— И аз съм получавала писма в защита на обвиняеми, но като тези аз не съм виждала.

— Предполагам. Каквито и да са били писмата, те са били в защита на жена.

— Е, това навярно беше добър урок за мен, за да бъда по-непредубедена.

— И сега, като погледнеш напред, какво предвиждаш за мен, Етел?

— Тези писма не биха могли да ти навредят, особено писмото на Мария. Но как бих могла да кажа колко ще ти помогнат? Не смея да правя предположения по този въпрос.

— Знам наистина. Но не вреди да опитаме.

— Тръгвай. Гледай да не изпуснеш самолета. Ще се видим в съда, но ще се чуем по телефона поне пет-шест пъти преди това. Опитай се да се порадваш на празниците, Джим.

Глава 31

Канавките бяха задръстени от киша. За Деня на свети Валентин се продаваха специални бонбони, а по витрините на магазините бяха изложени пролетни дрехи. Лора се прибра в хотела и извади дневника си.

„Ето че и тази година отмина. Може би за мен ще е по-добре да я залича, да забравя, че я е имало някога. Но може би ще е по-добре да запиша онова, което знам, а не да го оставя на времето и на избирателната ни памет, така че за правнуците на татко да остане само една легенда.

Понякога имах чувството, че наблюдавам пиеса. Там, на скамейката, седеше съдията с черните си одежди, а долу под него стоеше баща ми.

«Подписали сте споразумение, че се признавате за виновен, мистър Улф. Сега признавате ли се отново за виновен по това обвинение?»

«Да» — каза татко.

«Доброволно ли правите това признание? Разбирате ли какво казвате?»

«Да.»

«Някой оказвал ли е по някакъв начин натиск върху вас, за да се признаете за виновен?»

«Не, никой» — отвърна татко.

«Обяснете ми защо извършихте това престъпление, моля.»

Човек почти можеше да усети раздвижването, нещо като вълна или полъх на вятъра, когато всички изопнаха вратове, за да чуят отговора. Застанал в центъра на всеобщото внимание, баща ми отговори, а гласът му прозвуча твърдо: «Отведох детето си, защото беше лишено от родителски грижи. Исках то да има стабилен, нормален дом».

В другия край на съдебната зала седеше Ребека/Лилиан. Двете с нея се видяхме за първи път именно тогава. Жалките интервюта по телевизията и във вестниците не се броят. Бях си мислила, че ще е точно като на снимката и че приличам малко на нея, но без лустрото й. Беше семпло облечена «портрет на една дама». Чудех се какво ли си мисли за мен.

Що се отнася за моите чувства към нея, към тази жена, която, ако може, би пратила баща ми в затвора за трийсет години, изпитвам само страх и ярост.“



„Трябва да запиша аргументите на адвокатите, преди да са се изпарили от паметта ми.

Бащата е можел свободно да посещава дома на бившата си съпруга. Бил е свободен да вижда детето винаги когато поиска, но той се задоволявал само с това да види детето в неделя в Сентрал Парк.“

„Но именно този баща е завел болното дете на лекар, когато майката го оставила само с бавачката и заминала на ски, а било невъзможно да се свържат с нея по телефона.“

„Детето е било отвлечено от дома си, където е щяло да има всички възможности да получи най-добро образование, и е било скрито в някаква ферма в Джорджия.“

„Но това дете е пораснало и сега учи в един от водещите медицински институти в страната.“

„Прехвърляне на топката. Непрекъснато прехвърляне на топката. Какво всъщност зная аз, освен че най-после всичко свърши?“

„Край — написа Лора с големи черни букви. Пет години затвор, условна присъда, докато ответникът не извърши престъпление. Малко вероятно! Това и огромна сума на Ребека/Лилиан за нейните благотворителни организации.

«Труден случай» — бе казал съдията.

Труден ли? Направо не можеше да се опише.

