— Сър… тя, майката, водеше различен начин на живот. Живееше в различен свят и аз не исках моето дете да порасне в него.

— Различен свят ли? Мисис Морис е известна със своята благотворителна дейност и тук, и в чужбина. Тя си е създала забележителна репутация във връзка с подпомагането на бежанци и пострадали от войните, наред с другите добри каузи, които защитава. Радва се на голямо уважение. Нямаме никакви сведения против нея. Ето защо не разбирам какво имате предвид.

— Много неща могат да бъдат скрити, мистър Гилиган.

Етел Райс, която благоразумно позволяваше на Джим да изгради сам защитата си, сега възрази:

— Моят клиент е също много уважавана личност, както е видно от отзивите за дейността му през последните двайсет години в Джорджия, да не говорим за годините прекарани преди това тук, в Ню Йорк.

— Но пропускате причините, поради които той се намира тук, пред мен, адвокат Райс. Какво ще кажете за това, мистър Улф?

Безконечната размяна на реплики започна да изтощава Джим и той махна с ръка.

— Както личи по всичко, това е един класически случай — разгневеният разведен съпруг си отмъщава на бившата съпруга, като отвлича детето. Адвокат Райс твърди, че именно съпругата ви е поискала развод, защото не сте се разбирали. Накратко, както аз го виждам, тя ви е отблъснала и гордостта ви е била наранена.

„Какъв смисъл има всичко това? — питаше се Джим. — Ако бях толкова горд, щях ли да навредя сам на себе си, както направих, като избягах с детето и захвърлих всичко?“

— Извинете ме, сър. Вярно е, че именно тя предложи да прекратим брака си. Прекалената гордост обаче не е сред моите недостатъци.

Вцепенена и мръсна, с раздърпани дрехи, с разрошена мокра коса и полуотворена уста, тя лежеше на дивана.

— Тя не е поискала нищо от вас, никаква издръжка, нищо друго, освен свободата си. Дори ви е върнала скъпия пръстен, който сте й подарили. Вярно ли е това или не?

— Вярно е.

— Нещо много необичайно според мен. Тя все така не иска обезщетение, освен доста голямо дарение за една от благотворителните си организации. Не желае никакви компенсации за понесените мъки и страдания, които трябва да са били неописуеми, мистър Улф.

— Съжалявам много за нейните мъки и страдания. Никога не съм искал да я нараня.

— Но сте го направили.

„С цялата си власт, той седи тук и ме съди, или по-скоро би трябвало да кажа дава ме под съд, нали е прокурор.“

— Зная, че се стараете да не задълбавате прекалено в личните неща, Джим, но по този начин си вредите — каза Етел Райс.

Адвокатката ми е ядосана. Но е достатъчно внимателна и по-често ме нарича Джим, отколкото Доналд, име, което започнах да презирам.

Бързият поглед на Гилиган се насочи първо към нея, а после към него.

— Какво искате да кажете с това „задълбава прекалено много“, адвокат Райс?

Джим отговори вместо нея:

— Тя иска да каже, че мисля единствено за дъщеря си.

— Дъщерята, която сте отвели в Джорджия?

— Единствената, която имам. Искам да я защитя. Има някои неща за майка й… които тя не бива никога да научи.

Сърцето му биеше яростно, а главата му пулсираше така, че трябваше да млъкне. Ако можеше да избяга от тук, от тази някога толкова добре позната обстановка — с дипломите на стената и знамето в ъгъла, от тази стая, която сега се превръщаше в килия за мъчения за него, щеше да го направи.

Гилиган се изкашля и премести стола си по-близо до тях, все едно са трима приятели. Наля чаша вода от една кана и я подаде на Джим, като му заговори с изненадващо благ тон:

— Вие знаете много добре, мистър Улф, че всичко, казано тук, ще си остане между нас.

— Да, сър, но въпреки това… Понякога случайно… Не бих искал да я нараня повече, отколкото се налага. Тя следваше медицина, преживя достатъчно тежък шок и ще й е още по-тежко, ако… когато ме осъдят.

— Моля ви, продължете, мистър Улф. Първо ми кажете защо сте позволили на майка й да получи пълно попечителство.

— Не мислех, не ме интересуваше. Бебето дори не беше родено, когато се разведохме. Бях казал, че ще го издържам и го направих. В банката има значителна сума на името на Лора… Бетина. На онзи етап аз всъщност не исках дете, макар че нямаше да й позволя да направи аборт, както искаше.

— Кога решихте, че наистина искате бебето си достатъчно, за да го отнемете от майката?

