Професорката най-сетне отвори мрежестата врата.

— Извинявай. Не те познах.

Джоди прекрачи прага и начаса разбра защо доктор Джейн не бързаше да я покани вътре. Очите й зад големите стъкла бяха насълзени, а носът й бе зачервен. Освен ако махмурлукът на Джоди не бе още по-тежък, отколкото считаше, очевидно беше прекъснала професорката, докато си изплаква високообразованите очи.

Тя бе висока, навярно около метър и седемдесет и Джоди трябваше да погледне нагоре, докато й подаваше розовата пластмасова кутия.

— Мога ли да си изпрося няколко лъжички кафе? У нас има само безкофеиново, а на мен ми трябва нещо по-силно.

Доктор Джейн пое кутията, но като че ли го направи някак неохотно. Джоди не смяташе, че е стисната, вероятно не бе в настроение за компания.

— Да, ще… ъъъ… ти донеса малко.

Обърна се и тръгна към кухнята, като очевидно очакваше гостенката да я изчака, където си беше. Само че Джоди имаше да убие половин час, докато започне студиото преди мача, а и беше достатъчно любопитна, за да я последва.

Прекосиха хола, който на пръв поглед изглеждаше доста скучен: бели стени, удобни мебели, отегчителни на вид книги навсякъде. Джоди тъкмо се канеше да продължи напред, когато вниманието й беше привлечено от музейни репродукции, поставени в рамки и окачени по стените. Всичките бяха дело на жена на име Джорджия О’Кийф2 и макар да знаеше, че има мръсно подсъзнание, Джоди не смяташе, че то обяснява защо всяко от нарисуваните цветя й приличаше на женски полов орган.

Представляваха цветя с дълбоки, тъмни сърцевини. Цветя, чиито венчелистчета надвисваха над влажни, загадъчни недра. Имаше… по дяволите. Мидена черупка, в която почиваше малка, влажна перла, при чийто вид дори човек с най-непорочния ум би се сепнал. Запита се дали професорката не е обратна. Защо иначе би искала да гледа вагини от цветя всеки път щом влезе в хола си?

Последва я в кухнята, която беше издържана в блед лавандулов оттенък. На прозореца имаше красиви завеси с десен на цветя — обикновени цветя, не от онези порнографските от картините в хола.

Всичко в кухнята беше симпатично и жизнерадостно, с изключение на собственичката й, която имаше по-достолепен вид и от Господ.

Доктор Джейн бе от онези спретнати, строго облечени жени. Ушитият й по мярка панталон беше на ситно, черно-кафяво каре, а мекият й бежов пуловер със сигурност бе от кашмир. Въпреки ръста си, имаше дребни кости, стройни крака и тънка талия. Джоди би могла да й завиди за фигурата, стига професорката да имаше гърди… или поне нещо, което би могло да мине за такива.

Косата й стигаше до линията на челюстта — светлоруса с ленени, платинени и златисти кичури, които нямаше как да не бъдат естествени. Беше оформена в една от онези консервативни прически, които Джоди за нищо на света не би си направила — сресана назад, за да открие лицето й, и придържана с тясна лента от кафяво кадифе.

Съседката й се обърна лекичко, така че сега Джоди я виждаше по-добре. Колко жалко, че носеше тези големи, зубърски очила. Те криеха доста приятни зелени очи. Челото беше хубаво, носът също ставаше — нито прекалено голям, нито твърде малък. Устата й можеше да се нарече интересна — горната устна беше тънка, а долната — пълна. И освен това имаше страхотна кожа. Ала като че ли не се поддържаше особено. Джоди би добавила много повече грим. Общо взето, професорката беше хубава жена, но имаше малко строг вид, особено с тези зачервени очи.

Джейн сложи капака на кутията и я подаде на гостенката си, която тъкмо се канеше да я поеме, когато погледът й падна върху смачканата опаковъчна хартия на кухненската маса и малката купчинка подаръци до нея.

— Какъв е поводът?

— Нищо особено. Имам рожден ден.

Гласът й бе някак странно дрезгав и Джоди чак сега забеляза кърпичките, които жената стискаше в ръката си.

— Ей, сериозно ли? Честит рожден ден.

— Благодаря.

Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.

Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.

— Кофти.

За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.

— Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.

А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.

Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.

— Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.

— Съжалявам. Не трябва… — Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.

— Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.

Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.

— Е, на колко ставаш?

— Трийсет и четири.

Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.

— Още по-кофти.

— Извинявай, че се държа така. — Тя попи носа си с една кърпичка. — Обикновено не съм толкова емоционална.

Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.

— Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?

— Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.

Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита:

— От кого са подаръците?

Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.

— От колегите ми.

— Имаш предвид хората, с които работиш?

— Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.

Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.

— А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?

— Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.

— Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.

— Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.

По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.

— Четиринайсет? Я стига!

— Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.

Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата, сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.

А и бе любопитна.

— Проблеми с гаджето ли имаш?

Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.

— Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.

Значи професорката не беше обратна.

— Доста време.

Тя най-сетне повдигна глава и въпреки че бузите й бяха влажни, челюстта й беше здраво стисната.

— Той току-що се ожени за двайсет и две годишна операторка по въвеждане на данни, на име Памела. Когато скъса с мен, ми каза: „Съжалявам, Джейн, но вече не ме възбуждаш“.

Като се имаше предвид сдържания характер на доктор Джейн, Джоди не можеше да каже, че го вини, но въпреки това думите му си оставаха адски гадни.

— Мъжете са задници.

— Това не е най-лошото. — Джейн сплете пръсти. — Най-лошото е, че бяхме заедно в продължение на шест години, а сега изобщо не ми липсва.

— Тогава защо си толкова съсипана?

Кафето бе готово и Джоди се изправи, за да напълни чашите.

— Не става дума за Крейг. Просто… Всъщност, не е нищо, наистина. Не би трябвало да се държа така. Не знам какво ми става.

— На трийсет и четири години си, а някой ти е подарил талон за смяна на автомобилно масло. Всеки би се сдухал.

Професорката потръпна.

— Знаеш ли, че това е къщата, в която израснах? След като татко почина, възнамерявах да я продам, но все не намирах време. — Гласът й зазвуча някак далечно, сякаш бе забравила за присъствието на гостенката си. — Работех върху ултрарелативистични сблъсквания на тежки йони и не исках да се разсейвам с нищо. Работата винаги е била най-важното в живота ми. И докато не навърших трийсет, това ми стигаше. Но оттогава рождените дни се нижат неусетно един след друг.

— И най-сетне си разбрала, че цялата тази физика не ти дава никакви вълнения в леглото нощем, нали?

Джейн се сепна, сякаш действително бе забравила за Джоди. След това сви рамене.

— Не е само това. Честно казано, смятам, че сексът е нещо доста надценено. — Тя сведе неловко поглед към ръцете си. — По-скоро става въпрос за усещането за свързаност.

— Е, не можеш да бъдеш по-свързан с някого от това да се разгорещите в кревата.

— Да, при положение че наистина има страст. Лично аз… — Подсмръкна, изправи се и натъпка в джоба на панталона си смачканите кърпички, които образуваха лека издутина. — Когато говоря за връзка, имам предвид нещо по-трайно от секса.

— Нещо религиозно?

— Не точно, макар че и това е важно за мен. Семейство. Деца. Такива неща. — Тя отново изпъна рамене и отправи на Джоди онази отпращаща я усмивка. — Достатъчно съм бъбрила. Не трябва да ти натрапвам всичко това по този начин. Боя се, че ме хвана в лош момент.

— Схванах! Искаш дете!

Джейн бръкна в джоба си и извади кърпичките. Долната й устна потрепери, а лицето й се сгърчи, когато тя отново се отпусна в стола си.

— Вчера Крейг ми съобщи, че Памела е бременна. Не че… ревнувам или нещо такова. Честно казано, не ме е грижа за него толкова, че да ревнувам. Всъщност, не исках да се омъжа за него, нито за някой друг. Просто… — Гласът й заглъхна. — Просто…

— Просто искаш да имаш дете.

Професорката кимна отсечено и прехапа устни.

— От толкова отдавна искам дете. Вече съм на трийсет и четири, яйцеклетките ми остаряват с всяка изминала минута, но изглежда, че това никога няма да се случи.

Джоди хвърли поглед към кухненския часовник. Искаше да чуе остатъка от това, но студиото преди мача започваше.

— Имаш ли нещо против да пусна телевизора, докато довършваме разговора?

Джейн изглеждаше объркана, сякаш не бе съвсем сигурна какво е телевизор.

— Не, мисля, че нямам.

— Супер. — Гостенката си взе кафето и отиде в хола. Настани се на дивана, сложи чашата на масичката и изрови дистанционното изпод някакво страшно интелектуално списание. Тъкмо даваха реклама за бира, така че тя изключи звука. — Сериозно ли искаш бебе? Въпреки че не си женена?

Съседката й отново си беше сложила очилата. Бе седнала в меко кресло с волани около основата, а зад главата й висеше картината на мидата с голямата, влажна перла. Краката й бяха затворени, стъпалата — долепени едно до друго, глезените й се докосваха.

Имаше страхотни глезени, забеляза Джоди — тънки и добре оформени.

Гърбът й отново беше изпънат, сякаш някой беше завързал дъска за него.