– Вещица или напътствана от ангели? – настоях аз.

Той се усмихна:

– Видях я в Париж. У нея нямаше нищо зло. Тя изглеждаше така, сякаш сам Господ-Бог я крепеше на големия ѝ кон. Господарят ми я наричаше "цвете на рицарството". Наистина.

– Красива? – прошепнах аз. Самата аз не съм хубаво момиче, което е разочарование за майка ми, но не и за мен, защото аз се издигам над суетата.

Той поклати глава и каза тъкмо каквото исках да чуя:

– Не, не хубава, не хубаво малко създание, не с момичешки вид; но от нея струеше светлина.

Кимнах. Почувствах това в същия този миг. Разбрах.. всичко.

– Тя все още ли се бие?

– Бог да те благослови, малкото ми глупаче: не, тя е мъртва. Мъртва от преди, колко... двайсетина години.

– Мъртва ли?

– Късметът ѝ изневери след Париж: отблъснахме я от самите стени на града, но беше много близо – помисли си за това! Тя за малко не превзе Париж! А после накрая един бургундски войник я смъкна от белия ѝ кон по време на битка – каза просякът сухо. – Предаде ни я срещу откуп, а ние я екзекутирахме. Изгорихме я като еретичка.

Бях ужасена:

– Но вие казахте, че е била напътствана от ангелите!

– Тя последва гласовете им към смъртта си – каза той с равен тон. – Но я прегледаха и казаха, че наистина била девица. Наистина беше Девата Жана. И е видяла истината, когато твърдеше, че ще бъдем победени във Франция. Мисля, че сега сме загубени. Тя направи техния крал мъж, и превърна техните войници в армия. Не беше обикновена девойка. Не очаквам да видя отново такава. Тя гореше дълго преди ние да я поставим на кладата. Беше възпламенена от Светия Дух.

Поех си дъх и му прошепнах:

– Аз съм като нея.

Той сведе поглед към озареното ми от екстаз лице и се засмя.

– Не, това са стари истории – каза той. – Не означават нищо за момиче като вас. Тя е мъртва и скоро ще бъде забравена. Разпръснаха пепелта ѝ, за да не може никой да издигне параклис в нейна памет.

– Но Бог ѝ е говорил, на нея, едно момиче – прошепнах. – Не е заговорил на краля, нито на някое момче. Заговорил е на момиче.

Старият войник кимна:

– Не се съмнявам, че е била сигурна в това – каза той.

– Не се съмнявам, че е чувала гласове на ангели. Сигурно е чувала. Иначe нямаше да стори онова, което стори.

Чух пронизителния вик на гувернантката си от входната врата на къщата, и обърнах глава за миг, а войникът вдигна вързопа си и го метна на гръб.

– Но вярно ли е това? – запитах с внезапна настойчивост, когато той се отправи с дълги, нестройни крачки към двора на конюшнята и портата, която водеше към пътя.

– Войнишки истории – каза той с безразличие. – Можете да ги забравите, да забравите и нея, а Бог е свидетел, че никой няма да запомни мен.

Оставих го да си отиде, но не забравих Жана, и никога няма да забравя Жана. Моля ѝ се поименно за напътствия, затварям очи и се опитвам да си я представя. От този ден нататък, на всеки войник, който идва на вратата на Блетсоу да помоли за храна, казват да почака, защото малката лейди Маргарет ще иска да го види. Винаги ги питам дали са били при Лез-Огюстен, при Ле Турел, при Орлеан, при Жарго, при Божансѝ , при Пате' , при Париж? Познавам нейните победи така добре, както знам имената на съседните села в Бедфордшър. Някои от войниците са участвали в тези битки, някои от тях дори са я видели. Всички те разказват за дребна и крехка девойка върху едър кон, със знаме над главата, забелязвана там, където боевете са най-ожесточени, девойка като владетел, дала клетва да донесе мир и победа на страната си, отдавайки се в служба на Бога, просто едно момиче, просто едно момиче като мен, но героиня.

На другата сутрин, на закуска, научавам защо ми забраниха да се моля през нощта. Майка ми казва да се приготвя за пътуване, дълго пътуване.

– Отиваме в Лондон – казва тя спокойно. – В двора.

Развълнувана съм при мисълта за пътуване до Лондон, но внимавам да не изпадам в буйна радост като някое суетно, надменно момиче. Свеждам глава и прошепвам: "Както желаете, почитаема майко". Това е най-доброто, което би могло да се случи. Домът ми в Блетсоу, в сърцето на графство Бедфордшър, е толкова тих и скучен, че не ми се налага да устоявам на изкушенията на света. Няма съблазни, които да преодолявам, не ме вижда никой, освен слугите и по-възрастните ми полубратя и полусестри, а те всички ме смятат за малко момиче, съвсем незначително. Опитвам се да мисля за Жана, пасяща бащините си овце в Домреми, погребана като мен сред цели километри кални поля. Тя не се е оплаквала, че се отегчава от провинцията: чакала е и се е вслушвала за гласовете, които да я призоват към величие. Аз трябва да сторя същото.