— Реших да я отнема от майка й много, много по-късно. Вече съм го казвал.

Беше му толкова трудно да говори, все едно изтръгваше сърцето си от гърдите, за да го видят как бие.

— Обикнах я, когато беше на четири месеца. Тя ме позна. Усмихна ми се. — Джим млъкна, сякаш размишляваше. — Странното е, че в смътните си представи винаги виждах бъдещото си мое дете като момче.

— Можете ли да ми кажете каква беше главната, непосредствената причина да я сложите в колата онази неделя и да отпътувате с нея? Защо именно в онзи ден?

— Разбира се, заради онзи нещастен случай и заради нехайството на майка й. Но имаше и други неща, станали по-отдавна, които се опитвах да забравя. А после изведнъж не можех повече да ги пренебрегвам.

С кого си спала снощи, Лилиан?

Ако въобще го видя някога, дори няма да го позная.

Внезапно от устата на Джим се изля поток от страстни слова, той наруши благопристойния тон, с което удиви слушателите си.

— Тя търсеше нещо, което наричаше „забавления“. Наричаше ме пуритан, досадник. О, да! Заведе ме на парти на едно място, където на моравата под дърветата имаше легла. Който иска, си избира партньор. И тя щеше да легне там с някого, ако я бях пуснал… тоест ако не бях я хванал, когато отиваше. Започнах да си мисля, че бракът ни е грешка. Но отхвърлях тези мисли, защото я обичах, толкова много я обичах. Нарочно исках да забременее, а после заминахме за Италия. Държах на сериозно обвързване. Тя обичаше изкуството, знаеше толкова много за него и смятах, че ще е чудесно да сме заедно. В Италия срещнахме нейни приятели… и аз научих за нея някои неща, които не ми беше казала. Имала е любовници там, женени мъже; после забременяла и направила аборт. Точно тогава разбрах, че никога не съм я познавал. Ние не се познавахме. Тя ме беше лъгала, лъгала ме беше от самото начало.

В онази сутрин дъждът яростно плющеше покрай реката, върху стария покрит мост и от другата страна, където вървях…

— Бебето, което тя не е искала — попита Гилиган, — Лора ли беше?

— Да, Лора.

На бюрото зад гърба на Етел Райс стоеше обичайната снимка, в случая на двама близнаци момче и момиче на около две годинки. Може би съвсем неволно, Гилиган се обърна към нея. Настъпи продължителна тишина, преди той отново да погледне Джим.

— И тогава всичко свърши, така ли?

— Да. Особено когато я попитах с кого е спала предната нощ… аз бях отказал да отида на гости с нея.

— Какво ви отговори?

— Че дори няма да познае мъжа, ако го срещне отново.

— Вече виждате защо Джим не иска Лора да знае всичко това обади се Етел Райс. А също така сте наясно колко трудно се доказват такива неща.

„Трудно се доказват ли? Невъзможно е“ — помисли си Джим. Всичко беше на страната на Лилиан. Престъпникът беше той. Нейното досие беше безупречно.

О, остави всичко. Подчини се. Приеми. Изгубил си волята си за борба.

Настъпи продължителна тишина, преди Гилиган да заговори отново.

— Преместете столовете си до бюрото — каза той. — Ще ви предоставя да прочетете едни писма, които пристигнаха тази седмица. Преди да ви ги покажа, исках да сверя написаното в тях с разказа на клиента ви, адвокат Райс. Ето, вижте ги.

Докато Етел Райс четеше, се възцари още по-продължителна тишина. Само бог знае какво още беше изфабрикувала Лилиан.

— Удивително! — приключи с четенето Етел Райс и побутна писмата към Джим.

— Познавате ли Артър Сторм, мистър Улф?

— Третият мъж на Лилиан, с когото тя наскоро се е развела? Не, не го познавам.

— Виждали ли сте го някога? Запознавали ли сте се? Разговаряли ли сте?

— И на трите въпроса отговорът е не.

— Тогава ще се изненадате, когато прочетете това.

Върху плътна хартия с монограм бяха изписани едри черни ръкописни редове. Без да си губи времето, Сторм преминаваше към същината на въпроса. Тъй като и двамата с Доналд Улф са били женени за Лилиан Морис, той бил особено заинтересован да следи този необикновен случай. Познавал прекрасно „склонностите“ на бившата си жена, както ги наричаше и разбирал много добре защо, който и да е мъж, загрижен за детето си, би искал да го откъсне от нейната среда. Разбирал също така, че след като е напуснал първата си съпруга, едва ли е бил пример за подражание; но въпреки това съвсем не очаквал нещата, които го сполетели като съпруг на Лилиан Морис. Угрозата Доналд Улф да попадне в затвора го потресла и от съчувствие решил да се изкаже в негова защита.

