Напоследък неведнъж си бе представяла как седи на бюрото в кабинета си, потънала в данните върху компютърния екран пред себе си — сложните изчисления, които един ден може би щяха да отключат тайните на вселената. И тогава някакъв шум нарушаваше концентрацията й — звукът на едно въображаемо дете, влязло в кабинета й.

Тя вдигаше глава. Погалваше една мека бузка.

— Мамо, може ли днес да пуснем хвърчилото ми?

В сценария, разиграващ се в главата й, Джейн се усмихваше и се извръщаше от компютъра, изоставяйки търсенето на тайните на вселената, за да изследва небесата по друг, много по-важен начин.

Звукът от пускането на водата в съседната кабинка я изтръгна от бленуването й. Преди да може да пуска хвърчила, трябваше да се справи с предстоящото й тази нощ — да съблазни един непознат, запознат със съблазняването много повече от нея, която през живота си бе имала само един любовник.

Джейн си представи бледото, слабо тяло на Крейг, голо, ако не се броят черните чорапи, които носеше заради лошото си кръвообращение. Ако тя не беше в цикъл или той нямаше мигрена, двамата правеха любов почти всяка събота вечер, но всичко свършваше бързо и не беше особено вълнуващо. Сега се срамуваше, че толкова дълго бе търпяла подобна неудовлетворителна връзка и си даваше сметка, че причината беше самотата.

Общуването с мъже открай време беше проблем за нея. В училище съучениците й бяха прекалено големи за нея — затруднение, което бе останало, дори след като получи титлата си. Не беше грозна и доста от колегите й я канеха да излязат заедно, но всички бяха поне двайсет години по-възрастни от нея и тя бе усещала някакво смътно отблъскване. Мъжете, които я привличаха, онези на нейните години, бяха студенти, които посещаваха часовете й, а да излиза с тях бе в разрез с принципите й. В резултат започнаха да я смятат за надменна и престанаха да я канят на срещи.

Това най-сетне се промени, когато бе получила стипендията от „Прийз“. Тя изучаваше топ кварки като част от крайната цел на всеки физик, търсенето на Теорията на великото обединение, онова простичко уравнение, подобно на айнщайновото E=mc2, което щеше да обясни всички части на вселената. Крейг бе един от учените, които бе срещнала по време на семинар в Университета на Чикаго.

В началото реши, че е открила мъжа на мечтите си. Ала макар че двамата можеха да обсъждат мисловния експеримент на Айнщайн, без да се отегчат, те никога не се смееха и не си доверяваха онези най-съкровени тайни, които Джейн винаги си бе представяла, че любовниците споделят един с друг. Постепенно прие, че физическата им връзка не бе нищо повече от удобство и за двамата.

Де да можеше тази връзка да я бе подготвила да съблазни господин Бонър. Знаеше, че мъжете не я намират за сексапилна и можеше единствено да се надява футболистът да се окаже от онези отвратителни типове, които не ги беше грижа с кого правят секс, стига само да са физически задоволени. Боеше се той да не усети измамата, но поне щеше да е опитала, да има някакъв шанс.

Пък и нямаше друг избор. Никога не би използвала банка за сперма и да рискува да роди изключително надарено дете, което да израсне като нея — различно и самотно, откъснато от всички около себе си.

Бъбренето заглъхна, когато останалите жени излязоха от тоалетната. Джейн знаеше, че не може да се крие до безкрай, а и ненавиждаше мисълта, че се е свила уплашено тук, затова най-накрая отвори вратата. Докато се подаваше от кабинката, улови отражението си в огледалата насреща и за частица от секундата й се стори, че то принадлежи на някой друг.

Джоди беше настояла професорката да си пусне косата и дори бе донесла маша, така че сега леко разрошени кичури падаха около лицето й. Джейн намираше тази прическа за леко небрежна, но се надяваше съседката й да е права в твърдението си, че всеки мъж би я сметнал за секси. Разреши на младата жена да я гримира, което тя бе сторила с щедра ръка. Не възрази, защото обичайното й бледорозово червило и леката светлокафява спирала не й се струваха подходящи за проститутка, дори да е наистина изискана.