Питам се дали това нареждане да отида в Лондон е гласът, който съм чакала, призоваващ ме към величие сега. Ще бъдем в двора на добрия крал Хенри VI. Той трябва да ме приветства като своя най-близка сродница. Аз съм му почти братовчедка, в края на краищата. Дядо му и моят дядо били полубратя, което е много близка връзка, когато единият от вас е крал, а другият не е, и той лично прокарал закон, за да признае семейството ми, Боуфорт, за законно, макар и не с кралска кръв. Несъмнено, той ще види в мен светлината на светостта, която всички казват, че и той носи в себе си. Той трябва да ме обяви както за своя родственица, така и за сродна душа. Ами ако реши да остана в двора с него? Защо не? Ами ако поиска да ме вземе за своя съветница, както дофинът взел Жана д'Арк? Аз съм негова втора братовчедка, и почти имам видения за светците. Само на девет години съм, но чувам гласове на ангели и се моля по цяла нощ, когато ми позволят.

Ако се бях родила момче, сега щях да съм едва ли не Уелски принц. Понякога се питам дали искат да се бях родила момче и именно затова да са слепи за светлината, която блести в мен. Възможно ли е да са толкова изпълнени с греха на гордостта от нашето положение, че да им се иска да бях момче, и да пренебрегват величието, което представлявам аз, в качеството си на свято момиче?

– Да, почитаема майко – казвам покорно.

– Не изглеждаш много развълнувана – казва тя. – Не искаш ли да знаеш защо отиваме?

Искам, отчаяно.

– Да, ако ви е угодно.

– За съжаление трябва да ти кажа, че се налага годежът ти с Джон дьо ла Пол да бъде прекратен. Беше подходящ, когато беше сключен, когато ти беше на шест години, но сега трябва да се оттеглиш от него. Ще се изправиш пред няколко съдии, които ще те попитат дали желаеш годежът ти да бъде прекратен, и ще отговориш положително. Разбираш ли?

Това звучи много тревожно.

– Но аз няма да знам какво да кажа!

– Ще се съгласиш на прекратяването на годежа си. Просто ще кажеш "да".

– Ами ако ме попитат дали смятам, че такава е Божията воля? Ами ако ме попитат дали това е отговорът на молитвите ми?

Тя въздъхва, сякаш съм досадна.

– Няма да те питат за това.

– А после какво ще стане?

– Негова светлост, кралят, ще назначи нов настойник, а той, на свой ред, ще те даде за жена на мъж по негов избор.

– Нов годеж?

– Да.

– Не може ли да отида в манастир? – питам много тихо, макар да знам какъв ще бъде отговорът ѝ. Никой не зачита духовните ми дарби. – Сега, когато съм освободена от този годеж, не мога ли да отида?

– Разбира се, че не можеш да отидеш в манастир, Маргарет. Не бъди глупава. Твоят дълг е да родиш син и наследник, момче за нашата фамилия, един Боуфорт, млад сродник на краля на Англия, момче за рода Ланкастър. Бог е свидетел, родът Йорк има достатъчно момчета. Ние трябва да имаме свое собствено. Ти ще дариш рода ни с момче.

– Но аз мисля, че имам призвание...

– Призвана си да бъдеш майка на следващия наследник на Ланкастър – казва тя отривисто. – Това е достатъчно голяма амбиция за всяко момиче. Сега върви и се приготви за заминаване. Твоите прислужнички ще ти приготвят дрехите: ти трябва само да донесеш куклата си за пътуването.

Донасям куклата си, а също и собствения си внимателно преписан молитвеник. Мога да чета на френски, разбира се, а също и на английски, но не разбирам латински или гръцки, а майка ми не позволява да имам учител. Казва, че не си струва да се образова едно момиче. Иска ми се да можех да чета евангелията и молитвите на латински, но не мога, а написаните на ръка екземпляри на английски са редки и ценни. На момчетата им преподават латински и гръцки, а също и други предмети; но момичетата трябва да могат единствено да четат и пишат, да шият, да водят сметките на домакинството, да свирят и да се наслаждават на поезията. Ако бях игуменка на манастир, щях да имам достъп до голяма библиотека, и бих могла да нареждам на писари да преписват всички текстове, които искам да прочета. Щях да карам послушниците да ми четат по цял ден. Щях да бъда начетена жена вместо необразовано момиче, глупава като всяко обикновено момиче.

