— Е… Прав си. Ще дойда с теб.

— Чудесно. По-добре да сме открити от самото начало, вместо да гадаем какво ще стане.

— Е, тогава ми дай едно питие. Ще вдигнем тост за това.

— Вино или нещо друго?

— Вино, моля. Или каквото и да е. Няма значение.

— Разполагай се удобно — каза той, като й посочи единствения стол с мека седалка.

— Не, на него ще седнеш ти. Аз обичам да седя на пода. Ще се облегна на коленете ти. Така ще ми е най-удобно. Настоявам. Искаш ли да послушаме малко музика?

— Не сега. Искам само тишина и вино. Навън измръзнах.

Тя доверчиво се облегна на него. Когато погледна надолу към нея, той зърна двата искрящи диаманта на ушите й; усети лекото й ухание, като полъх на летен вятър. Беше се запознал с нея преди малко повече от двайсет и четири часа. Главата му се замая.

— Мислех си — заговори тихо и колебливо момичето, — че преди трийсет и един часа изобщо не се познавахме, а ето, сега седим тук заедно.

— И аз помислих същото.

Отново настъпи тишина. Мислите бушуваха в главата на Доналд. Не бе свикнал да действа толкова бързо, макар че за много мъже — вероятно за повечето — това беше обичайно. Разбира се, имаше случаи, когато се бе държал по този начин, но не и с жена като Лилиан; тя се държеше ту откровено, те резервирано, бе ту вглъбена, ту оживена, а той усещаше само, че не иска да я загуби точно както при първата им среща.

Младата жена изведнъж се изправи.

— Нека да разгледам и останалата част от къщата.

— Къща ли? Имам само още една стая.

— Е, покажи ми я.

Вътре имаше само едно легло с изпъната по войнишки покривка, шкаф, масичка с лампа и купчина книги върху нея.

Тя надникна в стаята и кимна.

— Като монашеска килия. Тук няма кобалтово и зелено. Това е твоята друга страна.

На едната стена беше подредена поредица от гравюри на историческа тема: последната позиция на генерал Къстър, мемориалът на Линкълн, генерал Лий капитулира при Апоматокс и Вашингтон полага президентска клетва в Ню Йорк.

След като разгледа всяка гравюра поотделно, тя се обърна към него:

— Ти си много интересна личност, Доналд Улф.

— Ти също — отвърна той.

— Не си монах, нали?

— Съвсем не.

Двамата се спогледаха. „Господи помисли си той, това е различно. Аз никога…“

— Аз съм на двайсет и шест години — рече тя. — Не съм девствена.

— Не съм и очаквал.

— Именно ти ме накара да се държа така. Не бих искала да си мислиш… Аз всъщност не съм…

— Всичко е наред. Всичко е наред. Ела при мен.



След полунощ той намери такси и я изпрати до дома й в един скромен на вид жилищен блок.

— А следващият път, Лилиан? Кога ще се видим пак?

— Когато кажеш.

— Тогава утре.

— Утре.

Той се прибра пеш, макар че таксито можеше да го закара обратно. Но имаше нужда да се раздвижи, да вдиша нощния въздух и да се върне обратно на земята. Така си каза.

Какво чувство! При всички тези жени, като се започнеше с момичетата от гимназията и се стигнеше до очарователната му приятелка, с която бе прекарал миналия месец в Париж и която след двегодишна връзка все още се надяваше той да й предложи нещо определено — от всички тези жени нито една не беше като нея. Толкова спокойна, толкова хладна и все пак толкова пламенна!

— Лилиан — изрече той на висок глас и звукът на името й прие визуална форма, както се случваше понякога, тъй че докато вървеше, той сякаш виждаше образа й пред себе си: бял и копринено ефирен, блещукащ в мрака. — Лилиан!

Глава 3

Ако трябваше да попълни един от онези анкетни формуляри, в които се задаваха сложни и объркани въпроси от рода на: „Смятате ли се за щастлив?“, то Доналд не би се поколебал да отговори с „да“. Той гледаше просто на живота. В него възникваха проблеми и човек трябваше да ги решава, ако може. Ето че от дълго време не бе имал проблеми. Здравето му беше превъзходно, професията му носеше удовлетворение във всяко отношение, имаше добри приятели и светът за него представляваше едно великолепно място. Тъй че да, най-просто казано, той беше щастлив.

