— Супер, благодаря ти — усмихвам се аз и вземам чашите от него, за да налея вино. — Е, как беше в работата днес? — питам, за да сменя темата. Независимо от лошото начало съм твърдо решена да прекараме приятна вечер с Майлс. Миналата седмица почти не сме се виждали, защото и двамата бяхме много заети. Както и през целия уикенд, както стана дума.

— О, нали знаеш, нормално — Майлс свива рамене, намества се на стола и отпива от виното.

Майлс инвестира в имоти и строителни обекти — и в страната, и в чужбина — и има, както обича да казва, „страхотно портфолио“. Той е истински експерт, що се отнася до развиващите се пазари и цените на имотите и ипотеките. Това е една от причините да не живеем заедно. Майлс казва, че трябва да изчакаме цените на пазара да се смъкнат, преди ние да… Как се изрази? А, да, преди да обединим авоарите си.

Спомням си този израз, защото в онзи момент Майлс имаше един особен многозначителен поглед и задържа за по-дълго ръката ми, което е доста нетипично за него. Той не обича да се държим за ръка, особено на обществени места; много е стеснителен и твърди, че има страх от ПИЕ, както го нарича — „публично изразяване на емоции“.

— Подписах сделката с „Аквариус“. Започват да строят следващия месец.

— Това е чудесно!

— Изглежда, че ще намеря инвеститори и за другата си идея, така че още утре ще трябва да отида там за няколко дни.

— За коя идея става въпрос?

— Проектът в Лийдс? — Майлс повдига вежди, за да ми напомни.

— О, превръщането на онзи огромен склад в луксозни жилища?

— Не, това е в Манчестър — поправя ме той и леко се начумерва. — Както и да е, не искам да те отегчавам, скъпа — добавя, галейки ръката ми. — Нека да говорим за нещо друго.

— Не, моля те, продължи — подтиквам го аз. — Интересно ми е.

Е, добре, може би леко преувеличавам, но е важно да демонстрираш интерес към кариерата на партньора си. Това е в основата на една здрава и зряла връзка според книгата, която четох наскоро — „Добър слушател, добър любовник“. Чета много такива книги. Преди ги наричаха книги за самопомощ, но това е отживелица, като от 90-те години на XX век. Сега терминът е „самоосъзнаване“. Което означава, че трябва да съм напълно осъзната, защото имам купища от тях. И си купувам още.

— Може би по-късно — казва той, отпива от виното си и лениво се протяга към част от вестника. Но знам, че е доволен, че съм го казала. Аз също се чувствам доволна от себе си и вземам друга част. Честно, такова облекчение е най-накрая да имаш зряла, подходяща връзка. Двама професионалисти, споделящи бутилка хубаво червено вино, ядящи прекрасни маслини, четящи различни части от един и същи вестник.

Докато минавам небрежно по страниците, ме обхваща приятна топлина на задоволство. Когато бях по-млада, бях толкова невежа относно мъжете. Винаги ме привличаха неподходящите типове и прекарах по-голямата част от периода между двайсетте и трийсетте си години лутайки се от едно разочарование към друго. Така че щом навърших трийсет години, реших, че трябва да спра. Без повече играчи. Без повече лоши момчета. Без повече катастрофални авантюри и бурни връзки.

Шест месеца по-късно срещнах Майлс. Запознаха ни на вечеря и когато той разхлаби вратовръзката си и заекна, докато ми казваше „Здравейте!“, аз знаех, че вече няма да прекарвам вечерите си, слушайки спорове за това как ще звучи „Smells Like Teen Spirit“ на „Нирвана“ на китара „фендър“, нито щях да обсъждам за пореден път драматичните си взаимоотношения или пък да се притеснявам, че приятелят ми се заглежда по други жени. Това беше човек, на когото можех да вярвам. Който беше пораснал. Който имаше успешна кариера и собствен апартамент в Хампстед Хийт, а не само една тениска с череп и кръстосани кости. Поглеждам към него през масата. Облечен е в хубавия кашмирен пуловер, който му подарих миналата година за рождения ден. Господи, толкова е красив в него.

Майлс отпива от чашата си и улавя погледа ми.

Мъж, с когото имаме едни и същи интереси и мога да водя нормален цивилизован разговор.

— И така? — казва той, оставяйки вестника си на масата.

— И така? — повтарям аз и пускам моята част.

За момент не мога да се сетя какво да кажа. Сякаш умът ми е абсолютно празен. Колко странно. Очевидно недоспиването най-накрая си казва думата. Сигурно съм вече напълно изтощена.