Ако баща ми беше останал жив, може би щеше да ме научи на латински. Много четял и пишел: поне толкова знам за него. Прекарал години в плен във Франция, където учел всеки ден. Но умрял броени дни преди първия ми рожден ден. Раждането ми било толкова маловажно за него, че бил във Франция на военен поход, опитвайки се да си върне състоянието, когато майка ми трябвало да роди, и се върнал отново у дома точно преди първия ми рожден ден, а после умрял: затова така и не опозна мен и дарбите ми.

Ще ни трябват три дни да стигнем до Лондон. Майка ми ще язди собствения си кон, но аз трябва да яздя на дамско седло зад един от конярите. Той се казва Уат, и си въобразява, че много го бива в конюшните и в кухнята. Намига ми, сякаш бих проявила дружелюбност към човек като него, а аз се намръщвам, за да му припомня, че принадлежа към фамилията Боуфорт, а той е никой. Сядам зад него, и трябва да се хвана здраво за кожения му колан, а когато ми казва: "Здраво ли се хвана? Здравичката ли се държиш?", кимвам студено, сякаш за да го предупредя, че не искам да ми говори през целия път до Амптхил.

Вместо това той пее, което е също толкова ужасно. Пее любовни песни и песни от онези, които се пеят по време на коситба, с ясен теноров глас, а мъжете, които яздят с нас, за да ни пазят от въоръжените банди, които напоследък са навсякъде из Англия, се присъединяват към него и също запяват. Иска ми се майка ми да им заповяда да млъкнат, или поне да им нареди да пеят псалми: но тя е щастлива, яздейки на топлото пролетно слънце, и когато се изравнява с мен, се усмихва и казва:

– Вече не сме далече, Маргарет. Ще пренощуваме в Абътс Лангли и ще продължим към Лондон утре. Не си ли твърде уморена?

Толкова съм неподготвена от онези, които би трябвало да се грижат за мен, че дори не са ме научили да яздя, и не ми е позволено дори да седя върху собствен кон и някой да ме води, дори не и когато пристигаме в Лондон и стотици хора по улиците, пазарите и магазините зяпат петдесетимата души от нашето домакинство, когато преминаваме. Как ще изглеждам като героинята, която ще спаси Англия, ако трябва да се клатушкам зад Уат, седнала странично, с ръка на колана му, като някоя селска повлекана, тръгнала на пазар за гъски? Изобщо не приличам на наследница на рода Ланкастър. Отсядаме в някакъв хан, дори не и в двора, защото херцог Съфолк, моят настойник, е ужасно опозорен и сега е мъртъв, затова не можем да отседнем в двореца му. Излагам пред Нашата Повелителка факта, че нямаме собствена хубава лондонска къща, а после се сещам, че Тя също е трябвало да се задоволи с обикновен хан във Витлеем, когато Ирод със сигурност трябва да е имал свободни стаи в двореца си. Със сигурност трябва да е имало и по-подходящи места за настаняване, отколкото някакъв си обор. Като се има предвид коя е била тя. И затова се опитвам да проявя смирение, като нея.

Поне ще получа лондонски дрехи, преди да отидем в двора, за да се откажа от годежа си. Почитаемата ми майка вика шивачите и шивачките в хана, където сме отседнали, и ми вземат мярка за прекрасна рокля. Говори се, че дворцовите дами носят високи, конични диадеми, толкова високи, че една жена трябва да се приведе, за да премине под горния праг на врата, висока седем фута. Кралицата, Маргарита Анжуйска, обича красивите дрехи и носи нов рубиненочервен цвят, приготвен от нова боя: казват, че бил червен като кръв. За контраст майка ми поръчва за мен рокля в ангелско бяло, и заръчва да я украсят с червените рози на Ланкастър, за да напомни на всички, че може и да съм едва деветгодишно момиче, но съм наследница на нашата фамилия. Едва когато дрехите са готови, можем да се качим на баржа надолу по реката, за да обявя несъгласието си с годежа и да бъда представена в двора.

Отхвърлянето на годежа е огромно разочарование. Надявам се, че ще ме разпитват и че може би ще застана пред тях, свенлива, но с ясна реч, за да кажа как съм знаела от самия Бог, че Джон дьо ла Пол няма да ми бъде съпруг. Представям си себе си пред трибунал от съдии, удивявайки ги подобно на невръстния Иисус в синагогата. Мислех си, че може да разкажа как съм имала съновидение, което ми е разкрило, че не бива да се омъжвам за него, понеже имам по-високо предопределение: Сам Бог ме е избрал да спася Англия! Аз ще бъда кралица на Англия, и ще се подписвам "Кралица Маргарет: Margaret?"[1]. Но нямам възможност да се обърна към тях, да блесна. Всичко е написано, преди да пристигнем, и всичко, което ми е позволено да кажа, е: "Отхвърлям годежа", и да се подпиша с името си, което е само Маргарет Боуфорт, и е свършено. Никой дори не ме пита за мнението ми по въпроса.