— Именно от това имаш нужда — рече Доналд. — И какво като не можеш да станеш мисис Реноар или мисис Пикасо? Чудесно ще се справяш в някой музей или аукционна зала. При всички тези познания, дето ги имаш, ти вече наполовина си постигнала целта си. Трябва ти само бакалавърска степен. А междувременно, струва ми се прекрасно, че твоят шеф ти е разрешил да работиш три дни в седмицата, за да си ангажирана с нещо.

— Хауърд Бъзли е върховен.

— Непременно трябва да ме запознаеш с него някой път, не мислиш ли?

— Той няма да ти хареса.

— Защо все ми повтаряш това?

— Не ти го повтарям.

— Е, понякога го правиш. И все пак защо да не ми харесва Бъзли, след като е толкова добър към моето момиче?

— Просто не е твой тип.

— Какво, за бога, си мислиш за мен? Че аз обикалям наоколо и си избирам само клиенти, които са „мой тип“, каквото и да означава това?

Лилиан се засмя.

— Добре де, ще го уредя някой ден. Ама сериозно, какво ще правя според теб през дните, когато не ходя на работа? Вече започвам да се чувствам мързелива и разглезена.

— Няма да ти навреди, ако за известно време намалиш темпото, за разнообразие. Заеми се с четене и с подготовката за курса. Излизай с други жени, обядвай с тях, намери си приятелки.

— Знаеш ли какво, Доналд? Ти си много сладък. И си прекалено добър за мен.

Бил добър за нея! По какъв друг начин би могъл да се държи, освен да е добър към нея?

Всяка вечер, когато се прибереше и влезеше в преддверието, той зърваше масата. Винаги приличаше на картинка от луксозно списание, подредена с малка ваза с цветя, подходящ порцеланов сервиз и датските сребърни прибори от Бъзли. Обикновено тя сервираше някакво необикновено ястие, подбрано от някоя от готварските книги, които тя бе започнала да колекционира и да подрежда на една полица.

— Никога не съм се занимавала сериозно с готвене — каза му тя, — но сега, след като започнах, искам да съм самото съвършенство.

— Ти си съвършена във всичко.

Един ден, като се прибра у дома, я завари развълнувана:

— Изобщо не можеш да си представиш къде бях днес. В мезонета! О, ти наистина трябва да го видиш, Доналд! Нямах ни най-малка представа. Голям е колкото едноетажна къща, толкова е просторен и с такава голяма градина, все едно си някъде далече в предградията. О, аз, разбира се, знаех какво представлява един мезонет, но всъщност да го видиш със собствените си очи, е нещо съвсем друго.

Тъй като определено не проявяваше никакъв интерес към мезонетите, той се заинтересува от нейния ентусиазъм, който винаги му изглеждаше очарователен.

— Цял съм се превърнал в слух — каза Доналд.

— Нали знаеш онова миниатюрното кученце, йоркширския териер, което понякога виждаме във фоайето на блока? Е, та то е на хората, които живеят в мезонета. Семейство Сандърс, така се казват, и тази сутрин момчето, което разхожда кучето, го изгубило. Не мога да си представя как е станало, о, да, халката, която прикрепя каишката към нашийника, нещо не е била наред и кученцето избягало. Е, аз случайно се оказах във фоайето точно тогава, тъкмо излизах, когато момчето се върна и направо не беше на себе си. Глупчо! Вместо да изтича след Спайк… това име не е ли по-подходящо за голямо зло куче, което тежи поне три килограма… той дотича тук. Ето защо аз изхвърчах навън и се втурнах по улицата, завих зад ъгъла и видях едни типове, които отвеждаха Спайк със себе си. О, те наистина изглеждаха едри и яки. Аз писнах: „Това е моето куче!“, и привлякох вниманието на хората наоколо, онези пуснаха Спайк, а аз го грабнах и изтичах у дома. Мисис Сандърс, Клоуи, направо не искаше да ме пусне. Трябваше да се кача горе у тях с нея, да закуся още веднъж, да разгледам къщата й, която е невероятно красива, както и ъгълчето на Спайк, а кошничката му е тапицирана в тон с обстановката.

Доналд се усмихна. Тя изглеждаше толкова очарователна, порозовяла, задъхана и изцяло погълната от тази история.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ти казах, че кучетата и бебетата помагат да се разчупи ледът? Ако не беше Спайк, ние никога нямаше да се сближим, щяхме само да си кимаме понякога в асансьора и толкова. Тя иска да им отидем горе на гости някоя вечер в най-скоро време. Той се казва Франк Сандърс. От Уолстрийт.

— Да, едно от големите имена напоследък в града. Направил е няколкостотин милиона, преди да навърши трийсетте. Той е прекалено богат за нас, Лил.