Гил каза, че в тази история има още много неща, които никога няма да открием, иначе прокурорската позиция не би била толкова слаба. Ричард също казва, че прокурорът всъщност е искал татко да остане свободен.“



„Мнението на Ребека/Лилиан бе излъчено в следобедните новини. Записах го дума по дума:

«Не преследвах целите си така, както бих могла. Вече съм по-спокойна, след като видях дъщеря си. Никой не би могъл да ми даде нищо, което би могло да компенсира продължителните ми страдания, но поне видях, че добре са се грижили за нея. Влизането на баща й в затвора несъмнено би било голямо наказание и за нея, а това е друга причина, поради която няма да обжалвам присъдата и няма да продължа битката».“



„Мразех я в продължение на месеци, след като разбрах какво се стреми да причини на татко. Но сега, като се държи по този начин, наистина вече не я мразя. Татко несъмнено също не иска да я мразя. Освен това съм сигурна, че има някои неща, които тя не ми казва. След един нещастен брак сигурно не ти е приятно да говориш за него, нито пък има смисъл. Наистина съжалявам за цялата бъркотия, но поне всичко свърши и настъпи мир.

«Може би някога в бъдеще Бетина ще иска да ме познава. Надявам се» — така каза тя.

Струва ми се, че това никога няма да стане.“



„Останахме още ден и половина, след мама и Рик, които си заминаха вкъщи, защото татко искаше да ми покаже някои неща. «Ето тук, в парка, се срещахме всяка неделя следобед — ми каза той. — Това пък е сградата, където живеех, когато пристигнах за първи път в града.» Каза ми също, че името ни е променено по законен път, ето защо си оставам Лора Фулър. Хрумна ми да отидем в гробището, където татко е открил името, но всички казаха, че тази идея е абсолютно налудничава, и разбирам, че са прави.

Всички ми казват, че сега трябва «да продължа». Е, продължавам. Мога да избирам между три медицински института, на север, на запад и на юг, където биха ми позволили да продължа прекъснатите занятия. «Нали не на изток?» — попита ме Гил, макар че вече мислеше по друг начин.

Учудена съм от себе си, защото успях да напиша всичко това, без да се разплача. Причината отчасти е в това, че пролях толкова много сълзи през последната ужасна година, но най-вече защото някак неусетно пламенната любов между мен и Гил започна да охладнява. Зная, че той се почувства ужасно, задето е говорил прекалено много, особено след като татко напълно му прости. Зная, че му беше неудобно, задето родителите му ме зарязаха така грозно. Предполагам, че не искаха никаква публичност.

Не беше необходимо да се обясняваме много. В края на краищата бяхме разделени през цялата зима, която прекарах у дома. Когато се срещнахме отново на вечеря в Ню Йорк, не бяхме прекарвали нито една нощ заедно почти половин година и никой от нас не спомена и дума кога ще се любим отново.

Затова се разделяме тактично, без лоши чувства, с малко тъга и много благодарности от моя страна за начина, по който той ни помагаше до края, до избавлението на татко.“



„Бедата, която ме отдалечи от Гил, ме сближи още повече с Ричард. (Когато разсъждавам сериозно, го наричам Ричард. Иначе той е Рик.) Трудно ми е да повярвам, че е знаел за татко и за мен през последните десет години. Сигурно ужасно се е притеснявал, че истината рано или късно ще излезе наяве. И след като това стана, той е съвсем различен човек. По-безгрижен е, по-спокоен.

Когато казах това на татко, той се съгласи. Но ме посъветва:

«Не се втурвай в нова любовна връзка веднага. Първо поживей на свобода. Върни се в университета освободена. Имаш нужда от това след всичко, което преживя. Във всеки случай ти искаш точно това.»

Това е самата истина.“

Глава 32

Беше последната им сутрин в хотела.

— Ще се върна към обед — каза Джим на дъщеря си. — После ще обядваме набързо и ще хванем самолета за вкъщи. Ще бъде приятно да се приберем у дома.

Онова, което наистина му беше липсвало през изминалите години, бяха колекциите от стари книги, из които можеше да се рови с часове, бяха книжарниците, от които можеше да излезе с толкова съкровища в ръце, колкото би могъл да носи. В книжарницата щеше да бъде първата му спирка. А другата в магазинчето, на чиято витрина бе изложена една смарагдовозелена кожена чанта. Кейт я бе харесала толкова много по-предишния ден. Според нея чантата била „абсурдно скъпа“, да не говорим, че цветът й трудно се съчетавал с друг. Той се засмя леко, като си представи как тя ще отвори пакета и ще ахне. Бузите й ще станат по-ярки, почти като косата й. И после тя щеше да носи тази чанта на всичките им пътешествия, защото „сега, Кейт Фулър каза си той, ще пътуваме навсякъде, където искаш да отидеш.“

„Ще се появи една жена, която ще промени живота ти“ — беше му казал някога преди много време Огъстъс Прат и точно така се бе случило.

