— Права сте. Но аз няма да кажа на никого.

Тя се засмя. Това беше естествен смях, а не пресиленото кискане, което често чуваше в такива случаи. У нея имаше нещо, което много му харесваше. Изведнъж той си помисли, че само след минутка тя ще стане и ще си тръгне. Сигурно можеше да каже нещо, за да я задържи.

— Тази година пролетта май ще дойде рано. Искам да кажа, ако времето се задържи така — добави и веднага се засрами от скучната си забележка.

— Да, вярно е — съгласи се тя.

Дори животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво друго да й каже. Но когато момичето наистина се изправи и понечи да му каже довиждане, той се сети за нещо.

— Отивам в източна посока. И вие ли сте натам?

Тя му отговори утвърдително и той се упрекна за глупостта си. Ами ако беше казала, че отива на запад? Как би могъл тогава да я придружи?

Двамата прекосиха Парк Авеню.

— Винаги съм се чудила — каза Лилиан — как ли изглеждат тези апартаменти отвътре. Входните врати под сенниците и портиерите отпред имат толкова внушителен вид. Чувала съм, че някои апартаменти са с по дванайсет-петнайсет стаи или дори повече.

Апартаментът на Огъстъс Прат имаше четиринайсет стаи. Доналд можеше да й разкаже за махагоновата библиотека в една от тях или за дългата маса за хранене под бляскавия полилей. Но темата не му се видя достатъчно важна, за да отвлече вниманието му от мисълта, че на Лексингтън Авеню, само на няколко крачки разстояние, има малко заведение с масички на тротоара и чудесни пици или…

— Случайно не сте ли гладна? — попита я той.

— Да, наистина сутринта закусих, но сега изядох само онзи портокал.

— Искате ли да ми правите компания? Аз умирам от глад.

— С най-голямо удоволствие.

Всъщност Доналд едва ли бе гладен, беше похапнал обилно заедно с група адвокати по време на почивката между две заседания на съда. Но на масичката на тротоара успя да изяде доста голямо парче от чудесната пица. Даването на поръчката, обсъждането на предпочитанията им, сравняването на различни рецепти и ресторанти, последвани от избора на газирани напитки, го освободи от необходимостта да измисли тема за разговор. Не си спомняше някога по-рано да се е мъчил да „води“ разговор. Думите винаги лесно му идваха на езика. В края на краищата един адвокат не беше ли ковач на думи!

Лилиан правеше забележки за сцената, разиграваща се пред очите им: непозната чуждестранна кола, дама в моден костюм и мъж, който водеше двойка хубави стандартни пудели. Тя говореше оживено, но не прекалено; той почти не я чуваше, защото вместо това я гледаше.

Тя правеше леки изразителни жестове с ръце. А той не харесваше жени, които изобщо не биха могли да говорят, ако им вържат ръцете. Но сега наблюдаваше ръцете й, дългите пръсти с бледи овални нокти. Вдигнал поглед от тях, видя огърлица от ситни перли, легнала между гърдите й под фината бяла блузка. Видя твърдата брадичка и пълните устни, които по някаква странна причина му напомниха вкуса на топли малини. Носът й беше възкъсичък. Скулите й бяха може би прекалено високи, но не казваха ли, че високите скули се харесват? Тогава значи не бяха прекалено високи. А очите й, сини като езера, дълбоки като езера! Ами тъмните гъсти коси, вдигнати във висока прическа корона върху гордата извивка на главата.

Мъжът с пуделите се върна. Едното от кучетата мина твърде близо до масата, отърка се в Доналд и помириса чинията му, заради което собственикът го обсипа с извинения. Но изпълнен с някакво внезапно и странно топло чувство на щастие, Доналд само погали четириногото по главата.

— Да, така е. Напомня ми за едни кучета, които някога имах. Не бяха пудели, а сетери. Но същите на големина.

Когато човекът се усмихна и продължи по пътя си, Лилиан също се усмихна.

— Не е ли интересно как бебетата и кучетата помагат да се разчупи ледът?

— Да се разчупи ледът ли?

— Свързват хората, искам да кажа. Ако аз не бях тук, този човек сигурно щеше да поостане с теб, за да си поговорите за кучета. Ти изглеждаше толкова щастлив, когато погали пудела.

„Проницателна е — помисли си той. — Нищо не пропуска.“ Несъмнено беше забелязала пламналите му бузи. И навярно много добре знаеше, че причината за изчервяването му е самата тя, а не кучето.