— Смятам да инвестирам в още един имот в чужбина, който да се дава под наем — казва Майлс небрежно.

Имоти! Разбира се. За това говорехме. Как можах да забравя?

— Къде? — питам заинтересовано.

— Не съм много сигурен още — признава той. — Но си мисля за Дубай.

— Уау! Страхотно!

Да си призная, намирам цялата тази работа със сигурността и инвестициите малко досадна и понякога напълно изключвам по време на разговорите ни, но вече съм по-възрастна и трябва да мисля за такива неща. А Майлс винаги казва, че „твоята собственост е твоята пенсия“.

— Очевидно там има няколко проекта, които могат да ни донесат значителна печалба.

— Наистина? Това звучи… интересно.

Просто понякога не искам да мисля само за инвестиции и пенсия. Да, ставам на трийсет и три след няколко дни, но това не е като да си на сто, нали? Би било хубаво от време на време да спрем да мислим за бъдещето и да си поговорим за нас, ей така, за разнообразие. За нещо спонтанно. Нещо забавно.

— Две тайландски кърита и зелена салата?

Вдигам глава и виждам човека от бара с три големи чинии в ръка.

— Салатата е органична, без химикали, в случай че се интересувате — добавя той и ме стрелва с поглед.

— Да, сложете я тук, благодаря — казва Майлс, посочвайки в средата на масата. — Ще си поделим салатата. Така добре ли е, скъпа?

— Разбира се — усмихвам се широко, игнорирайки бармана.

— Изглежда страхотно!

Всъщност, от какво се оплаквам? Вечерята е супер. Майлс е супер. Всичко е супер.

Майлс ми подава кърпата и аз импулсивно са накланям към него, за да го целуна.

Ето, виждате ли, можем да бъдем забавни и спонтанни.

Само че вместо устните му попадам на чашата с вино, която той току-що е вдигнал, за да отпие.

— О, по дяволите, съжалявам!

— Уф, за малко — изпъшква Майлс, овладявайки навреме чашата, преди виното да се разлее навсякъде. — Имахме късмет. — Поставя я отново на масата и се разсмива. — Щеше да бъде малко притеснително, нали?

— Аха — кимвам аз. За секунда улавям погледа на бармана и бързо отвръщам глава настрани.

Вече се чувствам като непохватна идиотка. Последва кратка неловка пауза и си мисля дали да не опитам да го целуна отново, но моментът отминава.

— Ммм, това изглежда вкусно, нали? — казва Майлс и посяга към вилицата си.

— Да, така е… — отговарям аз и посягам към моята.

И двамата се умълчаваме, насочваме вниманието си към храната и започваме да ядем едновременно.

Пета глава

Лаптоп? Тук.

Куфарче? Тук.

„Блекбъри“? Тук.

На следващата сутрин както обикновено търча из апартамента си и проверявам списъка в бележника си, за да не пропусна нещо.

Добре, май това е всичко.

Грабвам ключовете и тръшвам входната врата. Затичвам се по стълбите надолу, влизам в колата си, потеглям и… попадам право в задръстването. Пред себе си виждам знака за отклонението и как колите започват да лъкатушат, вливайки се в едното платно. Въздъхвам и се примирявам, че ми предстои поредното дълго пътуване към офиса.

Стомахът ми клокочи. Тази сутрин пак нямах време за закуска. Отварям жабката и започвам да тършувам. Държа си енергийни блокчета там за всеки случай.

Добре де, не са само за всеки случай — това е обичайната ми закуска напоследък. Когато закусвам въобще. Купувам големи количества от тях от магазина за здравословни храни. Приключвам обаждането си по телефона, разкъсвам опаковката на едно от блокчетата и отхапвам малко. Тези специално са с овесени съставки и са много вкусни.

Е, всъщност не са чак толкова вкусни. Приличат ми малко на храната, с която едно време хранех домашния си питомец (един сладък джербил), но все пак са по-здравословни от „Туикс“-а, с който се тъпчех, когато бях на двайсет години.

Дъвча бързо, докато се влачим по главната улица, възползвайки се от моментите спокойствие, преди телефонът ми отново да звънне.

Пак този „бръмбар“.

Както си седя на светофара, изпитвам направо шок от изненадата. Божичко, какво съвпадение. Автоматично поглеждам към мястото на шофьора и успявам да зърна момичето за миг. Просто за секунда. Достатъчно, за да видя същата дълга тъмна къдрава коса за един миг, преди слънчевата светлина да ме заслепи. После момичето изчезва. Скрива се зад сенника, който пуска, а аз стоя и се взирам в колата леко смутена.