Имаше и постскриптум. Първата му съпруга била съгласна да го приеме обратно.

— Невероятно — промълви Етел Райс, докато Джим мълчеше. В гърлото му бе заседнала буца.

Второто писмо, надраскано набързо на фирмена бланка и състоящо се от три страници, бе изпратено от Хауърд Бъзли. Беше изпълнено с възмущение и ярост. Той пишеше, че в продължение на девет години бил верен на първата си съпруга, прикована на легло, верен в смисъл, че всяка вечер се прибирал при нея у дома, като си мислел, че онова, което не знае, не може да я нарани. Тя починала в мир и спокойствие. На Лилиан обаче бил верен наистина, докато тя дори не знаела смисъла на тази дума. Била една измамница, красива измамница, приемала и най-сериозните неща като шега. Той безкрайно обичал нейното бебе. Въобще обичал децата много; нали имал две внучета. Но тя… харесвало й само да парадира с детето. Да питали, когото поискат; всеки щял да им каже колко бил добър към Тина, детето на тази измамница. Хубаво бил направил този беден човек, бащата, като я отвел. Бил наясно, че деянието е престъпно, но като видял малката по телевизията, разбрал, че с татко си тя ще е много по-добре. Той, Хауърд Бъзли, знаел какво означава да отгледаш добри деца. Затова искал „да внесе своята лепта“ за нещастния баща, когото дори не познавал, за Доналд Улф — с когото почти не бил разговарял, ако не се смятали две обаждания по телефона.

Никой не проговори, докато Гилиган не се обърна към Джим и не му предложи да свали сакото си.

— Горещо е за ноември. Пък и не е необходимо да сме толкова официални. Хайде, съблечи си сакото. И прочети това.

Върху разчертания лист, на какъвто човек обикновено прави списък на покупките си, Джим разпозна първо подписа. Беше на Мария, на единствената Мария, която някога бе познавал.

— Бавачката й — каза той. — Научила се е да пише на английски! С нея обикновено си говорехме на испански.

„Драги господин прокурор — прочете Джим на глас. — Мой шеф, където аз се грижи за бебе, ми даде твой адрес, за да може да напиша за мистър Улф. Аз работи за Куки Улф дълго време. Аз чете, аз гледа по телевизията моето бебе Куки Улф. Аз видяла как баща й я отведе. Мисис Бъзли иска да го прати в затвор. Ужасно нещо. Той обича това дете. Сега вижда по телевизия колко голяма е станала Куки. Тя обича баща. Аз знае всичко онази неделя. Досеща се и доволна, защото майка не добра за нея. Не добра. Всички знае, готвачка знае, портиер знае, тя има прекалено много мъже. Само мистър Бъзли, той не разбира толкова скоро, но когато открива, той напуска. В съща минута. Той целува бебе, много тъжен. Вие не мисли, че аз разправя неща за мисис Бъзли, защото тя лоша към мен и аз ядосана на нея. Не така. Тя винаги много добра с мен, говори хубаво и дава подаръци. Затова аз не ядосана. Тя не лош човек по това. Само прекалено много мъже и това лошо за дете. Лошо. Жестоко. А мистър Улф, той не трябва да отиде в затвор. Благодаря. Ваша приятелка, Мария Гонзалес.“

Това му дойде прекалено. Без да се срамува от сълзите си и все пак не желаейки да ги показва, Джим стана, отиде до прозореца и остана там, взрян в спускащия се здрач навън.

Гилиган се изкашля отново. „Прикрива вълнението си с покашляне“ — помисли си Джим. Етел Райс изшумоля с листовете и заговори:

— Представете си! Чак от Калифорния. И след двайсет години. Или май са повече, нали? Невероятно!

Малката стая, в която се бяха почувствали за няколко минути като приятели, дошли на гости, отново се превърна в кабинета на прокурора със знамето, документите в рамки и заглъхващите гласове в коридора отвън. После кракът на единия стол застърга пода. Джим се обърна и разбра, че разговорът е приключен.

— Не знам какво би могло да означава всичко това, ако въобще означава нещо — каза той. — Но ви благодаря за тази любезност, мистър Гилиган.

На тротоара отвън адвокат и клиент постояха заедно за минута, преди да тръгнат в противоположни посоки.

— Прокурорите, естествено, получават писма — каза тя.