— О, така ли смяташ? Надявам се да не е така. Е, разбира се, когато се наложи и ние да ги поканим… о, не знам… аз всъщност им казах, че сме младоженци и че скоро ще си търсим по-голямо жилище.

— Няма да е скоро. Ще мине известно време, преди да предприемем нещо такова. Не биваше да им го казваш.

Тя побърза да добави:

— Не исках да кажа, че не оценявам този апартамент, защото ти знаеш, че не е така. Не си ядосан, нали?

Не, той не беше ядосан и го каза. По-скоро бе изненадан от тази явна несигурност у една толкова умна и изтънчена жена. А след това си помисли, че занапред несъмнено го очакват много изненади. Да си представим, че началото на брака би трябвало да наподобява отварянето на нова книга; докато разгръщаш страниците, пред теб се разкриват най-неочаквани сцени и ситуации.

— Значи ще приемем поканата им, ако има такава?

— Да, разбира се.

Семейство Сандърс беше лидер сред група млади хора, направили набързо цели състояния. Двамата се държаха много любезно и направо не знаеха как да благодарят на Лилиан, задето бе спасила Спайк. Доналд забелязваше, че очевидно са запленени от нея. Но пък повечето хора я харесваха. Та колко често срещаме човек, така весел и изпълнен с енергия като Лилиан?

Тъй че в редките случаи, когато прекарваха вечерта вкъщи, семейство Сандърс, които много скоро станаха просто Клоуи и Франк след вечеря канеха Лилиан и Доналд на кафе и десерт на мраморната маса в дългата си дванайсет метра всекидневна. Понякога и те слизаха долу у семейство Улф. Затова никак не беше чудно, че по пощата започнаха да пристигат покани за откриване на изложби, за чай, за бенефиси и благотворителни галавечери. Клоуи Сандърс очевидно бе решила да спонсорира интересните си нови съседи.

Повечето от тези събития се оказваха по-подходящи за Лилиан, тъй като се състояха през деня, докато съпругът й, за разлика от мнозина мъже от тези кръгове, имаше дълго работно време и в работния му график трудно можеха да се вместят големи балове и банкети. Но тя, една непозната от покрайнините на града, постепенно се устремяваше към центъра им. А Доналд се радваше, като виждаше колко е доволна.



Много по-късно, когато се опитваше да открие някаква схема за събитията и причината, скрита зад нея, Доналд често се питаше дали приятелството — а нима не беше просто едно познанство? — с тези хора би могло да е движещата сила в случая. О, не казваше си обикновено той — едно събитие представлява просто резултат от сблъсъка на определен характер или темперамент с дадена ситуация. Накратко казано, така или иначе, това неизбежно щеше да се случи.



Доналд навярно бе проявил нехайство, като не обсъждаше с жена си по-подробно вечната тема за парите. Но тя не му се виждаше важна, тъй като се смяташе за заможен.

Един ден, като се прибра у дома, видя нова картина, окачена на видно място на стената между два прозореца.

— Какво е това?

Лилиан имаше гордия вид на майка с новороденото си бебе.

— Купих я днес следобед. Харесва ли ти?

— Да, о, да, харесва ми.

Представляваше малко по размер маслено платно в подходяща дървена рамка, старинна на вид, на което бе изобразен зимен пейзаж с ъгловати черни клони и изящни едва покарали вейчици, полускрити под синкавобелия сняг и обгърнати от неподвижния сребристосив въздух.

— В очакване на пролетта — каза той и отстъпи назад, за да разгледа по-добре картината. — Създава усещане за проточила се зима, за топенето на снеговете. Навярно е февруари. Къде я откри?

— На изложбата, където ходих днес следобед. Не можех да откъсна очи от нея. И я купих много изгодно.

— Наистина ли? Колко?

— Седем хиляди и петстотин. Струваше много повече. Това е стара картина. От хиляда деветстотин и десета.

— Седем хиляди и петстотин… Лилиан!

— Божичко, ти сам знаеш какви са напоследък цените на произведенията на изкуството. Доста често си идвал с мен, за да можеш да разпознаеш една изгодна сделка.

— Зависи от гледната точка, от финансовите ти възможности.

— Не разбирам. Това не е разточителство, нали?

Тя го гледаше с широко отворени невярващи очи.

— Не, но… ела с мен тук до бюрото ми. Налага се да ти покажа някои цифри, което май трябваше да направя по-рано. Ето, виж това. Той извади един бележник и нарисува проста диаграма: толкова приходи, толкова за данъци, останалото разделено за наем, осигуровки, всекидневни разходи и спестявания. Ние трябва да започнем наистина да спестяваме. О, можем да живеем добре, ние си живеем добре, но трябва да внимаваме. Ще имаме деца, които ще се нуждаят от пари за образование. Затова трябва да обсъждаме заедно всички по-големи покупки, като тази картина например, преди да продължим напред.

