Есента на 1485 г.

Иска ми се да можех да престана да сънувам. Моля се на Бог да престана да сънувам.

Толкова съм уморена; искам само да спя. Искам да спя по цял ден, от зори до здрача, който с всяка вечер настъпва малко по-рано и малко по-потискащо. Денем мисля само за спане. Но единственото, което правя нощем, е да се опитвам да остана будна.

Отивам в тихата му стая със затворени капаци на прозорците, за да гледам свещта, докато догаря в златния свещник, бавно отбелязвайки минаващите часове, макар че той няма никога повече да види светлината. Слугите всеки ден по пладне палят с тънка вощеница нова свещ; и тя изгаря заедно с бавното отминаване на часовете, но за него сега времето не означава нищо. Времето е напълно изгубено за него в неговия вечен мрак, във вечното му безвремие, макар че то притиска толкова тежко мен. По цял ден чакам бавното настъпване на сивата вечер и печалния звън на камбаната за вечерната молитва, когато мога да отида в параклиса и да се моля за душата му, макар че той никога повече няма да чуе шепота ми, нито тихия напев на свещениците.

После мога да си легна. Но легна ли си, не смея да заспя, защото не мога да понеса сънищата, които идват. Сънувам го. Сънувам го отново и отново.

По цял ден не свалям усмивката от лицето си, като маска, усмихвам се, усмихвам се, с оголени зъби, с блеснали очи, с кожа, изопната като пергамент, като тънка хартия. Старая се гласът ми да е ясен и любезен, изричам безсмислени думи, а понякога, когато се налага, дори пея. Нощем рухвам в леглото си, сякаш се давя в дълбока вода, сякаш потъвам в дълбините, сякаш водата ме завладява, взема ме като русалка, и за момент изпитвам дълбоко облекчение, сякаш, потопена във водата, скръбта ми ще може да се оттече, сякаш река Лета и теченията ѝ могат да донесат забрава и да ме потопят в пещерата на съня; но после идват сънищата.

Не сънувам смъртта му — най-ужасният кошмар би бил да го видя как пада, сражавайки се. Но никога не сънувам битката, не виждам последния му щурм в самото сърце на стражата на Хенри Тюдор. Не го виждам как сече, за да си проправи път през тях. Не виждам как армията на Томас Станли връхлита и го заравя под копитата на конете си, как той е хвърлен от коня си, и как пада, размахвайки все още дясната си ръка, под копитата на безмилостно атакуващата конница, крещейки: „Измяна! Измяна!“ Не виждам как Уилям Станли вдига короната му и я слага на главата на друг мъж.

Не сънувам нищо от това, и благодаря на Бог поне за тази милост. Това са постоянните ми мисли през деня, от които не мога да се спася. Това са кървавите ми дневни натрапчиви мисли, които изпълват ума ми, докато се разхождам и разговарям небрежно за необичайната за сезона горещина, за това, колко е суха земята, за лошата реколта тази година. Но сънищата ми нощем са по-мъчителни, далеч по-мъчителни, защото тогава сънувам, че съм в прегръдките му и той ме събужда с целувка. Сънувам, че се разхождаме в някаква градина и кроим планове за бъдещето си. Сънувам, че съм бременна с неговото дете, коремът ми — закръглен под топлата му ръка, и той се усмихва, възхитен, а аз му обещавам, че ще имаме син, сина, от когото той се нуждае, син за Йорк, син за Англия, син за двама ни. „Ще го кръстим Артур, казва той. Ще го кръстим Артур, като Артур от Камелот, ще го наречем Артур заради Англия.“

Болката, когато се събуждам, за да открия, че отново съм сънувала, става сякаш по-силна с всеки изминал ден. Моля се на Бог да престана да сънувам.

Моя най-скъпа дъще Елизабет,


Сърцето и молитвите ми са с теб, скъпо дете; но точно сега, тъкмо в този момент от живота си, трябва да се държиш по начин, достоен за кралица, каквато си родена да бъдеш.

Новият крал, Хенри Тюдор, заповядва да дойдеш при мен в двореца Уестминстър в Лондон, трябва да доведеш и сестрите, и братовчедите си. Обърни внимание на това: не е отхвърлил годежа си с теб. Очаквам той да се състои.

Знам, че не на това си се надявала, скъпа моя; но Ричард е мъртъв, и тази част от живота ти приключи. Хенри е победителят и нашата задача сега е да те направим негова съпруга и кралица на Англия.