И все пак сега, в края на пролетта и началото на лятото, светът му изглеждаше по-прекрасен от всякога. Както се казва, като че ли целият свят се усмихваше на влюбените. Той, разбира се, винаги бе смятал, че това са сантиментални глупости, но ето, днес трябваше да признае, че това е истина. Всички непознати, които срещаше на улицата, сякаш му се усмихваха, хората му правеха път и така любезно му пожелаваха „добро утро“, а през тази година времето бе изключително хубаво и градът по-красив от всякога, с тези лалета навсякъде и сапфиреното небе над него.

Всеки час, прекаран без Лилиан, бе изгубено време. Понякога се срещаха, за да хапнат по един сандвич в малкия парк, където се бяха запознали. В неделя, само в неделя, когато той нямаше да наваксва в работата си, двамата скитаха из града. Правеха бърза и кратка разходка около басейна в Сентрал Парк, обикаляха с кола Манхатън, дори посетиха средновековното чудо „Клойстърс“1, където тя започна да го запознава с изкуството. В музея „Метрополитън“ го поведе с огромни крачки през вековете от египтяните до двайсети век. Не знаеше, че Доналд, макар да поглъщаше с огромно желание видяното, през повечето време виждаше по-скоро нея, отколкото каквото и да било наоколо. Беше очарован от кадифения й глас, от развълнувания й разказ и от бялата къдрава якичка на лятната й рокля.

— Сега вече разбираш — каза Лилиан един ден, когато той за пръв и единствен път посети апартамента й — защо никога няма да стана художничка, нали?

Цяла една стена бе покрита с нейни картини с маслени бои и акварели, залепени с тиксо. Когато ги разгледа, той се зачуди какво да каже, за да бъде едновременно и откровен, и честен.

— Ами… — започна колебливо, но тя не го остави да довърши.

— Недей да ме щадиш. Знам. Приличат по-скоро на пощенски картички, нали? Отговори ми с „да“ или „не“.

Погледна го право в очите. Той си помисли, че няма смисъл да я лъже. Никой не би могъл да я излъже.

— Да — призна Доналд.

— Благодаря ти, че ми каза истината. По-лесно се разбираш с хора, които ти казват истината. — Лилиан въздъхна. — Но ще ти кажа и нещо друго. Ако някога забогатея, ще си купувам картини. Като се събудя сутрин, ще гледам красиви неща. — Тя посочи стената. — Аз всъщност искам да махна тази ужасия от тук, но колкото и да не ти се вярва, Синди държи да си останат. Като напусна това място, когато и да се случи това, ще оставя тези картини на нея и да вървят по дяволите.

Той би могъл да добави също (но не го направи): „Тогава да върви по дяволите и Синди“.

Освен че имаше груби маниери, за което биха могли да й простят, защото не бе имало кой да я научи на друго, Синди беше жестока и цинична. „Странна компания за Лилиан“ — помисли си той и много деликатно го намекна.

Лилиан поклати глава.

— Не, не. Ти не я познаваш. Тя е много добра. Имала е ужасно лош късмет. Аз плащам три-четвърти от наема. Тя няма нищо. И съм свикнала с държането й. — Засмя се. — Като работиш в кантората на Бъзли, срещаш какви ли не хора.

Именно това кратко посещение в дома й подтикна Доналд да направи някои промени. В една чисто нова сграда, намираща се недалеч от настоящата му квартира, откри два хубави апартамента, точно като онези, населявани от неженените му приятели, които не живееха на някой таван в центъра на града. Единият се намираше на двайсет и деветия етаж, точно под мезонета и предлагаше величествен изглед към целия Манхатън от изток до запад; другият беше на третия етаж и гледаше към потока от коли на авенюто. Вътрешното разположение бе едно и също; единствената разлика, и то значителна, бе в цената. Размишлявайки, че е по-добре човек да вложи парите си, вместо да ги дава всеки месец на хазяина си срещу хубавия изглед, той избра апартамента на долния етаж и без много приказки се зае да осъществи на практика плановете си.

На този етап реши да не бъде пестелив. Каза си: „Не бъди стиснат. Живееш в Ню Йорк. Наеми декоратор“. Интериорът трябваше да бъде достоен за една красива жена. Спалнята трябваше да изглежда женствена; да й напомня градина. „Допълнителната стая“ трябваше да задоволява неговите нужди — големи кресла, огромно бюро за работата, която си носеше вкъщи, и полици за значително нарасналата му библиотека.

Младият декоратор явно усети, че Доналд бърза ужасно много, и заработи с невероятна скорост. Скоро дойде денят, в който бе закачена и последната завеса, и стана време да разкрие изненадата.