И силно озадачена.

Този път я виждам по-отблизо. Не си я измислям. Това наистина прилича на моята стара кола, признавам аз, и се облягам на кормилото. Сбръчквам челото си, опитвайки се да я разгледам по-добре въпреки слънцето, което блести в очите ми. Всъщност е съвсем същата, със стикера за правата на животните и ръждивите фарове. И е ударена от лявата страна от времето, когато забравих да включа ръчната спирачка, понесох се надолу по хълма към селото и се натресох в един трактор…

Когато светофарът се сменя и „бръмбарът“ тръгва към мен, поглеждам пак към него и замръзвам от изумление.

Няма начин, това трябва да е моята стара кола. Но тя не мина на техническия преглед преди години поради сто различни причини… Спомените ми започват да изплуват: механикът я нарече „смъртоносен капан“ и ми каза, че следващия път, когато се опитам да натисна спирачката, кракът ми ще пропадне до дъното на колата, тъй като всичко е изгнило. Татко беше така добър да я откупи от мен, защото обича да поправя стари коли. Позакърпи я и после я даде на мама да я кара. Тя я използваше понякога да води кучетата на по-дълги разходки из долината, но накрая все пак я продадоха на някого.

Някой, който очевидно сега живее в Лондон. Някой, който много прилича на мен, когато бях на двайсет и една години, стигам най-накрая до прозрение. Ето. Знам си аз, че трябва да има рационално обяснение за всичко.

Тръгвам и аз и поглеждам за секунда в огледалото за обратно виждане, но „бръмбарът“ е изчезнал. Сигурно е свърнал някъде, размишлявам, докато пресичам кръстовището. А тъкмо бях започнала да си мисля…

Спирам се сама. Да кажем, че бях започнала да си мисля някакви глупости.



Както винаги Беатрис ме очаква с протегната чаша кафе.

— Добро утро — изчуруликва жизнерадостно.

— Добро — отпивам от кафето, запътвам се към бюрото си, включвам компютъра и започвам да проверявам имейлите си. — Някакви съобщения?

— Хората на Лари Голдстийн се обадиха да се извинят предварително, че той ще закъснее малко за обяда ви — промених резервацията за два часа, — но казаха, че очаквал с нетърпение срещата — Беа се усмихва и кръстосва суеверно пръсти.

— Нещо друго?

— О, да, Майлс се обади.

Поглеждам я изненадано. Майлс никога не ми се обажда в офиса — знае колко съм заета. Освен това нали трябваше да лети за Лийдс тази сутрин? Усещам леко притеснение.

— Всичко наред ли е? Той добре ли е? — питам, изпадайки в паника за по-малко от секунда.

— О, да, добре е. Тъкмо беше кацнал — успокоява ме Беа. — Каза, че се е опитал да ти се обади тази сутрин, но не е могъл да те намери по телефона.

— По дяволите, сигурно съм забравила да го включа — въздъхвам и започвам да ровя из джобовете си. — Тази сутрин бързах много. — Намирам го и поглеждам екрана. Странно — включен е. Може да е нямало обхват, като вчера, сещам се аз. — Трябвало е да опита на другия номер — разсъждавам на глас.

— Каза, че е опитал. И там не те е намерил.

— Така ли? Колко странно — все по-изненадана поглеждам и към „Блекбъри“-то, но и той е включен и батерията му е заредена догоре.

— Наричат ги „пропаднали обаждания“ — обяснява компетентно Беатрис. — Очевидно има голям проблем, свързан с факта, че все повече хора използват честотата на мобилните устройства. Всъщност четох в списание „Нов учен“, че броят на устройствата нараства изключително бързо и се твърди, че през 2010 година ще има повече от милиард и половина потребители на безжични устройства по целия свят…

— Какво каза Майлс? — прекъсвам я нервно, преди да ми е изрецитирала целия доклад от „Нов учен“.

Но тя е зациклила.

— … макар че, за да бъде признато технически за „пропаднало“, обаждането би трябвало да е прекъснато по средата, а не да не бъде уловено въобще, все пак проблемът е един и същ — прекалено много трафик… — Беа най-накрая спира, след като вижда погледа ми и почервенява. — О, да, извинявай, Майлс… — Отваря бележника си, намира страницата и започва да чете тържествено. — „Току-що получих информация от един контакт, че на пазара ще излезе чудесна къща и искам да съм сигурен, че ще се освободиш и ще имаш време да отидеш с мен да я погледнеш.“ — Поглежда ме със сияещи очи. — Двамата заедно ли ще живеете?