Най-сетне погледът й попадна върху тоалета, който бяха купили заедно. През последните десет дни опозна Джоди Пулански по-добре, отколкото й се искаше. Тя се бе оказала повърхностна и егоцентрична. Интересуваше се единствено от дрехи, секс с футболисти и пиене. Но освен това беше хитра и по причини, които Джейн все още не разбираше, изглеждаше твърдо решена да доведе това отблъскващо начинание до успешен край.

Джейн отказа Джоди от идеята за черно кожено облекло с метални капси и вместо това я насочи към доста отворен копринен костюм в цвят екрю, с къса пола, която прилепваше около тялото й така, че оставяше съвсем малко на въображението. Сакото се закопчаваше настрани с едно-единствено копче, а деколтето му стигаше почти до кръста, така че меките му дипли прикриваха невзрачния й бюст. Бял дантелен колан за жартиери, чифт ефирни чорапи и обувки с тънки токчета довършваха тоалета. Когато спомена за бикини, Джоди й се беше изсмяла.

— Проститутките не носят такива неща. Пък и само ще ти пречат.

Коремът на Джейн се сви и паниката, която се бе опитвала да потиска през целия ден, се надигна в гърдите й, опитвайки се да я задуши.

Какво си мислеше? Идеята беше безумна. Полудяла ли бе, та повярва, че може да се справи с този щур план? Едно бе да си го представя на теория, съвсем друго — да го приложи на практика.

Джоди връхлетя в тоалетната.

— Защо се бавиш, по дяволите? Джуниър е тук, за да те вземе.

Стомахът на доктор Дарлингтън се разбунтува.

— Аз… размислих.

— Как ли пък не! Няма да ми се отказваш точно сега. По дяволите! Знаех си, че ще стане така. Не мърдай оттук!

Джоди изхвърча от стаята, преди Джейн да успее да възрази.

Беше пламнала и едновременно с това й бе студено. Как успя да се забърка в тази каша? Та тя бе уважаван учен, авторитетна фигура в своята област.

Това беше лудост.

Втурна се към вратата, при което тя едва не я цапардоса по лицето, когато съседката й влетя обратно в тоалетната, носейки бутилка бира.

— Изпий това — каза тя, отваряйки шепата си.

— Какво е това?

— Какво имаш предвид? Таблетки. Не виждаш ли?

— Нали ти казах, че имам далекогледство. Без очила не виждам нищо наблизо.

— Просто ги изпий. Ще ти помогнат да се отпуснеш.

— Не съм сигурна…

— Имай ми доверие. Ще подействат.

— Не мисля, че е особено добра идея да вземам разни странни хапчета.

— Да, да. Искаш ли дете, или не?

В гърдите на Джейн се надигна мъка.

— Знаеш, че искам.

— Тогава изпий шибаните хапчета!

Тя го стори, преглъщайки с малко бира, и по тялото й пробяга тръпка — ненавиждаше бира.

— Не мога да го направя — продължи да протестира, докато Джоди я издърпваше навън, а хладните повеи на вятъра под късата й пола й напомниха, че не носи бельо.

— Виж, няма нищо сложно. В момента момчетата напиват Кал и ще се разкарат в мига, в който ти се появиш. Само си дръж устата затворена и му се метни на врата. Преди да се усетиш, всичко ще е свършило.

— Няма да е чак толкова лесно.

— Разбира се, че ще е.

Джейн забеляза, че няколко от мъжете наоколо я зяпат. За миг си помисли, че нещо не е наред — сякаш е закачила парче тоалетна хартия с токчето си или нещо такова — а после си даде сметка, че не я оглеждат критично, а похотливо… и паниката й нарасна.

Съседката й я придърпа към някакво тъмнокосо, безврато чудовище, което стоеше до бара, облечено в маслиненозелен тренчкот. Имаше гъсти черни вежди, които бяха толкова сраснали, че изглеждаше сякаш по челото му пълзи огромна гъсеница.

— Ето я, Джуниър. Никой не може да каже, че Джоди Пулански не си изпълнява обещанията.

Чудовището огледа „подаръка“ и се ухили.

— Добре си се справила, Джоди. Наистина е от класа. Хей, как ти е името, сладурче?

Джейн се смути толкова, че не бе в състояние да мисли. Защо не беше помислила за това? Погледът й попадна върху една от неоновите табели, които можеше да прочете и без очилата си.

