

И двамата поглеждаме към чинията му. Наполовина изядената сьомга сякаш също ни гледа. Настава неловка пауза.

— Ами, предполагам, че тогава може да изберете спагети със сирене. На тях винаги може да се разчита — предлага мъжът, четейки от дъската с менюто.

Поклащам глава и сбръчквам нос.

— Мляко.

— Това лошо ли е? — човекът изглежда изненадан.

— Трябва да го избягвам.

Събеседникът ми ме поглежда подозрително.

— Да, разбирам — казва бавно и внезапно забелязвам, че ъгълчетата на устните му се свиват надолу.

Чакай малко, това презрение ли е? Да не би да намира алергиите ми за нелепи? Той — почувствах как се надига вълна на негодувание в мен — присмива ли ми се?

— Не, наистина, така ми е препоръчал диетологът — защитавам се аз, спомняйки си разговора с доктор Брус, диетоложката на Мелъди, когато правех прессъобщението за една от книгите й. Оплаках й се, че съм постоянно уморена и тя ми написа дълъг списък с храни, които трябва да отбягвам.

Като се замисля, отбягвам ги от шест месеца и все още се чувствам изтощена.

— Освен това не бива да ям бяла или рафинирана захар — продължавам да обяснявам. — Не ми понасят.

— Не думайте! — казва човекът и цъка с език съпричастно, но очите му го издават. Да, определено ми се присмива.

Ядосана, обръщам гръб на натрапника и питам Майлс:

— Какво си избра, скъпи?

По дяволите, как ме нервира този човек! Пък и не аз го заговорих. Той започна!

— Ами, май ще се спра на зелено вегетарианско тайландско къри — казва замислено Майлс.

— О, изглежда вкусно — съгласявам се малко по-шумно от необходимото. — Ще взема същото.

Хъм, ще види този надувко! Чувствам известно задоволство, че съм избрала нещо напълно различно от неговите предложения и се опитвам да привлека вниманието на един от сервитьорите, за да поръчаме.

— Леле, май са доста заети? — казвам с досада, след като напразно махам с ръка известно време, докато Майлс седи до мен търпеливо. — Ще мине цяла вечност, преди да ни обслужат.

— За ваше щастие почивката ми свърши — чувам познат глас. Обръщам се и виждам досадния си събеседник, който преминава от другата страна на бара с вече празна чиния в ръка. В същото време забелязвам, че носи престилка. — Казвайте! — казва мъжът и взема в ръка бележник и химикалка.

О, не. Изпитвам смес от притеснение и облекчение. Той работи тук.

— Аз искам тайландско къри — поръчва Майлс любезно.

— Веднага — усмихва се барманът и записва. — А за вас? — поглежда към мен и мога да се закълна, че още има това подигравателно изражение отпреди малко.

— За мен същото, моля — казвам твърдо.

— Сигурна ли сте? — мъжът накланя главата си, очите му се присвиват, а химикалката му стои във въздуха.

— Напълно — отговарям решително.

— Добре — казва той, изпуска малко въздух между зъбите си и записва поръчката.

Гледам го с леко раздразнение, но когато се обръща, за да вкара заявката в касата, внезапно се сещам нещо.

— Чакайте малко! Има ли фъстъци в кърито?

— Да не би да сте алергична и към фъстъци?

Предишното ми леко раздразнение вече преминава в истинска ярост.

— Да, и то много — отсичам с ледено изражение на лицето. — Мога да получа анафилактичен шок.

— Трябва да й се бие незабавно епинефрин — добавя Майлс, като ме прегръща закрилнически. — Един-единствен фъстък може да е фатален. — Изражението на лицето му е крайно загрижено. — Нали, скъпа?

Поглеждам го в очите и за момент забравям яда си; чувствам огромен прилив на любов към него. Господи, такава късметлийка съм, че си имам Майлс! Кой друг би ме подкрепял и разбирал така?

— Леле!

Със сигурност не и мъже като този, сещам се отново за бармана, който просто си стои там и очевидно едвам се сдържа да не се разсмее.

— Да, знам, доста страшничко си е, нали? Някакви съвсем обикновени неща могат да застрашат живота ти — поклаща глава Майлс, като си мисли, че човекът е искрен в реакцията си и не усеща сарказма в гласа му.

Игнорирам присмехулника, вземам „Ивнинг Стандарт“ и се правя, че съм дълбоко погълната от статия за цените на имотите. Надявам се, че ще схване посланието.

Да, ама не.

— Това е ужасно. Всяка храна може да се окаже смъртоносна.

— Справям се — сопвам се иззад вестника.

— Да, но трябва да сме много внимателни — продължава да обяснява Майлс. — Спомняш ли си онзи път, когато пихме в Оксо Тауър, скъпа? И ти яде бисквити, които се оказа, че са имали допир с фъстъци…

Пак ме обзема раздразнение. Сега към Майлс. Честно! Трябва ли да разказва всичко на този тип? Не може ли да се престори, че го няма, както правя аз?

— … и стана доста страшно, казвам ви. Горката Шарлот, изглеждаше толкова зле! Гърлото й се поду, устните й отекоха и се появи онзи ужасен обрив.

О, моля те, Майлс, млъкни! Поглеждам го настойчиво, за да разбере, че е време да престане, но той е толкова погълнат от разказа си и от желанието си да защити честта ми, че не забелязва.

— Наистина? Ужасен обрив? — повтаря барманът със заинтересовано изражение на лицето.

И ти също можеш да си затвориш устата, мисля си, гледайки кръвнишки към него.

— Можете ли да си представите? Да използват същата купа за бисквити, в която преди това са държали солени фъстъци? Без да я измият? — Майлс изглежда ужасен. — Написах доста гневно писмо на управителя на ресторанта след това, нали, Шарлот? Естествено, върнаха ни парите от сметката, но не това е от значение.

— Я, виж! Там се освободи маса! — дърпам го за ръката, забелязвайки, че една двойка става от мястото си в далечния край на заведението. — Да побързаме, преди да са я взели!

Скачам от стола, грабвам чантите и сакото си и се затичвам към масата. Където и да сме, само да е по-далече от този досаден сервитьор. По дяволите, как може да се намесва така в разговора ни!

Поглеждам към Майлс и му махам с ръка. Изоставен на бара, той изглежда се чуди къде съм изчезнала така внезапно. След като ме забелязва, става и се усмихва любезно на бармана за довиждане. Майлс си е такъв — винаги с добри маниери. Същото е и когато правим секс. Винаги иска разрешение, а след това ми благодари, което ми се струва понякога прекалено, но мисля, че е въпрос на образование и възпитание. Е, и на характер, какво да се прави.

Майлс взема вестника, бутилката с вино и чашите ни и си проправя път към мен.

— Не се притеснявай, разпитах за всичко — казва, докато сяда на стола си. — В кърито няма фъстъци, а барманът ме увери, че ще предупреди в кухнята за алергиите ти.