Тя не му отговори веднага. Леко намусена, стоеше до бюрото и поглаждаше гладката кожа на ръцете си, докато се правеше, че разглежда пръстените си. Напоследък си беше създала този навик, който го дразнеше.

— Аз си мислех, че изкарваш много повече от това — каза най-накрая.

— Не знам защо си мислила така. Приходите ми са доста добри.

— Не исках да кажа, че не получаваш много пари, разбира се, че не исках. Исках да кажа, че ако знаех всичко това, нямаше да бързам толкова да купя картината. Но Клоуи непрекъснато ми повтаряше: „За бога, направи си подарък. Ти си умираш за тази картина“, и на мен направо ми стана неудобно да си тръгна без нея.

— Но как я плати?

— Клоуи я плати. Тя ми даде чек, тъй че сега сме й длъжници.

Усещайки как гневът се надига в него, той изчака да се поуспокои, преди да каже нещо, за което после можеше да съжалява.

— Аз мога да дам част от парите, Доналд. Няма да е много, но нали всяка седмица получавам заплата от Бъзли. Значи ще мога да помогна.

Докато изричаше извинението, тя се запъваше на всяка дума. И когато Доналд забеляза в какво състояние е, гневът му наистина се стопи.

— Не — рече той. — Аз ще се погрижа. Само че нека следващия път да обсъдим нещата предварително. Съгласна ли си?

— Доналд, това ще е подаръкът ми за рождения ден и за Коледа едновременно, и то за следващите няколко години — добави тя и едва не се разплака.

Лилиан изглеждаше толкова разкаяна, че той дори започна да изпитва съжаление към нея.

— Остави това на мен. А междувременно заедно ще се наслаждаваме на тази картина. Това ще е нашето съкровище додаде и дори се почувства доволен от случилото се.

После, късно вечерта, тя му каза и нещо друго:

— Спомняш ли си галапредставлението в операта, Доналд? Семейство Сандърс и техните приятели ще си наемат ложи както обикновено, а Клоуи може да ни осигури две места в ложата на леля си. Всъщност тя е леля на Франк Сандърс и се казва Глория Сандърс. Сигурно си чел за нея.

— Не съм. Какво е направила?

— Не че точно е направила нещо. Но тя ходи навсякъде, на всички тези откривания на изложби и други такива. За нея винаги пишат във вестниците. Тя е стара-престаряла, но никак не й личи.

— Коя опера ще представят тогава?

— Не знам, не попитах.

— Е, аз бих искал да знам какво ще слушам и ще гледам, преди да купя билетите.

— Сигурна съм, че ще е нещо прекрасно, каквото и да е то. Важното е да сме там. Важно е събитието.

— Колко ще струват тези места в ложата?

— Скъпи са, но всъщност сумата е много по-малка, отколкото струва цялата ложа.

— Надявам се. Колко?

— Нали разбираш, до тази вечер аз нищичко не знаех за нашите разходи. — Тя го погледна колебливо. — И затова се съгласих. По хиляда долара за всяко място.

Всички предмети наоколо, лампата, новата картина и написания на машина документ в скута му, над който се беше трудил толкова, леко се завъртяха пред очите на Доналд.

— Съжалявам, но ще трябва да промениш мнението си за това дали да приемеш тази покана — каза той. — Ако искаш, ще отидем на опера, но ще седнем на обичайните места. Що се отнася до местата ни в операта, те ще са Б плюс. Не са ни нужни първокласни места в ложите плюс парично дарение.

— Ти си ядосан, Доналд, и аз много съжалявам.

— Старая се да не се ядосвам. Ти не знаеше. Но сега, след като знаеш тези неща, това няма да се повтори.

— Всичко е наред, нали?

— Между нас винаги всичко ще е наред.



Операта беше „Тоска“. Това бе една от любимите опери на Доналд не само през последните няколко години на чести посещения в операта, но и от по-рано, поради един помен от детството, когато майка му обичаше да пуска радиото за следобедната неделна емисия. Къщата им беше много малка и от стаята си той чуваше музиката, която за него представляваше смесица от звуци гласове, цигулки и барабани. Но от време на време го викаха да слуша нещо, което според майка му не биваше да пропусне. В повечето случаи той би предпочел да пропусне точно това, но понякога музиката погалваше слуха му някой вълнуващ марш или женски глас, чист и нежен като звук на флейта. Затова, когато за първи път чу Vissi d’arte2, вече знаеше, че го е чувал и по-рано.