Ще ми се подчиниш в още едно нещо: ще се усмихваш и ще изглеждаш радостна като невеста, която идва при своя годеник. Една принцеса не споделя скръбта си с целия свят. Ти си родена принцеса и си наследница на дълга поредица от храбри жени. Вдигни глава и се усмихвай, скъпа моя. Чакам те, и обещавам също да се усмихвам.

Твоя любяща майка Кралица Елизабет Вдовстваща кралица на Англия

Прочитам това писмо много внимателно, защото майка ми никога не е била пряма жена и всяка нейна дума винаги е натоварена с безброй значения. Мога да си представя как тръпне от вълнение при мисълта за новата възможност да се доближи до трона на Англия. Тя е непоколебима жена; виждала съм я много принизена, но никога, дори когато овдовя, дори когато беше почти полудяла от скръб, не съм я виждала смирена.

Разбирам незабавно нарежданията ѝ да изглеждам щастлива, да забравя, че мъжът, когото обичам, е мъртъв и захвърлен в незнаен гроб, да изкова бъдещето на семейството си, като се обвържа в брак с врага му. Хенри Тюдор дойде в Англия, след като бе прекарал целия си живот в чакане, и спечели своята битка, срази законния крал, моя любим Ричард, и сега аз, подобно на самата Англия, съм част от военната плячка. Ако Ричард беше спечелил при Бозуърт — а кой изобщо би си представил, че няма да спечели? — щях да бъда негова кралица и негова любяща съпруга. Но той загина, повален от мечовете на предатели, същите мъже, които събраха армия и се заклеха да се бият за него; и вместо това трябва да се омъжа за Хенри, а сияйните шестнайсет месеца, когато бях възлюбена на Ричард, почти кралица в неговия двор, а той беше най-съкровената ми любов, ще бъдат забравени. Всъщност, по-добре е да се надявам да бъдат забравени. Самата аз трябва да ги забравя.

Прочитам писмото на майка си, застанала под арката на къщичката на вратаря във внушителния замък Шериф Хътън, и се обръщам и влизам в залата. В средата ѝ, в каменно огнище, гори огън, а въздухът е топъл и замъглен от дим. Смачквам единствения лист на топка, напъхвам го в сърцето на пламтящите пънове, и го гледам как гори. Всякакво споменаване на любовта ми към Ричард и обещанията му към мен трябва да бъде унищожено така. А трябва да крия и други тайни, особено една. Израснах като бъбрива принцеса в двор, където царяха откритост и непринуденост, а умовете горяха от любознателност, където можеше да се мисли, говори и пише всичко; но в годините след смъртта на баща ми усвоих потайните умения на шпионин.

Очите ми се пълнят със сълзи от дима, но знам, че е безсмислено да плача. Разтривам лице и отивам да намеря децата в голямата стая на върха на западната кула, която служи като тяхна учебна стая и стая за игра. Шестнайсетгодишната ми сестра Сесили пее с тях тази сутрин, и аз чувам гласовете им и ритмичното, глухо биене на малкото барабанче, докато се качвам по каменните стълби. Когато бутвам вратата и я отварям, те спират и настояват да изслушам един канон, който са композирали. Десетгодишната ми сестра Ан е обучавана от най-добрите учители още от невръстна възраст, дванайсетгодишната ни братовчедка Маргарет умее да пее в тон, а десетгодишният ѝ брат Едуард има ясно сопрано, сладко като глас на флейта. Слушам, а после ги аплодирам с ръкопляскане.

— А сега имам новини за вас.

Едуард Уорик, малкият брат на Маргарет, вдига натежалата си главица от плочата за писане.

— А за мен? — пита той посърнал. — Няма новини за Теди?

— Да, също и за теб, и за сестра ти Маги, и за Сесили и Ан. Новини за всички ви. Както знаете, Хенри Тюдор спечели битката и ще бъде новият крал на Англия.

Това са кралски деца, лицата им са мрачни, но те са твърде добре обучени, за да изрекат дори една дума, от която да проличи, че жалят за загиналия си чичо Ричард. Вместо това чакат какво ще последва.

— Новият крал Хенри ще бъде добър крал на предания си народ — казвам, презирайки се, докато повтарям като папагал думите, които сър Робърт Уилоуби ми каза, когато ми даде писмото от майка ми. — И е повикал всички нас, децата на династията Йорк, в Лондон.

— Но той ще бъде крал — казва безцеремонно Сесили. — Той ще бъде крал.

— Разбира се, че ще бъде крал! Кой друг? — Смущавам се заради въпроса, който съм произнесла неволно. — Той, разбира се. Тъй или иначе, той спечели короната. И ще ни върне доброто име, и ще ни признае като принцеси на Йорк.