Но сега, след като вече имаше тема за разговор, той се възползва от нея.

— Израснал съм в провинциално градче. Имах кучета и кон. Все още ме обземат сантиментални чувства, като се сетя за тях, вълнувам се дори когато видя полицейски кон.

— Разкажи ми за дома, в който си израснал.

Явно младата жена усещаше инстинктивно, че на хората им е приятно да говорят за себе си, а може би я бяха учили на това като малка. В края на краищата ставаше дума за невинен трик и държането й — изглеждаше много по-мило, отколкото ако беше обсебила разговора с тирада за собствените си амбиции или болки.

— Живеех в Северна Дакота. Оскъдна растителност, просторна, величествена гледка. В много отношения ми липсва. Със същия успех можех да стана фермер или скотовъдец, като баща ми.

— И как така най-накрая стана адвокат в големия град?

— Не знам. Бях само на десет или дванайсет, когато реших да замина да следвам право. Навярно защото майка ми беше учителка и ме насърчаваше да го направя. Тя ме подтикна, а също и наличието на толкова много книги вкъщи. Нямахме пари, но някак си успявахме да купуваме книги.

— От колко време си в Ню Йорк?

— Почти от шест години и през цялото време работя за „Ортън и Прат“.

— Не след дълго ще станеш съдружник.

— Кой знае? Но се надявам. Обичам работата си.

— Сигурно е чудесно да си обичаш работата. Не че аз мразя моята, но със сигурност не я обичам.

— С какво друго би предпочела да се занимаваш?

— Да рисувам. Вземала съм уроци по рисуване, чак ужасна художничка не съм, но със сигурност разбрах, че не съм и кой знае колко добра.

— Може би имаш нужда от по-добра подготовка — каза Доналд, осъзнавайки, че въобще не е запознат с темата.

— И това опитах. Дори ходих в Италия за шест месеца, бях във Флоренция, вземах уроци по рисуване и вдъхвах атмосферата там. Най-хубавото, което постигнах, освен удоволствието от пребиваването ми, беше, че се научих да се отказвам от всичките си глупави мечти. Когато се прибрах вкъщи, бях почти разорена. Изхарчих почти цялата застраховка, която наследих след смъртта на майка ми. След това започнах работа при мистър Бъзли.

Стори му се, че под нежните й клепачи проблясва влага, и той внимателно каза:

— Много е тежко да изгубиш майка си. Знам какво е.

— Но трябва да се примириш, нали така? Да се примириш и да продължиш напред. — Тя погледна часовника си. — Извинявай, не ми се иска да си тръгвам, но моята съквартирантка ще ходи на зъболекар да й вадят зъб и обещах да я придружа. Благодаря за пицата. Много ми беше приятно да си поговорим.

— Лилиан, искаш ли утре да вечеряме заедно? Чувствам, че имаме още много да си кажем.

Той имаше уговорка за среща следващата вечер, но щеше да я откаже, защото не искаше да изпусне тази жена.

— Ще бъде чудесно, Доналд.

— Дай ми адреса и телефона си. Ето ти визитната ми картичка. Това е доказателство за самоличност, така че можеш да ме провериш. За да си спокойна — добави, когато тя се опита да възрази.

— Глупости — каза момичето. — Лицето ти ми говори достатъчно, за да съм спокойна. Аз умея да преценявам хората, Доналд.

Тръгнаха в противоположни посоки. На първия ъгъл той се обърна да погледне назад и видя, че тя прави същото. Двамата си махнаха с ръка и всеки продължи по пътя си.



Навярно защото беше втората им среща или поради обстановката тихо и просторно помещение, удобни столове, приглушено осветление в бледорозово Доналд и Лилиан не се чувстваха никак притеснени.

— Значи и двамата сме сираци — каза той. — И двамата сме единствени деца. Мисля си понякога за това, макар и не много често. Но в такива случаи усещам, че съм сам в края на една верига. Имам някакви трети братовчеди от страна на баща ми, които живеят в Уайоминг, но съм ги виждал само веднъж. Обаче животът ми е пълен и винаги е било така. Имах страхотно детство. Единствената ми болка е, че нито един от родителите ми не доживя да види как завършвам Юридическия институт. Години наред майка ми все говореше и очакваше този ден.

Защо ли й разказваше всичко това? Та той не обичаше да откровеничи. Но тя изглеждаше заинтересувана и го подтикваше да говори за себе си.

— Ами ти? — попита Доналд. — Израснала си на Лонг Айлънд, както вече ми каза. Ходил съм там най-много два пъти, и то за не повече от час. Но съм чел за това място.