Джим никак не се изненада, като видя как няколко сълзи проблеснаха под клепачите му, когато заведе Кейт и Лора при него на гости. Това посещение нямаше да се състои никога, ако не беше случилото се напоследък; без него той така и щеше да си води спокойния живот в Джорджия. Всички във фирмата на Прат бяха следили съдебната одисея на Джим и срещата им сега се оказа по-емоционална, отколкото той би могъл да очаква. Всъщност цялата седмица беше изпълнена с повече емоции, отколкото би искал да изпита отново.

Сигурно можеха да простят явната гордост, изписана на лицето му, както бе застанал пред тях с двете си прекрасни жени. Кейт и Лора изглеждаха като новородени след съдебното решение, бяха се възстановили и бяха в най-добрата си форма.

— Спомням си, когато за първи път се срещнахме с този човек — каза Прат. — Иска ми се да имахме няколко дни, толкова ще ни трябват, за да разкажа на двете ви за него. Беше невероятен.

Кейт кимна.

— Той все още е такъв, мистър Прат.

— Но ние можем пак да дойдем, мамо! Сега, след като татко може пак да пътува, трябва да дойдем!

— Да подкрепи я Прат, трябва!

Е, ще го направим мислеше си Джим, докато минаваше покрай кантората на път за книжарницата. Но нямаше никакво желание да се върне към онзи предишен живот с всичките му предизвикателства и постижения. Прекалено много неща се бяха променили, а заедно с тях и той самият.

„Човек може да си помисли — каза си той малко по-късно, докато вървеше с пакетите под мишница, че днес нарочно се връщам към миналото си. Ето го малкия парк, където се срещнахме, на две преки по-надолу ядохме пици и два пудела се опитаха да ни подушат. По-нататък на изток се намира ергенският ми апартамент, а няколко крачки по на север е другият, в който живеехме заедно… О, Джим, я забрави това! Погледни в противоположната посока!“

„Гледайте да не изпуснете самолета — беше ги предупредил Рик. — Подготвят ви тържествено посрещане. Доктор Скофийлд май е поканил поне сто души и всички ще носят храна. Мама контролира приготовленията, за да е сигурно, че ще има от всичките ви любими специалитети. Затова си тръгна от Ню Йорк с мен ден преди вас. Нали я знаете каква е.“

Да, той много добре я знаеше каква е. И продължи напред, като ускори крачка.

Изведнъж, докато пресичаше улицата, му се стори, че някакъв мъж на отсрещния тротоар го позна.

— От сто години не сме се виждали — каза приятелят на Синди.

Той беше, не бе възможно да се е припознал, беше си все същият и след двайсет години вълнистата рошава коса падаше по опърпаните му рамене, интелигентното му и язвително лице изглеждаше кисело.

— Да, много време мина — съгласи се Джим, чудейки се дали знае какво се е случило с него.

— И на теб ти се стовариха някои малки беди. Лош късмет.

Малки ли? И защо беше тази иронична усмивка?

— Да, лош късмет. А при теб как вървят нещата?

— Справям се.

— Работиш ли?

Не знаеше защо го попита за това, щеше му се да си тръгне, но онзи стоеше неподвижно, преграждайки пътя му по пълния с хора тротоар.

— От време на време. В зависимост от настроението.

Думите и тонът бяха така несъвместими с външността му, че Джим по някаква причина се трогна и го съжали.

— Имаш ли нужда от пари? — попита той.

— Не особено. Парите, разбира се, никога не стигат. Нали така?

Когато Джим извади натъпкания си с пари портфейл, за да плати хотелската сметка, онзи показа своя издут от пачки, и се засмя.

— Благодаря, но всъщност нямам нужда. Тя се грижи добре за мен.

— Грижи ли се? Кой?

— Ами, Лилиан. Тя се грижи за всички. Помоли я, ще ти даде. Винаги го е правила.

— Не разбирам.

— Че какво има за разбиране?

— Защо тя се грижи за теб или „за всички“?

Онзи отново се засмя. На Джим му беше неприятно, че не може да си спомни името му. После се сети, че никога не го е знаел.

— Ъхъ, за всички. Богаташите си изпразват джобовете за нея, а тя се грижи за типове като мен, паричките капят и всички са щастливи, аз поне съм щастлив. Ти би трябвало да го знаеш. Познаваше я достатъчно дълго.