Сесили прави нацупена гримаса. В последните седмици, преди крал Ричард да потегли в битка, той нареди да я омъжат за Ралф Скроуп, един почти незначителен човек, за да бъде сигурен, че Хенри Тюдор няма да може да я обяви за свой втори избор като съпруга, след мен. Сесили, също като мен, е принцеса от династията Йорк, и следователно бракът с която и да е от нас дава на един мъж право да претендира за трона. Моята привлекателност помръкна, когато се понесоха слухове, че съм любовница на Ричард, а после Ричард принизи Сесили, като я обрече на брак с човек от нисше потекло. Сега тя твърди, че бракът изобщо не е бил консумиран, сега казва, че не зачита този брак, че майка ни ще уреди да го анулират; но по подразбиране тя е лейди Скроуп, съпруга на победен привърженик на Йорк, и когато кралските ни титли бъдат възстановени и отново станем принцеси, тя ще трябва да запази името му и унижението си, дори ако никой не знае къде е Ралф Скроуп днес.

— Знаеш ли, би трябвало аз да бъда крал — казва десетгодишният Едуард, като ме дърпа за ръкава. — Аз съм следващият, нали?

Обръщам се към него:

— Не, Теди — казвам кротко. — Не можеш да бъдеш крал. Вярно е, че си от династията Йорк, а някога чичо ти Ричард те посочи за свой наследник; но сега той е мъртъв, а новият крал ще бъде Хенри Тюдор — чувам как гласът ми потреперва, когато изричам „той е мъртъв“, поемам си дъх и опитвам отново. — Ричард е мъртъв, Едуард, знаеш това, нали? Разбираш ли, че крал Ричард е мъртъв? И сега ти никога няма да бъдеш негов наследник.

Той ме поглежда така безизразно, та си помислям, че не е разбрал нищичко, но после големите му лешникови очи се изпълват със сълзи, той се обръща и отново се залавя да преписва гръцката азбука върху плочата си. Взирам се за миг в кестенявата му глава и си помислям, че нямата му животинска скръб е точно като моята. Само че на мен ми е заповядано да говоря непрестанно, и да се усмихвам по цял ден.

— Той не може да разбере — казва ми Сесили, като говори с нисък глас, за да не може сестра му Маги да чуе. — Всички му го казахме, отново и отново. Твърде глупав е — отказва да повярва.

Хвърлям поглед към Маги, седнала кротко до брат си, за да му помага да оформи буквите, и си помислям, че сигурно съм глупава като Едуард, защото и аз не мога да го повярвам. Бях видяла Ричард да язди начело на непобедима армия, предвождана от най-изтъкнатите благородници на Англия; а после изведнъж ни донесоха вестта, че е бил победен, и че трима от верните му приятели са седели неподвижно на конете си и са го гледали как повежда отчаяна, гибелна атака, сякаш това бил някой слънчев ден на арената за турнири, сякаш те били зрители, а той — дързък ездач, а онова, което се случвало — игра, която можела да се развие по всякакъв начин и си струвала всякакви рискове.

Поклащам глава. Ако започна да си представям как препуска сам срещу враговете си, как препуска с моята ръкавица, пъхната в нагръдника до сърцето му, ще започна да плача; а майка ми е заповядала да се усмихвам.

— Значи отиваме в Лондон! — възкликвам, сякаш тази представа ме хвърля във възторг. — В кралския двор! И ще живеем с почитаемата ни майка отново в двореца Уестминстър, и пак ще бъдем заедно с по-малките ни сестри Катрин и Бриджет.

При тези думи двете сирачета на херцог Кларънс вдигат поглед:

— Но къде ще живеем Теди и аз? — пита Маги.

— Може би и вие ще живеете с нас — казвам весело. — Така предполагам.

— Ура! — провиква се радостно Ан, а Маги тихо казва на Едуард, че ще отидем в Лондон, и че той може да язди понито си през целия път от Йоркшър дотам, като малък рицар от кралската стража. През това време Сесили ме хваща за лакътя и ме дръпва настрани, впила пръсти в ръката ми.

— А ти? — пита тя. — Кралят ще се ожени ли за теб? Ще си затвори ли очите за онова, което си правила с Ричард? Ще бъде ли забравено всичко?

— Не знам — казвам, отдръпвайки се. — А що се отнася до всички нас, никой не е правил нищо с крал Ричард. Тъкмо ти, сестро, сигурно не си видяла нищо и няма да говориш за нищо. Колкото до Хенри, предполагам, че всички чакаме отговор на въпроса дали ще се ожени за мен или не. Но го знае единствено той. Или може би го знаят двама: той и онази стара вещица, майка му, която си мисли, че може да решава всичко.