— Чел си за големите къщи и за плажовете. А всъщност малките къщички, подредени една до друга на мястото на някогашните картофените ниви, са страшно много. Именно там съм израснала, в предградията. Трябва да си чел и за тях.

— Да, чел съм всякакви „високоерудирани“ статии. Те не хвалят особено много предградията, а подобно високомерно отношение винаги ми се вижда подозрително.

— Общо взето, написаното е вярно. В предградията животът може да бъде безумно скучен. При първата възможност се измъкнах от там и отидох колкото се може по-надалече.

Очите й искряха. Беше изпълнена с решителност. Представете си едно момиче, само на света, което залага всичко, амбициите си и малко пари, за да осигури бъдещето си в една страна, където не познава никого. Ето че тя седеше пред него, толкова сигурна в себе си, колкото и всяка добре защитена млада жена, живееща на Парк Авеню. Той бе научил достатъчно за Ню Йорк, за да оцени модните й дрехи. Носеше много хубав часовник. И защо не? Налагаше й се да се грижи само за себе си.

Но това все пак беше един опасен свят. Злополука, болест, една погрешна стъпка… и самотният и беззащитен човек е унищожен. Младият мъж замълча, замисляйки се над това.

— Имаш нежна душа — внезапно каза Лилиан.

Той бе трогнат и се засмя.

— Не си ме виждала по време на битка в съда.

— Не това имах предвид. Искам да кажа, че ако някой успее да докосне сърцето ти, би могъл ужасно да те нарани, изглеждаш по-лесно раним от повечето хора.

Бе доловила настроението му предишния ден, когато той галеше кучето.

— Какво, да не би да ми правиш психоанализа? — попита той.

— Не, нито пък те лаская. Прекалено интелигентен си и ще се досетиш. Аз просто те харесвам и затова, естествено, се интересувам от теб.

— Достатъчно ли се интересуваш от мен, за да продължим да сме заедно тази вечер и след като изпием кафето си?

— Да, много. За нещастие, не можем да отидем в моята квартира, защото тази вечер е ред на Синди да си покани приятел.

— Тогава ще отидем в моята… тоест, ако нямаш нищо против да изкачиш четири етажа пеша.

Ред било на Синди. Не беше ли смешно. Познаваше тази жена едва от вчера, а вече бе обзет от пристъп на ревност и се питаше кого ли е водила в квартирата си, когато е бил неин ред да си покани гост?

Изкачиха се по стълбите, той отвори вратата и светна лампата. Рядко имаше посетители, но поддържаше педантичен ред, за собствено удоволствие. Ето това бяха неговите две стаички, пълни с книги и дребни сувенири от пътешествията му: ръчно изработено килимче от Турция, китайски параван, който скриваше миниатюрната му кухничка, и три гравюри, изобразяващи Париж през осемнайсети век, купени в една книжарница на левия бряг.

— Прекрасно е! — възкликна Лилиан. — Кобалтовосинята боя и тази тревистозелена лампа, столът… всичко е на точното място. Удивена съм. Повечето мъже не разбират много-много от съчетаване на цветове. Всъщност това се отнася за повечето хора въобще.

— Е, уверявам те, че аз съм един от тези хора. Просто взех тази идея от една витрина на Медисън Авеню. Стори ми се добра.

Тя дръпна пердето и погледна навън в мрака.

— Чудех се дали не си се качил чак тук заради хубавата гледка.

— О, не, ако ми трябваше хубава гледка, щях да се преместя на двайсетия етаж в някоя от ония хубави сгради на авенюто.

— И защо не го направиш?

— В началото беше прекалено скъпо за мен. Трябваше да изплатя заемите за следването си в колежа и да започна да спестявам. Когато изплатих всички дългове, вече бях свикнал с това място. Нямаше причина да се местя. Работя в хубава кантора, излизам в обществото, и когато се случи да прекарам някоя вечер вкъщи, имам нужда само от книгите и плочите си. Доволен съм. За мен животът е хубав.

Защо ли й казваше всичко това?

— Сигурно имаш около двеста музикални албума на тези лавици. Опера… Харесваш ли операта?

— Много. А ти?

— Ходих на опера, когато бях в Италия, но тук никога не съм ходила. Предполагам, че е едно и също.

— Някой път ще отидем заедно на опера… Защо се усмихваш?

— Защото смятам, че желанието ми да дойда с теб на опера се разбира от само себе си.

— Да, така е.