Лилиан беше очарована, както бе очаквал. За първата им вечеря заедно тя донесе идеално сготвени ястия и шест гардении, които сложи да плуват в плитка купа в средата на масата. Огледа стаята и въздъхна:

— Не мога да повярвам, че съм тук. Толкова е красиво. Бедничката Синди, чувствам се толкова виновна, че я изоставих. Сигурно скоро ще се премести, така каза, и се надявам наистина да го направи. Има си нов приятел, но не знам нищо за него. Тъй или иначе, ти няма да го харесаш.

— Откъде знаеш, че няма да го харесам?

— Много добре те познавам, скъпи, много добре.

Той се засмя, взе си още една порция от десерта и се почувства на седмото небе. Какво спокойствие! А след това мекото ново легло в прохладната стая под завивките в синьо и бяло.



Доналд започна да представя Лилиан на приятелите си и всички до един бяха впечатлени. Тя беше очарователна. Мнозина от мъжете бяха адвокати; младата жена бе достатъчно разумна да не им дава съвети, основавайки се на онова, което беше научила като секретарка на адвокат. Някои от тях бяха женени и тя търпеливо изслушваше дълги и занимателни истории за бебета. Държеше се така любезно, че един от приятелите на Доналд се пошегува:

— Тя беше най-хубавата в стаята и все пак другите момичета не я намразиха.

Един ден Ед Уилс, най-добрият му приятел от кантората, който вече имаше две деца и трето на път, го попита открито дали има сериозни намерения относно Лилиан. Тоест дали не се кани да й зададе големия въпрос?

Да, вече бе мислил за това. Изкушаваше се от идеята да й направи веднага предложение. Защо да чака? Двамата вече живееха в уютен дом и все едно, че бяха женени. И все пак нещо, най-вероятно, вроденият му консерватизъм, го караше да се въздържи от такава прибързана стъпка. В края на краищата, бяха се запознали едва преди три месеца. От една страна, хората често се женеха набързо и много от тези бракове излизаха сполучливи. И все пак, от друга страна, повечето двойки не бързаха с женитбата и живееха заедно известно време, преди да предприемат решаващата стъпка. Нямаше ли да е безотговорно или дори инфантилно да се впуска в такова начинание само след деветдесет дни познанство? Съгласен ли беше с това Ед? Да, Ед наистина беше съгласен. Три месеца бяха кратко време, а човек никога не знаеше…

Но всъщност Доналд не изпитваше никакви съмнения, абсолютно никакви. Един ден дори изпробва себе си, като седна и положи най-големи усилия да отдели главата от сърцето, както се казва. Притежаваше ли тя някакви забележими недостатъци? Та нали всяко човешко същество на земята има недостатъци? Не беше ли тя малко инат? Може би, но само може би. Не беше ли малко фанатична на тема изкуство? Е, пак може би, но ако човек трябваше да е фанатик за нещо, изкуството не беше ли добър избор? Той вдигна ръце. Тя беше великолепна. Притежаваше всичко: красота, интелигентност, чувство за хумор, изисканост, доброта. А как се грижеше за бедничката Синди! Да, Лилиан притежаваше всичко. И като се засмя тихичко, той се запита какви ли недостатъци би могла да му открие тя, ако решеше да направи същото.



Двуседмичният отпуск на Лилиан бе насрочен за август. Двете със Синди щяха да ходят на минерални бани в Нова Англия. Тя се опита да подразни Доналд:

— Ще ти хареса, като разбереш, че мястото е само за дами. Там не пускат мъже.

Смутен, той я попита как би могла да си го позволи.

— Предполагам, че ти плащаш и за Синди, нали?

— Да, обаче не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Всъщност изобщо не е скъпо. Мистър Бъзли ми даде премия за извънредна работа, а към нея ще прибавя и коледния ми подарък, тогава го помолих да ми го запази за лятото, за да не го похарча набързо.

— Спести си парите. Прибери си ги. Аз ще платя.

— Не, не, ти вече правиш толкова много за мене, като живея тук с теб. Но все пак ти благодаря.

Само един-единствен път Синди ги беше посетила в новия им апартамент и оттогава Доналд не бе я виждал. Понякога се притесняваше, като си мислеше, че той е причината Лилиан да се раздели с приятелката си. Чак такъв сноб ли беше? Но знаеше много добре, че не е никакъв сноб. В същото време винаги, когато предложеше да поканят Синди, Лилиан даваше да се разбере, че не я иска на гости.