— Бъд.

— Казваш се Бъд?

— Да. — Тя се прокашля, мъчейки се да спечели време. Целият й живот като възрастна бе посветен на това да търси истината и никак не я биваше в лъжите. — Роуз. Роуз Бъд6.

Джоди извъртя очи.

— Звучи като някоя шибана стриптийзьорка — заяви Джуниър.

Джейн го изгледа притеснено.

— Фамилно име. На „Мейфлауър“7 е имало членове на рода Бъд.

— Така ли?

Професорката се зае да обяснява в опит да звучи по-убедително, ала бе толкова притеснена, че й беше трудно да мисли.

— Представители на рода Бъд са се били във всички големи войни — Лексингтън, Гетисбърг, Арденската офанзива8. Една от прародителките ми е участвала в създаването на Подземната железопътна линия9.

— Без майтап? Чичо ми работеше по линията Санта Фе.

Той наклони глава настрани и я изгледа подозрително.

— На колко години си всъщност?

— Двайсет и шест — намеси се Джоди и Джейн я погледна сепнато.

— Струва ми се на малко повечко — отбеляза Джуниър.

— Но не е.

— Трябва да ти се признае, Джоди. Тази мадама по нищо не прилича на Кели. Може пък да се окаже точно каквото му трябва на Бомбардировача. Само се надявам да не го отблъсне това, че е толкова стара.

Стара! Каква извратена ценностна система имаше този мъж, че да мисли жена на двайсет и шест години за стара? Ако знаеше, че всъщност е на трийсет и четири, щеше да я сметне за изкопаемо.

Джуниър пристегна колана на тренчкота си.

— Е, хайде, Роуз, да се махаме оттук. Карай след мен в твоята кола.

Отправи се към вратата, само за да се закове на място толкова рязко, че Джейн едва не се блъсна в него.

— По дяволите, за малко да забравя. Уили каза да ти сложим това.

Бръкна в джоба си и тя настръхна, когато видя какво извади оттам.

— О, не. Не мисля…

— Налага се, сладурче. То е част от работата.

И той уви дебела розова панделка около врата й. Джейн вдигна ръка към гърлото си и усети как стомахът й се сви, когато пръстите й докоснаха гладките сатенени дипли.

— Предпочитам да не го нося…

— Съжалявам. — Футболистът завърза панделката. — Ти си подарък, Роуз Бъд. Подарък за рождения му ден от момчетата.



Мелвин Томпсън, Уили Джаръл и Крис Плъмър, тримата играчи от нападателната линия на „Старс“, гледаха как Кал Бонър вдига стика за последния си удар. Бяха превърнали просторния, но почти празен хол на Бомбардировача в импровизирано голф игрище и сега двамата с Уили играеха за по сто долара на дупка. Бонър вече бе спечелил четири стотачки.

— Е, кого би оправил? — обърна се Уили към Крис, докато Кал вкарваше топката в петата „дупка“ — голяма чаша за кафе от „Дънкин Донътс“. — Госпожа Брейди или госпожа Партридж?

— Това е лесно. — Крис също беше голям фен на „Ник ет Найт“10. — Госпожа Брейди.

— И аз. Човече, наистина беше секси.

Беше ред на Уили и Бомбардировача се отдръпна, за да може десният му гард да си опита късмета със същата чаша.

— Чух, че двамата с Грег са го направили наистина.

Топката се търкулна отдясно.

— Сериозно? Ти знаеше ли го, Кал?

Бонър отпи глътка скоч, докато гледаше как приятелят му не успява и с втория удар.

— Дори не знам за какво, по дяволите, говорите.

— Госпожа Брейди от „Семейство Брейди“ — обясни Мелвин. — И госпожа Партридж от „Семейство Партридж“11. Ако можеше да изчу… — Той спря тъкмо навреме. — Ако можеше да оправиш една от тях, коя би си избрал?

Нападателите се бяха хванали на бас кой ще издържи най-дълго, преди да изрече любимата си вулгарност.

Кал не участваше в облога, защото не беше съгласен да се откаже от свободата на словото си, а останалите нямаха нищо против, защото бяха наясно, че той вероятно би спечелил. Макар по време на мач да ругаеше като хамалин, когато свалеше екипа, сякаш губеше цветистия си речник.